Беше началото на месец май. Ябълката, крушата и дюлята пред къщата ни напълно се бяха разлистили. По клоните на асмата вече бяха избили чепчици с мънички, зелени топченца. Бях на тринадесет години, ученичка в шести клас. Връщах се от училище и видях, че металната пощенската кутия, закачена на пътната ни врата, е пълна. Бутнах резето отдолу и оттам изпопадаха вестник „Работническо дело“, списание „Нов Живот“ /“Yeni hayat“/ и едно писмо. По марката и адреса на подателя разбрах, че е от Турция и се затичах към вкъщи. Дядо, върнал се скоро с кравата и юницата от паша, беше се изтегнал за обедна дрямка на леглото.

            – Дядо, виж, имаме писмо! – подадох му плика аз. Той стана, огледа го и каза:

            – От Хасан Дайъ от Турция е, дъще!

         Дядо не беше ходил на училище, но покрай мен и брат ми се научи на четмо и писмо и на турски, и на български език. Четеше бавно, изписваше с големи изкривени букви по две, три изречения в писмата до роднините си в Турция, чийто автор основно беше баща ми. Татко не беше се върнал още от работа, но този път дядо не го изчака. Отиде до мивката, взе оттам нож, разряза бавно плика от единия му крайчец, извади листа и първо го помириса. После леко го разтвори и се зачете.

         – Хайде, момичето ми, прочети ми го ти, че нещо буквите се размазват пред очите ми – оправда се само след минута той и ми подаде ситно изписания лист.

          Спокоен, уравновесен, смирен и много трудолюбив човек беше моят дядо Мюстеджеб. До края на живота му нито веднъж не чух да повиши глас на когото и да било. Да кажеш, че не е имал несгоди и горести в живота си! Не! Бил е на девет години, когато майка му, моята прабаба Атче, е починала при раждане на третото си дете – момиче. Баща му се оженил повторно за една кадъна от село Свещари, останала вдовица след смъртта на съпруга ѝ, убит край Тутракан по време на Балканската война. Мащехата довела по-малката от двете си дъщери, а по късно на бял свят се появили още две момчета. Те заживеели в отделна къща в друг имот, а дядо Мюстеджеб и двете му сестри са израснали под грижите на  родителите на баща им. По-голяма му сестра, вече почти четиринадестгодишна, помагала на баба си Миневер в къщната работа, грижела се за своя брат и новороденото си сестриче – сираче.

           Всичко това съм чула от устата на дядо ми Мюстеджеб в детството си, когато през дългите зимни нощи на гости ни идваха съседи и близки и се точеше сладък мухабет*. Дядо много често разказваше и за своите роднини от село Армутлар /днес с. Стефан Караджа, обл. Силистра/. Селото до 1940 е било в пределите на Румъния. Границата е минавала покрай нивите в покрайнините на родното ми село Веселец. Между двете села и днес се простира обширна и гъста дъбова гора, примесена с бук и клен. Към средата на шестдесетте години през нея войници прокарали път, свързващ Исперих с Тутракан.

          Завръщайки се в спомените си, дядо разказваше още, че през лятото често им се е налагало да прекосяват границата, за да отидат да работят на нивата, която прабаба ми Атче е получила навремето като сватбен дар от родителите си в околностите на Армутлар. От неговите приказки знам, че майка му е била висока, снажна, благонравна кадъна от заможен и знатен род. Баща ѝ е бил ходжа на Армутлар, а съселяните му са го наричали Хатиб ага. Имал е към стотина декара земя, голямо стадо овце, за което се грижели двама ратаи. През 1936 година Хатиб ага заедно със семейството си и с още двадесетина други семейства от селото се изселили в Турция.

           Когато са пристигнали там, първите няколко години са били трудни и непосилни за тях. Установили се в Искендербейлилер – голямо село на стотина километра от Истанбул. За да осигури препитание за възрастните си родители, за жена си Райме и за двете си невръстни деца, братът на прабаба ми Атче – Хасан Дайъ отначало слугувал на богатите турци в селото. Работел по нивите им, пасял стадата им, но където и да е ходел, не пропускал времето за намаз*. В селото се заговорило, че знае целия Коран наизуст и започнали да го канят на богослужения да изпълнява сури от Корана. Скоро хората се убедили, че този човек не само е вещ в Свещената книга, но и поведението на цялото му семейство е благочестиво и богоугодно. Успял да спечели Хасан Дайъ доверието и обичта на местните турци с благонравието и трудолюбието си. Само след 3-4 години, след смъртта на почитания от всички в селото възрастен ходжа, предложили му той да заеме неговото място. Успял той да изучи сина си Иззед, от години работел като звукооператор в едно от истанбулските радиа. Дъщеря му Бехидже се омъжила за сина на кмета и по-късно младото семейство се преместило да живее в Бююкчекмедже /стар квартали в Истанбул./Отворили малък ресторант, имали са и два дюкяна, където продавали част от продукцията, отгледана по нивите им на село.

         Майският ден, изпълнен с пищен злак, пъстроцветие и ухания, преваляше. Огненият диск на слънцето наполовина беше се скрил зад покривите на къщите. Овцете се прибраха от паша, майка издои кравата, изцеди млякото и го остави да се охлади навън в една голяма емайлирина тенджера, преди да го превари, за да накваси сирене. Навън вече се смрачаваше и селото лека-полека утихваше и потъваше в прегръдките на свежата пролетна нощ. Наобиколихме софрата и преди да започнем да се храним, дядо съобщи радостната вест на майка и татко. Новината ги изненада и много ги зарадва.

            – С кого ще идва Хасан Дайъ, с вуйчо Иззед или с леля Бехидже? – попита баща ми. Знаеше, че той отдавна е прехвърлил седемдесетте.

         – С вуйна Райме ще идват. Пише, че ще ни извести кога точно ще пътуват.  – След вечеря баща ми взе писмото и го прочете на глас пред всички ни.

         – Иншаллах, да дойдат и да се видим! Човекът е като яйце – днес го има, утре се търкулне и го няма вече. Нека, нека дойдат да се видим! Татко, ти нали казваше, че съм бил на една година, когато са тръгнали с волските каруци към Турция – погледна той към дядо. – Тридесет и пет години са минали значи, откак са напуснали родните земи.

         – Да, така беше сине. Натовариха на две волски каруци покъщнината и дългият керван потегли от Армутлар към Шумен. Близо месец са пътували, докато стигнат до Истанбул.

         Татко никога не беше виждал Хасан Дайъ, познаваше го по разказите на дядо и написаното в писмата, както и по семейните снимки, които ни изпращаха. Баща ми за пръв път щеше да се срещне със своя почитан роднина, за когото дядо винаги говореше с огромно уважение, почит и благоговение. През годините на дългогодишната им раздяла той беше издигнал в душата си мраморен пиедестал, на който беше възкачил образа на Хасан Дайъ. Беше му присъдил мълчаливо ранг на светец, на ангел даже. Сега, от дистанцията на времето, осъзнавам защо и как са били събудени тези чувства и представи в душата му. Хасан Дайъ беше единственият останал жив от рода на майка му и вероятно за дядо той е бил олицетворение на отнетата му от съдбата майчина обич. Най-голяма почит към Хасан Дайъ обаче събуждаше фактът, че е ходил на поклонение в Медина и Мека, за което разказваше доста подробно в писмата си.

         След две седмици получихме друго писмо от Хасан Дайъ, в което той уточняваше датата на пътуването им и разписанието на международния влак Истанбул – Букурещ. Имахме вече кола и в уречения ден баща ми и дядо още от ранни зори потеглиха за Русе, за да са там преди пристигането на влака. В къщи цареше неописуемо оживление. Помня, беше съботен ден и ние не бяхме на училище. Беше минал обяд, когато баща ми паркира колата на тротоара пред къщата и на пътната врата се показаха двама достолепни възрастни хора. Хасан Дайъ беше облечен с черен костюм с елек, от чийто джоб се показваше кръгъл часовник, а на главата си имаше черно кепе, което през едномесечното им гостуване нито веднъж не свали. Съпругата му, вуйна Райме, беше облечена с черно манто до прасците ѝ, забрадена с тъмна забрадка така, че се виждаше само овалът на лицето ѝ.

         Радост голяма! Прегръдки, сълзи… Баба беше заклала най-едрия петел в двора и беше наготвила пилешка чорба с домашна юфка, беше опекла в пещта зад къщата пилешка капама, баница, баклава, беше направила кешкек*, сютлю аш* …. Всички вкъщи знаеха, че ислямът и хаджилъкът налагат строги канони, между които беше и това да не се пие алкохол, да не се пуши и да не се яде свинско. Дядо нарочно беше отложил клането на агнето, за да видят скъпите гости с очите си с какво ще ги гощаваме. Спомням си много добре как гостите настойчиво отказаха да пият купешки напитки. Тогава тъкмо бяха почнали да произвеждат Швепс – лимон и портокал и за нас това питие беше нещо разкошно. Дотогава познавахме само лимонадата и бозата. Недоумявах как може да не си позволяват това изкушение! Настанаха едномесечни безбирени пости и за баща ми. Беше минал почти час от пристигането на гостите. Баба ми изведнъж скочи:

          – Хасан Дайъ, вуйно Райме, ще имаме много време за приказки. Хайде, булке, полей на гостите да си измият ръцете – подкани баба майка ми. Имахме чешма с течаща вода в кухнята, даже и електически бойлер над кранчето, но уважението и почитта към скъпите гости изискваше те да си измият ръцете с поливане от снахата в семейството. Наобиколихме заедно с гостите софрата, поставена върху специално постлан чаршаф. По време на храненето цареше гробна тишина. Майка беше подредила ястията близо до баба и тя ги сменяше едно след друго. След приключване на храненето Хасан Дайъ прочете благодарствена молитва, от която помня само последната дума „Амин!“ и докосването на лицето с разтворени длани.

         През дните на гостуването на далечните ни гости всяка вечер у нас идваха наши близки и съседи да се видят и да похортуват с тях. Благ човек беше Хасан Дайъ - говореше тихо, бавно, премерено. Често самият той задаваше въпроси, интересуваше се как живеят тукашните, та да не им досади със своите приказки. Тогава за пръв път ядох фурми, стафиди и други лакомства, които не ги продаваха по нашите магазини. Не си спомням с какви други подаръци са ни зарадвали, но няма да забравя шишенцето със светена вода, което вуйна Райме поднесе на баба с думите:

          – Анифе, това е Zem-zem suyu*, има лековита сила. Налято е от чешмата до гроба на Мохамед в Медина. – Като вместимост шишето не беше повече от 200 милилитра. Баба го скри в нейния изписан шарен сандък, където държеше новите си дрехи, някои неща още от нейния чеиз – бродирани кърпи и пешкири, плетени памучни чорапи с красиви, но много сложни мотиви, забрадки и …. всичко необходимо за погребението ѝ, макар тогава да беше около шейсетте. Вуйна Райме разказваше как са пътували до Мека и Медина, какво са видели там. Говореше за живота, страданията и делата на пророка Мохамед, а аз си мислех за шишето: "Каква е тая вода? Каква магическа сила е скрита в нея?" – Zem-zem suyu – шишето със светена вода – баба ми държа под ключ до предсмъртните си дни. С години се опитвах да се докопам до него! Исках да вкуся тая вода! Да отпия глътчица поне! Издебвах ги, когато бяха я на лозе, я на нива, но все не успявах да намеря малкото черно ключе, с което баба заключваше и отключваше сандъка си. Когато вече беше се залежала от болест и не можеше да се движи, чух я да казва на по-голямата ми леля:

          – Атче, дъще – така се казваше по-голяма сестра на баща ми, бяха я кръстила на покойната ѝ баба – ключът за сандъка е там – и баба посочи към вградения в стената долап. – Като видите, че няма да ме бъде, отключи сандъка, вдясно най-отдолу има едно шише със светена вода. Вземи го и налейте половината от водата във филджан. Ще топите в нея памук и ще квасите устните ми. И не със цялата - само с половината. Другата половина ще я пазите за баща ви. – Не мина и месец, баба почина. След два месеца, ненавършил още седемдесет, простихме се и с дядо. Бях бременна в третия месец с първия си син, но от неудобство не посмях да им кажа, че ще си имат правнуче. И така, до ден днешен не знам какъв вкус имаше светената водата от сандъка на баба ми.

           Един ден Хасан Дайъ пожела да посети родното си село Армутлар. Десетина километра е разстоянието между него и нашето. Баща ми изкара “ Москвича“ от гаража, качиха се и потеглиха. Обходили селото, отбили се в джамията, погостували на ромското семейство, което е било издигнало голяма двуетажна къща в имота на родителите на Хасан Дайъ. На излизане от дома им, той се поспрял, огледал градината и попитал:

         – Ами...., черешата, сигурно е изсъхнала и затова сте я отсекли. Метър и половина над рохкавата градинска пръст върху изсечено черешово стъбло с диаметър около половин метър стопанката била поставила три саксии с пълзящи декоративни растения. Едното от тях било отрупано с красиви бели цветчета, а другото – с продълговати, едри алени цветове.

         – На това цвете му викат „кайна дили“*, нали? – обърнал се към стопанката гостът. – Покойната ми майка, лека ѝ пръст, го отглеждаше в дома ни в Искендербейлилер. Много странно! А черешата бях я посадила, когато се роди синът ми Иззед през 1926 година. Той беше на 10 години, когато напуснахме родния си дом. А асмата, тази с дебелия дънер, е посадена още от моя баща. Двата корена, тези тук, аз бях ги посадил, хафузки са. Мога ли да си откъсна само малка коричка от бащиния лозов дънер – обърнал се той към домакина.

        – Разбира се! Жалко, че няма още много узрели подове, да ви нагостим, ето тук, в тази кутия моята булка ви е набрала малко ягоди. Заповядайте! – подал на баща ми увита във вестник кутия стопанинът на имота. Взели си сбогом и поели обратно към Веселец. Като излезли вече в покрайнините на Армутлар, Хасан Дайъ се обърнал към татко:

            – Сали! Спри сине! Ей, тук поспри за малко! – Слязъл той от колата и тръгнал по черния кърски път, прекосяващ жлътналото житно поле.

         – Виждаш ли това място тук? Ееей там, до онзи голям дъб се простираха нивите ни. Докато бях малък, баща ми ги даваше под аренда на няколко семейства. И не им искаше много като отплата – по малко жито, ръж, ечемик, царевица, боб, леща, кой каквото посял и отгледал. Колкото да има да изхранва семейството ни. Той пет пъти на ден ходеше в джамията за намаз, добре че живеехме наблизо. Не му беше по нрава работата на полето, нито обичаше да се занимава с животни, но в градината пред къщата садеше, плевеше, копаеше. Стадото с овце го наглеждаха двама ратаи. До четиринадесетата си година и аз ходех да паса овцете с тях. После сам започнах да обработвам нивите с нашите два вола, ожених се, родиха се братовчедите ти Иззед и Бехидже….. Така до 1936 година. Ех, години, години! Времето няма умора! Завъртели се 35 лета, откак ни приюти другата земя, но тази не мога да я прогоня нито от спомените, нито от сънищата си. Казват, споменът е бил повторна среща, а забравата – свобода. Не съм, не съм свободен човек аз, Сали! Не съм! Често, много често сънувам Армутлар, хортувам си с нашенци, бродя по гората, по ливадите с овцете, поря чернозема с дървения плуг… Сине, сине, ти знаеш ли какво е хасретлък*! – навел се Хасан Дайъ и разровил почвата с пръсти. Събрал малка купчина рохкава черноземна пръст, взел я в шепи и я доближил до носа си.

            – Ех, как само мирише! Как мирише, сине! Като на майчин скут! – дишал над пръстта в шепите си Хасан Дайъ. – Тридесет пет години очаквах вятърът да довее този аромат до новия ни дом в Искендербейлер, но не би …. Ех, Сали, Сали …. Няма по-хубава земя от тази, на която човек е роден. Няма по-вкусен хляб от този, който майчините ръце са омесили. Любовта към Аллах, сине, към майка и баща, към мъж или жена, към чедо, към родната земята не може да се обясни, да се разгадае, да се опише, не може да се разкаже … Любовта - Тя само ухае! Не задължава за молитва, не настоява и за прошка, че не си ѝ останал верен. Любовта, сине, изразява себе си с едва доловимото шумолене на повея в зряла житна нива, с ромона на благодатен пролетен дъжд, със сиянието на звездите ….. Чрез безмълвие говори Любовта! Аллах разкрива себе си в мълчание! Тишината е езикът на Аллах, сине, тишината … – замълчал известно време той и после върнал обратно пръстта на земята. Бръкнал в джоба си, извадил оттам един пещемал, разгърнал го, прострял го на земята, събрал с шепи отново пръстта и я изсипал върху пешкира. После завързал две по две краищата му и го прибрал в джоба си до коричката от дънера на бащината асма.

              Месец юни 1980, десетина години след разказаните събития, баща ми получил писмо от вуйчо Иззед – синът на Хасан Дайъ. Той пишел, че баща му вече не е сред живите, разказвал накратко и за последните му дни. В предсмъртния си час той повикал съпругата си, сина си и дъщеря си и им заръчал:

           – Слушайте сега хубаво! Чуйте и запомнете какво ще ви кажа! Там – в сандъка, най-отдолу вляво, има малък вързоп от бял пещимал. Като издъхна и ме подготвят за вечния ми път, искам това вързопче да го сложите вътре в кефена*под дланите ми, близо до изстиналото ми сърце! Чухте ли?! Няма да слушате ходжата и хатиба, те могат и да се възпротивят! Искам да изпълните последната ми воля! Разбрахте ли? Аз цял живот служих вярно на Аллах и живях по неговите повели. Знам, преди да се срещна с Него, ще пристъпя волята Му, но няма да Го помоля за благоволение, нито ще искам прошка, че ще отнеса със себе си нещо, което не е Негово, но мое е! Може да е голям грях, но искам да изпълните последното ми желание! Онова, което ще отнеса с пещимала в ахирета*, е част от моята безсмъртна душа – изрекъл и… издъхнал. Вътре в пещимала е имало шепа пръст и коричка от лозов дънер.

             Аз, мили хора, наистина не знам какво е Любов, но със сигурност знам, че не е дума, нито пък може да бъде обхваната и пресъздадена чрез словото. На нито един език. Любовта за мен е всичко онова, което вдишвам, виждам, чувам, вкусвам, докосвам и прегръщам с очи или с ръце тук, на Земята. А там – в отвъдното – как ли се усеща Тя? Може би Любовта, отгледана тук и пренесена сред необята в капсулата на човешката душа, светлее, сияе като звезда? Може би … Не знам ... Когато се срещна с Хасън Дайъ, с баба и дядо, с родителите си, когато видя как изглеждат там душите им, ще ви пиша. На какъв ли език?

дайъ* (тур.) – вуйчо, брат на майката

мухабет* (тур.) - раздумка, разговор

намаз* (тур.) – петкратна молитва за деня, отправена към Аллах

мевлидит* (тур.) – възпоменаниe, помен

кешкек* (тур.) – жито, приготвено с пилешки бульон и месо

сютлю аш* (тур.) – мляко с ориз

zem-zem suyu*(тур.) – светена вода

кайна дили* (тур.) – пълзящо декоративно цвете с едри алени цветчета/подобно но коледниче/

хасретлък* (тур.) – носталгия

кефин* (тур.) – хасе или тензух, с което се обвива тялото на мъртвеца след ритуалното му измиване, преди спускане в гроба

ахирет* (тур.) – отвъдното

Самадхи