Искало ли ви се е някога да напуснете държавата, в която живеете, и да отидете в друга? Мария никога не бе мечтала да стане eмигрант. Обичаше работата си, чувстваше се добре в България. Да, животът навън изглеждаше по-уреден, но дали това е достатъчно условие да успееш и да се чувстваш щастлив? Според нея, не. Затова, когато се запозна с Антони, беше сигурна, че връзката им няма да издържи дълго. Той мечтаеше да живее в мъгливата Англия. Беше работил малко там като студент и се беше влюбил в страната на футбола и бирата. Сега имаше собствен бизнес – някаква малка компютърна фирмичка, и спестяваше всички пари, които изкарваше, за да има начален капитал, когато замине.

     Връзката им имаше своите възходи и падения. Бяха влюбени, после сърдити, после започваха да мислят за семейство и деца… Но през цялото време между тях стоеше тази негова задгранична мечта. Въпреки че се справяше добре в България, Антони не преставаше да гради планове за окончателното й напускане. На четвъртата година от съвместното си съжителство двамата купиха апартамент. Антони даде част от спестяванията си за първата вноска, а Мария изтегли ипотечен кредит. Тайно в себе си тя се надяваше, че идеята за емигрирането вече не вдъхновява толкова силно мъжа до нея. Съсредоточи се върху работата си. Беше получила картбланш от собствениците на компанията, в която работеше, за развиване на нова линия мека мебел – от иновативен рециклиран материал, и искаше да се докаже. Прекарваше дълги часове в офиса над чертожната дъска, а после и в ателието, където се опитваше да участва в процеса на изработка на дивани, канапета и фотьойли с причудливи форми. Маркетинг стратегията на новата колекция също й отне доста време. Не забеляза как с Тони се виждаха все по-рядко, обикновено вечер, в часовете преди да си легнат, когато и на двамата, уморени от тежкия ден, почти не им се говореше. Не й направи впечатление, че той споделя все по-малко с нея, че вече не държи да й разказва за новите клиенти или за някой много смешен случай… Усещаше, че нещата не са както преди, че той все по-рядко гали гърба й, че почти не правят секс, но съзнанието й не беше готово да осъзнае, че връзката й е пред провал. То все още бе замъглено от възможността за изява, за успешна кариера, може би и за щастливо бъдеще. Уви, все по-рядко се виждаше и с двете си най-добри приятелки, които единствени притежаваха силата да я вразумят, да й отворят очите.

      Колекцията, която разработи наистина постигна успех. Собственикът на компанията беше изключително доволен от резултатите и предложи на Мария процент от продажбите, за да я стимулира да продължи да развива линията. Имаха идея да започнат производството и на детски мебели, пак от същия екоматериал. Светът беше полудял по всичко, на което стоеше етикет „органично” или „еко”, а фирмата на Мария беше единствената, която предлагаше модели от актуалния материал. Дори придружи няколко пъти шефа си до Холандия, за да му помогне в преговорите с производителите -  искаха да вземат правата на ексклузивни вносители за България.

      Влюби се в страната на лалетата още при първото пътуване. Кацнаха в Айндховен, където се намираше заводът, в който се произвежда екоматериалът. Градът е малък, няма трамваи, а приличащи на свръхзвукови влакове автобуси. Красив – подреден, чист, почти идеален. По улиците не хвърчат боклуци, не се разхождат бездомни кучета, има само зелена трева и притичващи от време на време… диви зайци! Холандците са луди на тема екология и здравословен живот. Повечето от тях се придвижват с велосипеди. Мария също ги ползваше в малкото свободно от делови срещи време, за да разгледа околностите. Наемаше някой с малка кошница отпред, украсена с цветя, и караше по велоалеите, опасващи квартала, в който наемаха апартамент, централната част, а после се връщаше край каналите. Хората също й харесваха – мили, усмихващи се, самата любезност. А къщите им – истинска мечта! Пред всяка имаше градинка, зад всяка – заден двор. Можеше да оставиш отпред колелото си за през нощта без страх, че ще изчезне. След всяко пътуване носеше подарък на Тони. Първия път взе големи холандски дървени налъми, в които си посадиха цветя, втория – вятърна мелница, а третия – десет различни вида бира, основно белгийска. Разказваше му с часове за холандския начин на живот, за къщите, фермите, възможностите за бизнес развитие. Радваше се, че приятелят й проявява толкова силен интерес към пътуванията й и искаше да попие всяко нейно впечатление и спомен. Нямаше как да предположи, че интересът му се дължеше на мисълта, че може би Холандия бе по-доброто място за емигриране. Разбра го година по-късно по време на партито, организирано в нейна чест. Бяха я направили съдружник във фирмата, управляващ директор на секцията за детски мебели. Естествено, беше си заслужила повишението. Успехът й коства много часове на усилен труд, четене, както и една допълнителна магистратура. Компанията не само се наложи на българския пазар, но отвори филиали и в няколко балкански държави – Сърбия, Румъния и Македония. Парите, които Мария изкарваше, отиваха изцяло за погасяване на ипотеката, от която беше останало още съвсем малко. Най-накрая можеше да намали темпото и да се радва на постигнатото. Можеше да помисли и за деца. Бяха добре осигурени, можеше да си вземе майчинство, при това добре платено, защото се осигуряваше на пълната си заплата. Животът й придобиваше нов, прекрасен образ.

       Партито, на което шефът й разказа на всички служители и партньори за постиженията на Мария и новата й роля в компанията, мина перфектно. Никой не се напи, храната стигна за всички, а Тони се държа чудесно – без саркастични забележки и досадно мърморене. По пътя към дома им, в колата, Мария въздъхна с благодарност. Ето за това беше мечтала. За това беше работила през всичките тези години. За да може сега да се радва на живота с човека, когото обичаше. Тони не продумваше, но и на нея не й се говореше много. Имаше нещо интимно в тишината между тях.

      Вкъщи Мария свали тесните обувки на висок ток и влезе бързо в банята. Имаше нужда от освежаване. Когато излезе, Тони седеше на леглото.

- Ела, искам да поговорим. – каза й той с тих глас.

Тя седна до него и го прегърна. После прокара ръка през косата му и го целуна по врата. Толкова много го обичаше! Въпреки всички недоразумения, скандали, трудни моменти. Той беше нейното момче, а тя – неговото момиче.

- Хайде да си лягаме. Ще говорим утре. – каза Мария и плъзна ръка по гърба му. После продължи надолу, но той я спря.

- Утре ще бъде късно. Трябва да поговорим сега. – каза Тони и се обърна с лице към нея.

- Добре. Хайде, казвай. Какво става? – примирено промълви тя и нацупи устни.

- След седмица заминавам. Трябва да решиш дали искаш да дойдеш с мен. Аз искам. От теб зависи.

- Не знам, след седмица идват новите мостри, трябва да съм тук. – замисли се Мария.

- Не заминавам за няколко дни. Заминавам завинаги.

- Какво? Ти да не си луд? – почти изкрещя тя. – И къде отиваш?

- В Холандия. Предложиха ми работа в софтуерна компания в Амстердам. Осигуряват ми и жилище, аз, разбира се, ще плащам наем. Но след година-две, когато направя добро кредитно досие, мога да купя нещо. Заплатата е добра, за десетина години ще изплатя къщата. Ти трябва да решиш дали искаш да живее в нея. С мен.

- Тони, не става така. Не можеш да заминеш от днес за утре. Имам работа тук, направих кариера, работих като роб, за да го постигна. А ти сега ме караш да зарежа всичко! И защо Амстердам? Нали искаше да е Англия?

- Да, но твоите пътувания разпалиха интереса ми към Холандия. Там е по-спокойно, по-уредено. Има възможност да се прави бизнес, хората са приятни, а цените на жилищата са като навсякъде другаде. И защо не, нали постоянно казваш, че си влюбена в тази страна?

- Да, но не съм си представяла да живея там.

- Защо? Нали е хубаво? Няма ли да ти е приятно да се събуждаш в нашата къщичка, да пиеш кафето си в задния двор, а децата да играя около теб? Там също има мебелни компании, можеш да си намериш работа като дизайнер или нещо друго. Можеш да работиш и почасово, за да имаме повече време един за друг.

- Не мога. Не знам. Трябва да го обмисля. Не мога да зарежда всичко изведнъж…

- Мисли. Имаш време. Заминавам след седмица. Ти ела, когато си готова. Но не закъснявай прекалено много.

Тази нощ Мария не можа да мигне. Упрекваше мислено мъжа до себе си, че постъпва егоистично, че я поставя пред свършен факт. На сутринта я болеше главата. Двамата пиха кафе при пълно мълчание. Целуна го, когато тръгна към офиса, но всъщност не знаеше какво да мисли и как да се държи.

Когато отиде в офиса, беше затрупана с бележки, срещи, задачи за вършене и това я откъсна от мислите за бъдещето на семейния й живот. А когато се прибра, Тони беше сложил масата. Имаше свещи, изстудена бутилка вино и много цветя. Както и любимият й десерт – крем карамел. Мъжът й се опитваше да се държи кавалерски, дори романтично. Сякаш това можеше да поправи щетите от снощния им разговор! Не можеше. Но тя се опита да приеме „извинението му”. Държаха се така сякаш нищо не се беше случило. И седмицата мина изключително спокойно. Сякаш караха втори меден месец, въпреки че те реално не бяха женени.

    В събота сутрин, докато Мария още се излежаваше в леглото, Тони се подаде на вратата на спалнята им облечен и с куфар в ръка.

- Скъпа, аз тръгвам. Ще се видим в Амстердам. – каза той и й намигна. После се наведе, целуна й и я погали по косата. – Ще те чакам, не закъснявай.

- Добре. Ще се чуем. Лек път. – успя да каже Мария.

Когато чу, че входната врата се затваря и заключва, тя избухна в плач. Това беше. С връзката й беше свършено. Още в началото знаеше, че няма да са вечно заедно. Да, не се разделиха на втората година, а на деветата, но все пак се случи. Продължавайки да лее сълзи, стана и се запъти към банята. После си сипа кафе. Ами сега? Какво щеше да прави? Уикендът мина като сън. Мария ту плачеше, ту се успокояваше. Не се обади на никой, за да не бъде досадна. Рисува. Цели два дни. В понеделник вече беше намерила покой и отиде на работа навреме. Очите й все още бяха леко зачервени, но подпухването го нямаше. „Ще започна на чисто. Това трябва да направя.”, мислеше си тя, докато хапваше сандвич в градинката близо до офиса.

    Първите седмици след като Тони замина се чуваха почти всеки ден. Той звънеше вечер, разказваше й как се справя, за апартамента, който е наел, за новите си колеги. Постоянно вмъкваше фразата „ще ти хареса”. После обажданията му станаха по-редки. Но и Мария не ги очакваше с нетърпение. Знаеше, че трябва да приключат веднъж завинаги, не знаеше как да му го каже. Направи го той. Един ден Мария получи картичка. От Амстердам. Имаше много кратък текст, който гласеше: „Скъпа, закъсняваш. Ела, когато си готова.” Това беше. Той беше разбрал, че тя няма да отиде.

     После телефонът й замълча. Никой не я търсеше вечер. Единствената й връзка с Тони остана фейсбук. Все още бяха приятели в социалната мрежа. Виждаше го на снимките, които качва. Той с приятели, той – на лодка, той – в музея на Ван Гог. После спря да следи публикациите му.

     Работата й запълни празнината. Имаха много поръчки, за които Мария носеше пряка отговорност. В свободното си време се записа на народни танци. Групата беше готина, пътуваха по фестивали, забавляваше се. И намери нови приятели.

    Когато шефът й каза, че ще пътуват отново до Холандия, прие новината с радост. Наистина харесваше страната на лалетата и с радост щеше да се разходи в любимия си Айндховен. Но се разочарова, когато разбра, че новият им бизнес партньор всъщност се намира в столицата Амстердам. В първия момент Мария се притесни, че може да види случайно Тони, но после си каза, че е луда. Едва ли щеше да попадне точно него!

   Пътуването беше приятно. Шефът й обичаше да се глези и винаги купуваше билети за първа класа на самолета. Партньорите им бяха изпратили за ги посрещнат на летището. Настаниха се в хотела, а после излязоха да се разходят из града. Първата им среща бе чак за сутринта на другия ден.

- Мария, хайде да се качим на корабче и да вечеряме във водата. – предложи шефът й.

- С удоволствие, сигурно е приятно. После можем да се разходим. Иска ми се да разгледам пазара на цветята. – съгласи се тя.

Амстердам е красив град. Ако някога отидете там, непременно се разходете с корабче по каналите, хапнете на някоя от закотвените край брега лодки, разгледайте стария град, музейния район и квартала на червените фенери. И непременно минете край пазара за цветя.

Мария и шефът й останаха очаровани от вечерята. След нея те отидоха до стария град, разходиха се по калдъръмените тесни улички, разгледаха сувенирите, дегустираха сирене, а после шефът й купи лалета от пазара на цветята.

- Не трябваше да харчите пари.

- Това не е харчене, а удоволствие. – коментира той. - Да подариш на красива жена букет с красиви лалета е прекрасно изживяване за всеки мъж.

- Ех, вие! Съпругата ви сигурно е много щастлива с вас.

- Надявам се. – отговори шефът й. - Защото аз съм щастлив с нея.

Докато се прибираха към хотела, Мария си мислеше колко много би искала да има до себе си такъв прекрасен човек…

На следващата сутрин се събуди от настоятелно чукане по вратата на стаята й. Естествено, беше шефът й. Нямаше търпение да започнат с работата. Завлече я на закуска, а после повика такси до офиса на компанията. Предиобедът мина неусетно. Холандците се бяха подготвили за срещата и бързо отхвърлиха всички важни въпроси, както и спорните точки. Приключиха към два следобед. Шефът й каза, че се чувства уморен и не му се обядва. Затова Мария излезе сама из града. Реши да си купи сандвич и от техните традиционни пържени картофки в хартиена фуния. После седна на една пейка в парка зад музея на Ван Гог. Докато хапваше от картофките, до нея седна някакъв мъж. Не го погледна, но се поотмести встрани.

- Нали не ви притеснявам? – попита мъжът.

- Не. – каза Мария и го погледна. После занемя. Представете си, беше Тони. Нейният Тони. Грешка, вече не беше неин. Просто Тони.

Той усети притеснението й и й намигна.

- Казах ти, че ще се видим в Амстердам. Но ти много се забави. – каза мръсникът, усмихвайки се.

- Не мога да повярвам, че те срещам. – отговори тя и продължи да го гледа стреснато. Не изглеждаше зле. Даже напротив.

- Защо? Светът е малък. Аз пък не мога да повярвам, че те срещам едва сега. Сама ли си?

- Не, шефът ми се прибра в хотела, каза, че е уморен.

- Добре. Хайде да се поразходим. Искаш ли?

- Къде? Не. – чувстваше се объркана…

- Из града. Сигурен съм, че мога да ти покажа интригуващи неща.

Стана и й подаде ръка. Мария се изправи и тръгна до него. Мислеше си, че го е забравила, а все още имаше власт над нея, над сърцето й.

Тони се държеше напълно приятелски. Не се опитваше да я хване или да я докосне. Това означаваше ли, че я е преживял, че е продължил напред? А дали си има приятелка?

- Не, нямам, живея сам. – каза той, сякаш отгатнал онова, за което си мислеше тя.

- Не съм те питала, не ме интересува. – тросна се Мария.

- Не си, но си го мислеше. Признай си! – засмя се той и пак й намигна.

Заведе я в някакъв магазин-музей за авангардни мебели. Беше много интересно място, пълно с уникални модели на дивани и кресла, люлки, хамаци и какво ли още не. После я почерпи със сладолед, а когато започна да се смрачава я изпрати до хотела.

- Радвам се, че се видяхме, Мим. Ако утре вечер сте свободни, бих искал да ви поканя на вечеря с шефа ви.

- Ами, не знам. Той не обича много импровизациите.

- Няма да импровизирам. Просто ви каня на вечеря. Вие така или иначе ще трябва да хапнете някъде.

- Добре, ще му кажа. И ще ти се обадя.

- Аз ще ти се обадя. Телефонът ти същият ли е?

- Знаеш, че не съм го сменяла.

- Не, не знам. Щом не си, утре ще ти звънна в ранния следобед. Лека нощ.

- Лека нощ.

Мария се загледа в отдалечаващия се мъж. После се обърна и влезе в хотела. Не можеше да си позволи да страда за нещо, което вече беше преживяла. Поне така си мислеше...

Вторият ден от преговорите мина също така бързо и без проблеми, както и първият. Шефът на Мария беше доволен от постигнатото. Холандците също останаха впечатлени. Бяха им приготвили официален обяд, а след това и разходка до някои от забележителностите – музея на Мадам Тюсо, двореца, музеят на Ван Гог. Към четири следобед ги оставиха пред хотела. Шефът й я погледна въпросително.

- Какво искаш да правим? Рано е да се прибираме по стаите.

- Да, но можем да си починем малко, а после да излезем. Тони, бившият ми приятел, сигурно го помните, ни покани на вечеря. Той живее тук от известно време и вчера случайно го срещнах.

- Сериозно? Няма случайни неща, да знаеш. Помня го, разбира се, свястно момче. Щом ни е поканил, ще го уважим.

Двамата се разделиха пред асансьора и всеки се запъти към стаята си. Разбраха се да се чакат във фоайето точно след два часа.

В стаята Мария извади всички дрехи, които беше взела със себе си. Какво да облече? Бялата рокля с тънките презрамки или черният панталон с полупрозрачната златиста туника? След близо едночасово събличане и обличане се спря на панталона. Не знаеше къде ще ги води Тони, трябваше да се чувства удобно в дрехите си. Той звънна, както беше обещал, за да й каже, че ще ги чака с кола пред хотела. След като се чуха, тя си взе душ, гримира се. Облече се и сложи любимите си висящи обеци. Бяха й подарък от него…

В шест стоеше във фоайето на хотела и чакаше шефа си. За щастие той беше точен. Когато излязоха навън, видяха Тони да стои пред хотела. Махна им. Беше паркирал наблизо. Двамата с шефа й се здрависаха, тя остана зад тях. В колата говореха основно мъжете.

- Запазил съм маса в едно много приятно ресторантче, в което сервират предимно холандска кухня. – каза Тони, обръщайки се назад към Мария. – Надявам се да ви хареса.

- Защо да не ни хареса? – попита шефът й, сякаш въпросът бе насочен към него. – Тук няма нещо, което да не ни харесва, нали Мария? Тя е влюбена в Холандия, но не иска да го признае. Сигурен съм, че би се чувствала прекрасно тук.

Мария изгледа лошо шефа си, а после отправи поглед през прозореца. Улиците се изпълваха с хора. Нощният живот тук беше бурен и пълен с приключения.

Ресторантчето наистина беше много симпатично. Малко, семейно, но много класно. А кухнята им беше превъзходна. Тримата похапнаха добре, опитаха от виното, което собственикът им препоръча. Тони разказваше на шефа на Мария колко добре би било фирмата да има свой офис тук, в Амстердам. Убеждаваше го, че бизнесът ще върви повече, ако имат човек на място, който да е в постоянен контакт с партньорите им. Мария почти не участваше в разговора. Не защото не искаше, а защото мъжете някак я бяха изолирали. Опита се да изкаже мнение, но шефът й я прекъсна и бързо й отне думата, и тя се отказа. Но пък поискаха мнението й относно десерта. После Тони предложи да се разходят. След първите няколко крачки шефът й се оплака, че му е дошло в повече и ще се прибере в хотела.

- Ти обаче не бързай, утре няма да ставаме рано. Разходете се добре, разгледайте, можете да опитате и някой от нощните барове, чувал съм страшни истории… - нареди той, докато чакаше таксито му да дойде.

До нощен бар не стигнаха, но се разхождаха с часове. Накрая я заболяха краката. Тони предложи да я заведе в апартамента му, където може да остане да пренощува.

- Искам да ти покажа къде живея. Ще ти хареса. – каза той, сякаш домът му бе важен за нея.

- Не, предпочитам да спя в хотела. Ние вече не сме нищо повече от приятели. Не искам да отваряме стари рани. – отклони поканата му Мария.

- Добре, ще ти го покажа, а после ще те закарам до хотела ти. Така става ли? – настоя той.

- Щом е толкова важно за теб, добре. – съгласи се тя.

Кварталът беше приличен. Квартирата – също. Малка двуетажна къща, с дворче отзад, в което Тони беше посадил храсти и цветя. Имаше и люлка.

- Красиво е. – похвали дома му Мария.

- Да. Но липсва нещо. – каза той.

- Какво? – попита тя разсеяно, докато гледаше кухнята, направена най-вероятно по поръчка.

- Ти. – отговори той.

- Тони… Недей. Ти взе решение и аз го приех. Не искам да се връщам назад.

- Но аз исках ти да дойдеш с мен. Исках да имаме по-добър живот.

- Ти имаш по-добър живот. Подредил си се добре. Аз също подредих своя. Сега ме закарай до хотела.

Той не продължи темата и тя му беше благодарна. Когато я остави, го целуна по бузата и му благодари за прекрасната вечер.

- Радвам се видяхме. Наистина. Сбогом.

- Чао, Мим. Пак ще се видим.

Дали е знаел, че това „пак” ще бъде скоро? Мария не вярваше в теориите за конспирации. Но те наистина се видяха пак. При това няколко месеца по-късно. Шефът й се бе вслушал в съветите на Тони и реши да открие офис на фирмата им в Амстердам. Естествено, изпрати в него Мария. Когато тя се опита да протестира, той й обясни, че не става въпрос за предложение, а за назначение. И ако откажела, щял да загуби доверие в нея…

   Почувства се изнудена. Но нямаше как да откаже. Премести се в Амстердам сърдита. През първия месец свикваше с обстановката. Тони не я търсеше, въпреки че тя беше в постоянна готовност да чуе позвъняването му. На втория месец тя забрави за него, защото беше станала част от живота в града и имаше нови приятели, с които излизаше и се забавляваше. Често обаче се отбиваше на пейките в парка зад музея на Ван Гог. Искаше да види дали съдбата е толкова предсказуема, че да я срещне отново с него. Постоянството й беше възнаградено и един ден той наистина се появи.

- Здравей, Мим. Казах ти, че пак ще се видим. – прошепна Тони, сядайки до нея.

- Здравей. Май имаш пророчески способности. – отговори му тя.

И започнаха да се виждат отново. Минаха през всички етапи на една нова връзка. Насладиха се на всеки момент от опознаването, флирта и търпеливо изчакаха мига, в който да заживеят под един покрив. Тони вече имаше стабилно кредитно досие и изтегли заем, с който купи първата им къща. Беше хубава. Повече от хубава. С големи френски прозорци, старинни дървени мебели, украсени с ключалки от ковано желязо, и дворче с барака, в която държаха колелата.

Бяха щастливи. Гледайки назад, в миналото, Мария не съжаляваше за решението си да се разделят, както и за това да се съберат отново след години. Беше благодарна за всеки миг от връзката им, както и за онези, в които той замина, а тя остана в България. Всеки беше изживял своята мечта, а сега можеха да мечтаят заедно. Не бяха правили жертви, не бяха вземали решения, притиснати от егоизма на другия. Бяха следвали своя път и бяха се срещнали отново, за да поемат по един общ. Сигурна беше, че щяха да бъдат щастливи заедно. Тук и навсякъде другаде по света. Защото бяха запазили уважението – към собственото си Аз и към човека до себе си.