- Пази се-е-е-е!
Мъжки ръце го дръпнаха от пътя на конете почти едновременно с вика на кочияша. Сам си беше виновен. Вървеше по площада без да гледа наоколо. Не бе видял каретата. А тя спря след десетина метра и от отворената врата се подаде познато лице. Приближи се. Бе неговият учител. Даде му всичко, на което бе способен и се радваше на всеки негов успех.
- Влизай вътре. - и се усмихна. – Защо не гледаш? Нещо си се умислил. Изморен ли си или влюбен?
Младежът се смути и нищо не отвърна.
- Да-а-а. Познах. Коя е?
Отново не получи отговор.
- Значи е сериозно. – засмя се възрастният човек. – А какво стана с работата. Имаш ли поръчки или може да ми помогнеш?
- За какво? За теб, маестро, винаги имам време.
- За карнавала ми поръчаха няколко фидела, но един от чираците се разболя и не смогвам.
- Добре, съгласен съм.
- Ще ти платя като на майстор. – подмигна маестрото.
- Ти ме научи на всичко и ще ти помогна и без да ми плащаш.
- Да-а-а! Значи е сериозно! Коя е?
- Не мога да кажа.
- А поне името?
- Много е музикално. Виола. От първия миг се удавих в черните и очи. Не ми излиза от главата. Слънцето изгрява в усмивката й. Очите и са като нощното небе, пълно със звездички. Пред нея се чувствам като глупак, шегувам се. А сърцето постоянно ми вика: «- Млъкни, глупако, спри се! Не помниш ли какво си повтаряше на ум да и го кажеш?» А след раздялата ни се упреквам, че не е чула всичко.
Говореше бързо, сякаш се боеше да не го прекъснат. Чувстваше се, че може да говори още дълго за нея. Маестрото добре разбираше какво го вълнува. Потупа го рамото, за да го спре. Но не можа.
- Ден и нощ мисля за нея. Затворя ли очи, застава пред мен и се усмихва. Искам да създам нещо достойно за нея и да го поставя в краката й. Само тя да го има. Никоя друга на света.
- И какво реши да бъде?
- Мисля си още, но е много дръзко.
Вече бяха стигнали пред дома на маестрото.
- Влез, ще ти покажа нещо. – покани той младия човек. – Може би то ще ти помогне.
Влязоха в стаята, където никога не бяха допускани чираците. Дори слугата няма право да пипа каквото и да е. Маестрото се доближи до раклата и извади от една кутия стар ръкопис.
- На кого е това?
- Прадядо ми познаваше този поет. Това е копие на негова творба. Но не казвай на никого, че си я видял.
- Защо?
- Човек не знае какво ще хрумне в главите на дожовете. А ние нали не се месим в тяхната работа. Този поет се бил набъркал в политиката и го изгониха от нашия град. Много хора – и приятели, и врагове, уважаваха почтения му баща. Затова след поражението на неговата партия никой не посмя да пипне с пръст неговото семейство и сина му. Само го превърнаха в изгнаник. После го амнистирали и му разрешиха да се върне, но той не пожела. Така си и умря извън родния град. След време прадядо ми получи за спомен този ръкопис на неговите стихове. Наричат се «Нов живот»
- Как се казва? За какво е писал?
- Наричали го Данте от рода Алигиери. А в тези стихове описва любимата си. Ето тези, например. – и маестрото отвори една страница.

В очите си тя носи Любовта,
с погледите радостите връща.
Където мине, всеки се обръща
и поздравът вълнува му гръдта.
Не ще изкаже никой онова,
що нейната усмивка е създала,
че тя е толкоз приказно явление.

- Но той описва моята любима. – възкликнал младият човек. – Тя е такава и наяве и насън.
- ... наяве и насън? – повтори маестрото.
- Да. Срещаме се толкова рядко. А ми се иска всеки миг да съм до нея. Затворя ли очи, застава и ми се усмихва. А веднъж се приближи, взе листа от ръцете ми и дописа стиховете, които сърцето ми редеше за нея. Чуй ги само, маестро.

- Обичам да мечтаеш в съня си
за мойта гръд, за мойто тяло,
за черните очи, в които, мили,
ти слънцето откри изгряло.

- Тя ти е подсказала нещо. Само помисли и ще откриеш какъв подарък да й направиш. – усмихна се маестрото. – Нищо повече от онова, на което те научих през годините. Имаш талант. Направи го.

Вечерта мислеше над тези думи, докато в ръцете си въртеше разсеяно един празен лист. Опитваше се да нарисува своята любима. И изведнъж нещо проблесна в съзнанието му, а кредата неволно започна да рисува нейното женствено тяло... После взе най-сухите и тънки дъски и започна да създава инструмент с невиждана до тези дни форма. В него имаше всичко. Дългата нежна шия, преливаща се в зовяща женствена гръд, и двете еднакво жадуващи целувки. По-долу създаде гъвкавата талия и заоблени бедра, криещи извора на живот и неземно щастие. Избра най-нежния оттенък лакове, най-фините смоли, най-добрите струни. Вложи цялата своя обич и мечти, цялото свое умение. Работеше ден и нощ с безкрайно търпение и внимание. Криеше от всички започнатото. Докато накрая настъпи денят на проверката. Гореше от нетърпение да чуе преценката на своя учител. Прати карета да го доведе, настани го удобно и му подаде инструмента. Маестрото огледа с възхищение новата форма и му я върна усмихнат.
– Прекрасен е. Пълен е с изящна женственост. Вярвам, че на него ще изсвирят най-красивите мелодии на любовта. Как ще го наречеш?
- Ще го назова с нейното име.
Младият човек въздъхна с облекчение. Първият изпит бе преминал. Учителят му одобри формата. Опита се да настрои струните, но неочаквано и за двамата издаваните звуци бяха непоносими.
- Маестро, не разбирам! Нима съм сбъркал.
- Дай ми го.
Маестрото пое инструмента. Започна да го разглежда замислено. Всичко бе ново и дръзко. Но какво му липсваше. Майсторство бе вложено достатъчно. Всичко бе изработено прецизно и от най-добрия материал. Но се нуждаеше от още нещо. Погледна своя ученик и му каза меко:
- Липсва му душа. Любовта без душа умира. Вложил си своето умение, но е трябвало да вградиш и себе си.
И го научил как да постъпи.

Казват, така преди повече от 500 години била създадена първата виола д’аморе. Инструментът с най-женствения силует. Създаден от силата на любовта и възпяващ това най-свидно човешко чувство. Никой не се е осмелил и не се осмелява да промени нещо в неговата форма. Но за да свири, всеки един от тези инструменти има в себе си, леко вляво, като истинско негово сърце, едно малко цилиндърче. Наричат го «душа».

И днес все още влюбените сравняват тялото на своята любима с цигулка, мечтаейки да извлекат от нея най-съкровените тонове на обич.