Щастлива със себе си
Последните думи на мъжа й бяха: „Дано си щастлива със себе си“. Тя измени на манталитета си и се замисли. Защо да не е щастлива? При това със себе си? Че с кого другиго? Та нали затова е светът – в нея и за нея. Останалото е декор, миманс, развлечение…
Зачуди се – защо се замисли? А защо се омъжи за него? „Каква съм била глупачка някога“, каза си тя с неоправдан оптимизъм.
А се омъжи… Ами последна година, завършваше, приятелките почти всички заарканили някого, осигурили си първия брак…
И намери един…
Да, не й подхождаше. То, всъщност, никой не отговаряше на високите й критерии. И не пасваше по характер.
То, ако погледне човек критично – дори тя не си подхождаше по характер. Но се налагаше да се търпи…
Обаче… Него…
Липсваше му интелект, най-напред. Бившият вече мъж никога не беше блестял с него. Например, когато го питаше какво иска за обяд, само веднъж позна. И то случайно…
За себе си тя пжчтш ни готвеше. Наблизо имаше пицария, минаваха приятелките… И, когато нейният казваше: „Какво ще обядваме?“, тя високомерно-презрително го режеше: „Само за ядене мислиш!“. Което си беше чисто лицемерие, ама няма да се тормози душевно за тоя… Тоя…
Веднъж тя му каза:“ Приятелките ми какви свестни мъже намериха, а аз…“. На което той нахално отвърна: „Свестните отишли при свестните, аз – при теб…“
Та спа три нощи в кухнята, на тясното диванче…
Абе, пълен идиот! Доказа го наистина като се ожени за нея…
Иначе – четеше. Прекалено много четеше, та нямаше човек за какво да поговори с него. Малко преди смъртта му тя му показа книгата, взета от приятелка. Страхотна книга, макар да забрави вече заглавието и авторката. Каква история… Потоци сълзи и сополи… Как нещастната жена живяла в малък град, без интернет, без телефон дажи. Трябвало да готви и чисти след трите си деца, да пере и глади, да…
Няма мол, няма кафене, няма свестни приятелки наблизо. Само ония селяндурки, дето смятали, че основата на живота е семейството…
Да, бе… Ще се затвори тя с някакви пикливи дечурлига, дето после демонстрират неблагодарността си… Нали знае как живя майка й сама в малкото апартаментче – само с телевизора…
А мъжът й – като видя заглавието и авторката, се разхили. Тя остро го попита – чел ли е тази великолепна книга, защо се смее…
Той си призна неграмотността – не бил я чел. Нямало кога. Бил зает, а подобни книги само разглеждал, когато бил в осми клас. Но после се увлякъл по Дикенс, Зола, Юго, Брехт… И като почна да изрежда някакви – уж познати й, но…
После се сети. Виждала ги е, когато обираше праха по библиотеката. Книгите от втория ред. Не ги търпеше – стари, четени, без представителен вид. За разлика от ония на първия – все от нея купувани. Красиви, избирани правилно по тоналността на корицата, привлекателни надписи, създаващи уют и красота в декора…
А сега оня го няма. Защо да не е щастлива?
Със себе си…
Което е най-важното…
© Георги Коновски All rights reserved.
