Сънувах. Бях на брега на някакво езеро.

Беше като в есенен ден. Имаше лек, студен вятър, който влизаше през ръкава, обхождаше ме като някой полюс и приятна хладина се настаняваше по цялото ми тяло. Скръстих ръце, прегърбих се леко и тръгнах към езерото.

    Синкава мъгла обгръщаше цялото езеро. Виждаше се само бялата пяна на плискащите се вълни. В далечината нищо друго не се виждаше, нито чуваше. Въздухът като малки иглички бодеше и гъделичкаше гърдите ми, но когато го вдишвах, бе приятен, сякаш солен и вкусен.

    Ходих бавно и с леки крачки. Помня, че бях бос. Студеният пясък ме караше да свивам нозете си. Не бях приближил още брега и за това пясъкът бе влажен, но не и мокър.

Когато се приближих, усетих, че става по-стдено. Сякаш вече езерото не хвърляше на брега вълни, а парчета бял лед. Пясъкът не бе вече влажен, но стъпвах върху скреж. Усетих, че краката ми започват да се сковават и всяка крачка бе мъчна за мен, сякаш дълбоки корени се изтръгваха от искрящия скреж.

Въздухът стана тежък като замръзнала котва. При всеки дъх усещах как някакъв невидим обръч или възел стягаше гърдите ми.

Спрях се. Видях, че сред синкавата мъгла се откриваше съвсем на брега дървена ладия.

Тръгнах към нея, но колкото повече се приближавах, толкова повече невидимият възел се стягаше около гърдите и ребрата ми, сякаш съвсем скоро щеше да ги смаже. Студеният въздух вече дращеше по гърлото ми.

     И в един миг, като че ли някакъв огромен айсберг се стовари върху раменете ми. Паднах ничком, на колене.

    Студ... студено, много студено. Замръзвам.        Повдигнах само крайчеца на дясното си око. Намирах се до дървената ладия. Вътре имаше двама непознати. Беше ме страх да погледна. Чух глас, като че ли глас от много води, а езерото бе мъртво тихо. Бе ми казано "виж"! Не исках, страх ме е. И пак чух "виж". Отново не погледнах, тялото ми трепереше като опната струна. И трети път "виж"! Тогава започнах бавно да повдигам очи. Тежки удари, като от сърце на кон. И бяло, всичко в бяло, но в свойта форма. Бяло езеро, бял пясък, бяла ладия, бяла мъгла наоколо, бяла пяна, бяло небе. Стана ми толкова мъчно, че всичко бе бяло. Търкулна се по бузата ми бяла сълза. Чух се да казвам - "защо?".

    В лодката единия от двамата се дръпна, за да видя другия. Другия бе много познат и все пак не можех да разбера кой е, но като го видях, обръча се стегна и сякаш ледена вода се плисна по сърцето ми. Чух се да казвам пак: "защо?". Вторият излезе от ладията, стъпи на бялата вода и се приближи към мен, сложи ръката си на рамото ми. Нищо не каза, не отговори на моето "защо". Върна се в ладията, а другият, който остана вътре, постави ръката си на рамото на втория и ладията сама тръгна, надълбоко в езерото и потъна в бялата мъгла.

     Мигом усетих бучка огън да гори в ребрата ми, разпространи се по цялото ми тяло и сякаш в миг на око аз целия станах бял огън и над мен пушеше бял дим. Оглеждах се за ладията, но я нямаше. Само питах "защо?". Бавно потънах в белия пясък....

     Събудих се и се чух да плача и да питам "защо".

     Баща ми влезе в стаята и първото, което направи, бе да сложи ръката си на рамото ми.

    Прегърнах го.