Селфи
Стоя край морския бряг. Някой ме снима. Усещам. Давам усмивка.
Зима е.
Чайките вяло крещят. Няма хора почти. Има едно заведение, от което пуши – не от комин, просто пуши, от прозорците, от ушите на вратите си, скроени архитектурно настрани от входа, дими и от страничното място, което вероятно служи за тоалетна или нещо подобно на сауна.
Значи работи. Може би ще поръчам кафе, ако вляза. И ще пием кафе с тази, която ме снима. Ако ме снима оттам.
Обувките ми са същите. Те не са нови. Якето – също. У мен нищо не е ново. Остарявам, а все съм си същия. В окото на тази, която ме снима. Чудя се защо ли го прави.
И морето ме гледа, когато се преструвам, че му се възхищавам. То също все се преструва. Примамва. Кого? И какво? Май ме презира. Разбира донякъде нещо. Като мен.
Обичам го. Знаете – влюбваме се в нещата, които са красиви, без да ни дават причина за това. Морето ми изневерява. То е на всички. Чайките, пейките, пясъка, делфините, пластмасата, изпражненията, военните корабни глупости и техните зловония... Морето е за всички. Но не е същото, което ни изневерява. Изневерява не всеки различно. Защото иска любов, но не я дава равном.
Прилича на тази, която ме снима.
Само обувките, якето, блузата, спомена... те са. Мои. Мои са.
И тази, която ме снима. Беше.Или не беше съвсем.
- Ще пием ли кафе? – я попитах.
Не отговори. Или не така, че да я чуя.
Вятърът духаше. Казват, че тука имало бриз. Това трябва да е нещо като вятър.
- Или чай? – повторих. Представих си заведението, над което се виеше дим. Там навярно някой вече правеше огън. Замижах и го го видях – да, там си стоеше: пушек, спокоен, но рехав, отнасян от хиляди морски рески. Пушек видях, знаех, че имаше кръчма край него, но тогава не знаех, че има ли нещо такова, значи съм пътник.
А аз просто си стоях. Не пътувах за никъде. Имах си стая в хотела. Закуска. Вестник. И парно. Просто излязох навън.
„Добре съм! – изкрещях. – Супер!“
Никой не ми отговори. В тоя зимен пущинак всички са супер. Не бях изключение. Свалих си усмивката. Сложих я в джоба като превръзка от вирус, който може да се върне.
Значи никой не ме е снимал. Или се е скрил от откровението ми. Бъде ли човек добре, изглежда отчаян, щом го споделя с това, дето му викат тука бриз.
Захладня.
Вероятно никога не съм бил там. Точно това се питах в хотела. Защо обувките ми са в пясък, защо в джоба ми има ненужен, но издялан от вълните камък, и защо, по дяволите, съм сам?
С тази зима.
Която ме снима.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
