„Безмълвни и студени посред вихрите
поскръцват ветропоказатели.”
Фридрих Хьолдерлин
Накрая – съвсем обезсърчен – слязох от Олимп и побързах да се отбия при Диотима**, понеже чух на сън, че тя ме вика. Това се случва в паузите от ремисия – така каза докторът – когато боговете се разбягват – всеки в своя ъгъл – и тогава бързам, защото остава само онзи вик – висящ в пространството между галактиките – обагрен в синьо и зъзнещо. Нощем идва с писъка на совата от кулата с мъглите на река Некар и скърцането на дървоядите в стария скрин, които моят благодетел – старият дърводелец от Тюбинген – великодушно е предоставил на разположение на олимпийците. Зная, че Диотима е тъжна и искам да и посветя най-хубавия си стих, защото винаги в някоя безумно ясна нощ очите и ме поглеждат зад завесите от тъга и линеещи сфинксове в замъка на дърводелеца.
Фридрих и аз обитаваме една и съща телесна обвивка, което според представата на нищите духом означава, че сме едно и също; после той умираше, тичайки след за ...