Сезони

Понякога ù се струваше, че в душата ù е Пролет. Пролет, изпъстрена с хиляди гласове и слънчеви лъчи, с крехка зелена премяна и едва доловимия дъх на първите плахи цветя. Тогава се чувстваше лека и изпълнена с толкова обич и топлина, че очакваше да се пръсне на хиляди късчета, малки парченца от обич и взаимност. И внезапно забравила за ужаса на сковаващата, дълга зима, тя политаше на крилете на мечтите си, следвайки първите птици, завърнали се от юг. И дочула призива им за свобода и любов, се потапяше в копнежа си за щастие. И го откриваше в очите му, които сякаш с времето беше спряла да вижда, и гласът му отново я караше да потръпва, а ръцете му - да гори.

Пролетта бе капризна и често топлината на прегръдките му се оросяваше от внезапен дъжд от сълзи. Но не след дълго над облаците отново грейваше слънце и смехът отново потрепваше на устните ù и звънеше като пролетен поток, събрал още сили от бурята.

А после идваше Лятото и горещата му вълна ги помиташе, задъхани и жадни един за друг, сляпо търсещи телата си, заслепени от собствената си любов, ревност и страст. И понякога се питаха уплашено редно ли е това и може ли човек да обича така унищожително и сляпо.  

Постепенно ги заливаше съмнение и се поглеждаха крадешком, питайки се какво остава на човек, който е дал всичко на другия. Ръцете им бавно се отдръпваха, а очите им ставаха някак по-чужди. Те се гледаха и се питаха кой е правият и кой е сгрешил, правеха сметки кой колко е дал и какво е получил, а над тях подухваше студеният вятър на Есента. Надеждите им бавно окапваха като уморени листа, падаха и изгниваха в калта. И дъждовете вече не бяха топли, а смразяващи и караха душите им да треперят от студ.

Над превитите им тела виеха виелици, а в пространството между тях се трупаха преспи. Вече почти не говореха и не чуваха думите си, всеки сякаш замръзваше, скован в своите собствени ледове от страх, угризения и неоправдани очаквания.

Тя лежеше в ръцете на Зимата и дори не плачеше, защото сълзите отдавна бяха замръзнали като сърцето ù. Лежеше и не виждаше очите му, а гласът му ù беше непознат и далечен. Дори нямаше сили да се ужаси от настъпващия край, всичко бе така безразлично и безсмислено. 

По замръзналите ù устни пробягаха бледи лъчи. Отнякъде дочу крилете на птиците. И с усмивка посрещна настъпващата Пролет.