Грозен. Жесток. Фалшив.

       Зелените му очи изглеждаха отровни. Токсични. При всяко едно примигване почти изчезваха. Бяха малки и бледи. Устните му, жалките, наподобяваха небрежно начертана линия. Тънки, свити и злобни. Ръцете му се  извиваха като клоните на  мрачното дърво отвън. Отблъскващ е.      
       Нейните мисли  шаваха като разбеснели се змии от ямата на дълбоката й омраза. Препускаха незнайно къде.
      Погледите им най-накря се срещнаха. Някакво познато чувство се роди точно там, между тези позабравили се врагове. А някога... някога много отдавна, преди десетки животи, единственото стоящо между тях, бе чистата й, неопетнена по детски любов. Бе лично нейна. Да. Само нейна и не бе споделена. Никога. Зарядът й с годините не намаля. Напротив, колкото повече се усилваше, толкова по негативно бе действието й. Налапа притежателката си, оглозга я и накрая изплювайки я, строши всяка нейна костица доброта.
     Сега тя стоеше като опарена... забрави за чудовището отсреща. Примигна и в следващия момент пред нея се появиха най-красивите очи на света. Светли и нереално чисти. Топлотата им бе осезаема. Проникваха в най-забуленото кътче на нейната душа. Там, прашни стояха спомените за целувките от най-сладките устни, спомени за прегръдки от най-силните ръце. Спомени за най-прекрасния мъж.

     Красив. Милосърден. Истински.