Една слънчева неделя преди две години баща ми отвори вратата на нашата стая и ни каза:

- Деца днес времето е пекрасно, искате ли да ходим на къмпинг?

Ние с батко разбира се винаги сме готови за приключения почнахме да викаме:

- Ура, ура, да искаме.

Бързо станахме приготвихме багажа, а майка на бързо сготви кифликчи и курабийки.

Тръгнахме с нашата кола на път с песни и музика пристигнахме на мястото, където ще прекараме няколко дни. Гората беше прекрасна и миришеше на зеленина, чист въздух и на свобода. Татко приготви палатката, където ще спим всички. Батко събра дървета и клечки, за да напалим огън. Близо до нашето място имаше рекичка и се виждаха рибки. Татко преди е бил на това място и за това беше взел въдиците, за да ловим риба. На другата сутрин батко, бе станал рано, рано и без да чака татко отишъл за риба. Ние, разбира се спим тогава. По едно време се събуждам от виковете на мама. Брат ми е паднал на реката и викаше за помощ. Майка незнам как е чула виковете на батко, защото от нашето място трудно се чува, хукнала веднага при него. Бързо станахме с татко и отидохме до реката, и какво да видим мама опитва се да изкара брат ми от реката. С всички сили мама и тате го изкараха от там. Той беше много уплашен и плачеше непрестанно. Тогава майка каза:

- Аз, колко пъти трябва да казвам, че не трябва да ходите на опасни места сами, но кой да чува. Батко тъй беше уплашен, че чак от сълзи не можеше да говори. Тая случка стана хубав урок за него и за мен и много добре разбрахме, че не трябва да отидем на такива места сами. Всичко мина и отвмина, ние живи и здрави се прибрахме сутринта у дома. Въпреки, че минаха две години от това пътешествие и от тази случка с батко и реката всеки ден ми е в ума всяка секунда от това място. До края на живота си няма да забравя това и чувството, че можех да загубя батко, и чак тогава осъзнах колко той е важен и ценен за мен, и че без него животът ми няма смисъл. 

Благодаря на мойте родители и на Бог, че са ме дарили с такъв прекрасен брат.