Jun 2, 2019, 1:16 AM

 Слънчева душа в кожено елече - Част 3 

  Prose » Narratives
682 1 2
Multi-part work « to contents
37 мин reading

3 Част

Романизиран коктейл от реални необичайности.  

 

Дадох път на стоящите зад мен жена и мъж. За мое най-голямо учудване мъжът се обърна назад. Вдигна ръка и каза нещо на групата младежи. Щумотевицата временно поутихна. Но то бе само докато те с жената се мушнаха в дупката. След това - стой па виж. Подхвърлянето на реплики бе подновено. Както и звънливия кикот. И без каквито и да е задръжки двама трима от групата почти се втурнаха към входа. Направо като ято кресливи пингвини един подир друг започнаха да се гмуркат в черното гърло на малкия квадратен отвор. 

Някак си ми се прииска да мога и аз така. Даже ако съм честен  с известна завист поглеждах към лицата им, надявайки се ако мога буквално да си открадна малко смелост от младоците. Но докато впервах очи в опит да попия поне капка две от тази им неглижираща нахаканост вместо съчувствие срещнах само присмех.

Ами заслужавах си го. 

Но нали надеждата растяла и върху камък, че и аз тогава реших да не губя последните останали парченца от това трудно вехнещо цвете в душата ми. За това и отново плъзгам поглед назад в младоликата върволичка. И в един миг забелязвам, как няколко младежи определено гледат право към мен. Сигура е работата там! Обсъждат ме. И от самолет си личи, как след всеки един поглед към мен си прошепват нещо. Викам си сигурно и те нещо до лютост ме солят в момента. Но пък при така спонтанно заформилото се визуално изучаване в един момент моят поглед  направо като че ли се заклещват един в друг с онзи на едно от момчетата. Почти на секундата си давам сметка: „Тези двамата младежи сякаш не ме пародират. Това по-скоро ми прилича на окуражително кимане по посока на дупката!” Та без да знам защо или може би почти рефлекторно след тази си констатация започвам в нещо като пантомимична ехололоия, да повтарям жеста им. Същевременно, намигвайки им демонстративно. Те ми връщат жеста  усмихвайки ми се още по-доброжелателно. Веднага след тяхната проява на добронамереност аз театрално се хващам с длани за лицето. После в зоната на сърцето. Провисвам вежди в знак на уплаха. Свивам ръце пред гърдите, като за молитва и поглеждам към небето. При това мое последно жестомимично пояснение групичката младежи буквално прихва. Някой от тях дори правят опит да имитират целия ми мимичен ритуал, но се обърква, при което другите избухват в смях с нова сила.  

И така докато на ход импровизираме и пардоримае пантомимичния си контакт моите окуражители  крачка по крачка се приближават към отвора. Но когато ни делят всичко на всичко две момичета,  уоки-токито на охраната изпиуква, вклинявайки острия си звука в безмълвно смехотворния ни диалог. Който секва и всички се заслушваме. От токито прозвучава строг глас. Служителя до входа на момента вдига ръка, спирайки редицата на влизащите. В така създалата се пантомимична пауза момчето ме поглежда косо и ми проговаря на английски, интересувайки се от къде съм. Отговарям: „ От България!” Веднага двама от редичката зад него вдигат палци във въздуха и се развикват: „ Сто-ич-ков! Сто-ич-ков! Сто-ич ков”  Младежът, който задал въпроса махва недоволно с ръка и казва: 

- Оставете ги тия с техния Стоичков -  после ми сочи момичето до себе си и продължава - Аз и тя знаем, че България е много древна земя. 

- Така ли?! И от къде? – заставам сериозен аз.

- Правихме реферат на тема неизвестните народи връстниците на древен Египет. Беше истинско предизвикателство за нас. Трябваше да открием древни народи и цивилизации съществували по време на Египетския апогей, които са нямали контакт с нас.  При това проучване за наше най-голямо учудване разбрахме, че има културно развити народи далеч на север от Средиземноморието. Което от начало ние имахме като северна граница на цивилизования свят. 

- Много се радвам че млади хора като вас се заинтригували от моята страна. 

- Прощавайте за неделикатността, но ни стана интересна тази Ваша позиция на ръце с длани пред гърдите… Беше твърде страна - Вие будист ли сте или сте поклонник на някаква друга религиозност?

- Не! Християнин! - отвръщам аз, правя пояснително кръст от пръстите на двете си ръце, прекръствам се демонстративно от дясно на ляво – Ортодоксален християнин! Така се молим с ръце пред гърди – но виждам, как момчето дава знак на момичето и питам – А защо се интересувате от това?  

- И ние петимата сме такива! – сочи момчета с поглед другите около него.

- Какви такива?! – недоумявам в началото аз. 

- Християни сме!

- Не сте ли араби?

- Не!

- А, от къде сте?

- От Кайро сме си. Но не сме араби. Египтяни сме.

- Има ли разлика?

- Разбира се! Голяма! И петимата сме копти. 

- За копти имам нещо смътно като спомен. Това… теее… Те не бяха ли послушниците от ереса на Арианите?

- Точно!

- Ама те не са ли в Александрия?  Защото за Християни-египтяни от Кайро ми е чудно?! До сега не съм и чувал! 

- Да! Такива сме - християни! Тука също има доста голяма коптска колония от нашата общност. Около два три милиона сме в Кайро. Но да! И другото е вярно! Повечето са в Александрия. Там имаме дори нещо като национален коптски флаг. Около сме осем милиона сме - или десет процента то населението на Египет. Има от нас и в Судан – южен. В северен повечето наши деди са приели исляма. Но така или иначе без значение на вярата ние Коптите сме истинските-преките кръвни наследници на фараоните, а не арабите. Арабите са наши завоеватели. Наистина не знаете ли за катакомбите на християните тук? 

- За арабите че на местни знам. Но за другото - не! Чак ми е загадъчно! 

- О да! Има такива. При това като казахте, че Ви е загадъчно се сещам, как християнското сборище е много близо до гробищата на мамелюките.

- Мамелюки ли? А те пък какви са? Пак ли са християни?

- Били са. Но и при тях като при нас някой са приели исляма. По принуда разбира се!

- Били са християни ли?

- Да! Това са елитните войни сформирани като бойни отряди от християнски роби заловени при набезите на войските на халифата. Дори известно време техни династии са управлявали Кайро. После са били подчинени на Османската империя. А след превземането на Кайро от Наполеон част от тях са се присъединили към него. Дори са участвали в състава на войските му, стигайки чак до Москва. 

- Не съм чувал или чел за това…

- Вие историк ли сте?

- Не! 

- И да бяхте може и да не го знаете. Това са едни от по-малко тиражираните загадки на Египет. Ако Господинът наистина се интересува от нашата историята то мамелюките като генетичен произход са един доста загадъчен етнос за региона. Също както са Етрусите в Италия или Минойците от Крит. Така че няма да загубите, ако посетите тази част на Кайро. При това там до християнските катакомби има и голям ортодоксален храм – гръцки е. 

Ако съм честен – това наистина не го знаех. А може би виждайки огромната ми почудата от чутото младежите дори ми разясниха, как да стигна до това не дотам известно християнско средище. Впечатлен от информираността им попитах дали и тяхната групичка са туристи като мен. Оказа се, че са студенти от историческия факултет към университета в Кайро. А сега тук били на редовно упражнение.  

- Значи сте тук един вид по задължение  - подхвърлих аз, а едното от по-задно стоящите момчета се провиква:

- Да! Да! Да! На училище сме!  

- Ти може и по задължение да си тук, но аз и той сме си по желание – отвръща му на английски момичето предполагам  умишлено за да мога и аз да го разбера. 

- Да бе! По желание – захилва се друго едно момиче по-назад, отговаряйки й също на английски. 

- Разбира се, че съм по желание! За мен археологията не е учебна дисциплина, а призвание – тросва се на колежката си момичето, което първо ме имитираше, казва и още нещо на арабски, след което се обръща към мен и пита - А Вие господине?! Вие защо сте тук на Пирамидата на Микерин. Тя не е чак толкова популярна като онази на Хуфу? 

Въпросът малко ме смути. Беше много дълго да обяснявам за перипетиите си около спонтанно зародилия в детството ми блян породен от книгите, но реших да бъда откровен:

- От малък мечтая да вляза в сърцето на някоя от великите египетски пирамиди и да разгледам душата им от вътре. Поне по книгите така пише. Че във всяка пирамида витаела част от душа на фараона, за които тя е правена. Така че при възможността толкова дълго таен копнеж да бъде сбъднат –  размерът на самата пирамида не е от значение. Много ми се иска да доловя истинския дух на този тип древни градежи. Както отвън така и отвътре.

Не зная как точно е прозвучала тази ми мисъл на моя траш английски, но момичето което твърдеше, че археологията й бе призвание ме погледна малко учудено право в очите. Мисля този поглед ще го помня цял живот. Гледаш едно голямо тъмно кафяво око - едно такова като влажна маслина на оскъдно лунно сияние. А то въпреки, че в момента е ден светлината някак си се плъзга по един необясним начин, оставяйки у теб впечатлението, като че ли зеницата ту се слива, ту се разделя с ириса. А насред всичката тази флуидна динамика те полазва усещането, как някъде от дълбините на човешката душевност застанала пред теб блика непонятна светлинна, в която можеш да се изгубиш. Тази ми мистична мисъл само за секунда две набъбва, опитвайки се едва ли не да експлодира като фоерверк в още десетина фантастични хипотези. Може би и за това рефлекторно отмествам погледа си от момичето към момчето. 

Така де!

Ама то и там същото.

Неговите очи и те досущ като тези на момичето – черни, дълбоко топли и пак с онази извираща от тях непонятна слънчевост. Усмихвам се, и си казвам наум:

 „Хе, хе, хе! Все едно си попаднал с телескоп на двойна звезда от тъмен погледен дует, излъчващ слънчево душевна светлина… Направо кажи речи шаш след беш!”  

Да! Да! Да!

Сега като се замислих:

„Ми да! Там пред пирамидата онзи два чифта чаровни очи почти ме бяха хипнотизирали?”

А сега седейки на леглото и взирайки се назад във времето ме жилва мисълта, как може би онази Служителка от педагогическата стая към нещо подобно е искала да ми заостри вниманието. Там когато и задавах моите въпроси а тя започна отговора си, цитирайки ми за кой ли път Юнг: „Същността на нещата, които си  въобразявате могат да ви станат ясни само когато сте в състояние да погледнете на тях със собственото си сърце. Но бъдете сигурни. Ако спрямо сърцето си гледате от вън на вътре – сънувате. А ако гледа от вътре на вън - се събуждате.” Сега докато седя и ми идва на ум, как с това тя се е опитвала да ни научи ние сами да търсим и открием някакъв свой си начин при различаването на хората със слънчевите души от обикновените. А може би и като съм сънувал Старото гадже и този ми сън да е било нещо такова. В този момент съм гледал на него от вътре на вън! Или пък то така си е било през цялото време на нашата дружба – а?

Да! Да! Да! 

Ама то си бе и така. Ето! Като се сетя, как между лъчезарните погледи, и изпълнените с чаровна благост усмивки от онези двама студенти, бликаше една трудно описуема с прости думи хармония… А ако добавя и невидимите за простото око вибрации от топла сърдечност…  

Иии… 

Търкам бузи. Отварям широко очи. Сякаш се събуждам от летаргичен сън и за миг излизам от спомена си. Оглеждам се… А то сякаш тъмната хлад на стаята направо като кристален абсорбатор всмуква сънените ми усещания. Потривам ръце. Отпивам от чая и на момента ме хваща един огромен яд на мене си. Защото точно сега не мога да си спомня и за онези другите детайли около разпознаването на слънчевите души, за които Служителката от педагогическата стая ми бе казала на времето. Чак ми домилява за тогава. Може би и поради това никак не ми се иска ей така безметежно да изоставя спомена за Египет да изчезне в тъмнината.

 За това отново затварям очи и се опитам да си възстановя ситуацията от приключението ми при пирамидата. А потапяйки се в спомена в главата ми отново изплува онзи колоритно богат глъч и следващото го пъстро ехо от разнословни съзвучия, идващи от възбудените диалозите на различните по народност туристически групи. Разбира се всичкото това неизбежно бе съпроводено от кълба прах примесен с рева на недоволните камили и проточените хъхкащи подвиквания на стопаните им.  

А колкото за самата случка до пирамидата - там да. 

Ето! 

Самата ситуация в частност и тя ми изниква пред очите в тихата хлад на нощта почти като на живо. Ясно си припомням, как след последните окуражаващи реплики на момичето всичко се разви като че ли за миг. За кой ли път чувам как до мен уоки-токито на ораната изпиуква, а гласът му да ни подканя на арабски, английски, руски, немски и френски.

 И сега като се сетя пак се стряскам, защото тогава усетих, как в следващия момент два чифта ръце се протегнаха към мен. И още преди да съм се осъзнал какво точно се случва се озовавам в редичката на студенцията. При това точно между момчето и момичето, със слънчевите погледи от мистична светлина. И докато пристъпях точно пред отвора момчето ме натисна по тила шепнейки: 

- Наведете глава и не мислете за страха! И мен ме беше страх в началото! – а още не беше завършил и момичето пред мен го прекъсва с думите: 

- Господине мисля това Ви е предразсъдък от митичната слава за проклятия и смъртоносни капани. 

- Може и така да е! – опитвам се да се самоокуражавам и аз.

- Не се плашете! Имало ги е. Но към момента всичките са неутрализирани! А щом пирамидите са Ви мечта оставете сърцето Ви да каже на къде да ходят краката Ви.

- Как от към сърцето за краката – амии…? Ами умът и волята!? – успях само да кажа аз, но бях прекъснат:

- Смело и напред! – почти ме изкомандва момчето.

След това бе мрак и кратка тишина. 

Така и не разбрах как съм влезнал в дупката и как съм провървял през онези най-тесните десетина метра. После всичко просветва и се разширява. А вътре вече то помещението си прилича на средно голям киносалон с леко приглушена светлина. И ако сам не си набиваш непрестанно страхове в мислите, че си в пирамида от толкова много каманак - притеснението отчасти изчезва. Групата на моите хора се събира около преподавателя и жената, а аз тръгвам да обикалям самостоятелно. 

Така и така не разбирах арабски.

Разгледах.

Снимах се.

Вътре беше пълно не само с туристи. 

Имаше всякакви странници. 

Някой се молеха на килимчета. 

Други седяха в поза лотос. 

Трети бяха се подпрели с длани и чела на стените.

… стояха като вцепенени и не мърдаха. 

Един от тези нетипичните посетители прилепнали по стените случайно ми попадна в кадър на апарата. И го запомних. Но нали си нямах гид и докато се лутах като муха без глава из пирамидата може би на три пъти минах през тази камера. Забелязах, че ония залепналия на всяко мое минаване кажи речи виси по един и същи начин, но на различна стена. После четох по въпроса. Че от там разбрах, как по този начин местните лечителите практикуващи онази древно египетска техника наречена Изис Сейким – аналог на японското Рейки се пречиствали. Още се и зареждали енергийно.

Но после стана нещо интересно… 

В един момент попадам в една по-малка странична зала.

Не беше нищо интересно - празен куб. Нямаше много кандидати да я гледат.

Вярно като си заобиколен от много хора не е чак толкова особено.

Но ако си сам не е същото.

За това застанах точно по средата на залата.

Затворих очи. И се опитах да си представя, че съм съвсем сам. 

Мдааа.. Ето тук вече мистиката изплува сякаш от нищото.

И наистина усещането бе доста особено. Поне за мен.

Въпреки че все пак в далечината чуваш някой и друг звук от стъпки или тихи разговори. Но истината е че или трябва да си пълно куку! Или трябват яки топки да си съвсем сам в зона за която знаеш, че е вход и изход към други измерения и светове. Мисля десетина минути усамотение ми бяха напълно достатъчни. Имам в предвид за това да се докосна макар и съвсем леко до това, което може би са изпитали всички, който са пренощували в кралската крипта на Хеопсовата пирамида. 

А замисляйки се над това ми идва на ум, че сега вече мога съвсем от близо да си го представя - да. И съм сигурен в това. По простата причина, че подобно усещане като на онова в малката зала съм го преживявал, когато оставах сам до някое от Седемте рилски езера. Много подобно е и там. Наясно си, как си в зоната - предверие в която има портал към други измерения. Ако наоколо има хора, които се смеят и говорят - няма проблем. Но в мига в който останеш съвсем сам… Ахааа… Тогава няма значение ден ли е или нощ. Достатъчно е да знаеш на къде да погледнеш и как да си настроиш мозъка. И хоп! Информационно енергийния поток стават осезателно отчетлив. 

Колкото за другите в пирамидата, които се оплакват от лошави видения, страхотии и тям подобни жужащи и бръмчащи звуци си мисля това идва от друго. Просто те не са в състояние да се настроят на дискретната вълна от конкретния информационния поток. Поради което и изпадат в положение приличащо на това  все едно имате радиоапарат, който обаче не е поставен точно на зададената радиочестота. И съответно приема няколко станции едновременно плюс шумовете.   

Така че сега мислейки за това тук в тъмното насред топлите постели се усмихвам на себе си. Защото си знам не, ами съм си абсолютно сигурен че специално за нас българите ако сме решили да станем свидетели на някакво си такова явление изобщо не е необходимо да бием път чак до Кайро. Територията на България е буквално като космическо кръгово пътно съоръжение. При това не само на Млечногалактичесия път, а направо насред Вселенския информационен кръстопът. 

Да, да, да! 

Нещо като летището в Дубай, което е ключово концентрирана миниатюрна точка на планетата Земя, от която има връзка за почти всички столици на нея. Горе долу и с България е така. Образно казано ако знаете на кое „гише”… Било то на Магурата, било то на Перпирикон, било то Рилските езера, било то на Мадара или Долни Главанак да застанете… И ако знаете точно как… Иии не на последно място, ако знаете ориентировъчно за къде искате да си поръчате „билет” … Тооо… Нашата България-родна с гледки причудливи… Описана от поетът с думите красиви: „Земя като една човешка длан!” Тя е изпълнена с толкова много входове, изходи и трансферни коридори към то другите светове… Че за разлика от аналогичните подобни точки на планетата - от тук от България може да се отидете или да получите инфо почти от и за навсякъде към то другите Измерения, Времена и Светове.     

Но сега сещайки се за присъствието ми в пирамидата на Микерин…  Си припомних и как тогава в онова изтръпнало състояние, по едно време ме жегва съмнението дали съм благодарил за подкрепата на младежите. И реших да се върна при тях и да го сторя. 

Уви!

Пак греда! 

Пет пъти обиколих всички достъпни камери - моите хора обаче ги нямаше никъде из вътрешността. 

Тогава приех техния жест като чиста проба сърдечна отзивчивост. Но сега, седейки в нощта и спомняйки си за тази ситуация ми се струва, че наистина онова момиче и онова момче имаха точно такива слънчеви душички, за които ми говореше на времето Служителката от педагогическата стая. И другото, което ми идва сега на ум е, че именно те със светлото в душите си ми помогнаха да видя, осъзная и да прескоча някакво страховито тъмно стъпало, в което се бях препънал там пред входа на пирамидата. Та сега в нощта, мислейки за всичките тези неща изведнъж, като че ли от миналото прелита лъч. И със силата на просветление ме плесва по челото, дарявайки ме с едно ярко прозрение. Как всичкото онова тогава си бе едно върховно приключение. При това точно на мястото и в стрнните пустинни земи където Слънцето бе Бог. И по случайност или може би по изричното съдбовно нарочие за пръв в живота си там аз осъзнах какво е то това Слънчева душа. Което бе едно неочаквано ново за мен познание, помогнало ми впоследствие да помогна да започна да откривам и различавам светлите слънчеви душевности в множеството от простосмъртни.

А колкото до реалността за съществуването на самото психологическо явление препятстващо лесното влизане в такъв тип окултни места се убедих едно десетилетие по-късно. По принцип самите пирамиди и особено техните върхове излъчват особени вълни - и това е известно и научно доказано много отдавана. Изтребителят ф 118  - тип стелт почти невидим за конвенционалните радари е замислен точно на тази пирамидална база като теория. В последствия някъде прочетох, как и върховите участъци на тракийските могили по нашите земи също излъчвали подобен силов енергиен поток. 

А понеже по принцип не вярвам само на един единствен източник на информация, пък друг не открих - реших да не се осланям само на чете, а по възможност да се убедя някъде на место. Колкото дали иде реч за наличие на някаква особена  енергетиката имах ясен и видим с просто око критерий – багетите. Дори чрез тях открих, че пирамидите и тракийските могили имат почти идентична енергийна структура. Особено ако могилата е с форма близка до тези на златни сечения. Тогава точно в посоките Североизток, Северозапад, Югоизток и Югозапад багетата се отваря. Което в точност съвпада с поведението им в идентичните ъгли на пирамида ориентирана на принципа на египетските в чистите посоки Север-Юг.  

Та именно при една от тези ми проверки на терен, се катеря по една от най-големите могили в България. В един момент стигам някъде на нивото на последната третина. Или по-точно казано мястото като височина на нивото аналогично на Кралската крипта. И тогава ей ти на ужастики на търкала - изпитах същия онзи неописуем страх, както тогава там пред входа на пирамидата в Кайро. 

И ти да видиш, как без време се сетих,за слънчевото излъчване на двете студентчета.  

Хе, хе, хе! Ама нали в Кайро вече бях гърмян заек.

Знаех какво е и защо и как да се преодолява. 

Включих енергията от копнежния си импулс на сърцето ми от позиция емоционални предразсъдъци в режим на твърда логическа смелост - насочих всичкия този устрем импулс към „трансмисията” на ходовата си част – и готовоооо! Нито се спрях нито се върнах. Качих си се като едното му нищо до горе. Освен това по този начин лично установих, как принципът на защитната стратегия за опазване на светините при древните траки е почти идентична с тази на не по-малко древните египтяни.  

А че това не е само някакво си мое самовнушение или илюзия от прочетените страхотии за клопки си го доказах по един друг много интересен, но елементарен начин. Няколко години по късно заведох на абсолютно същата могила един мъж и една жена там. И реших да ги наблюдавам. Исках да проверя дали някой от тях ще има проява на моята страхова симптоматика. На мъжа не му личеше да му има нещо. Когато стигнахме до нивото на кралската крипта спомена само, че се притеснява да не си счупи, я крак, я ръка. Обаче жената рязко се спря! И най-демонстративно заяви, че не може да продължи нагоре.  

Аз разбира се предположих, как тя е малко по-чувствителна към този тип енергетики, понеже към момента се занимаваше с изработването на хороскопи. Но за да съм напълно сигурен какви са мотивите й за отказ веднага я попитах защо след като вече сме преминали две трети от пътя - тя иска да се върне обратно. Изтъкна ми две причини. Първо, че вече започва да я е страх от нещо незнайно защо и от какво. И второ, как някой или нещо по някакъв начин сякаш и изсмукало силите. Помолих я да ми уточни, но тя отговори, че не знае. Просто от средата на могилата с всяка измината стъпка по-нагоре все повече отслабвала. Дори усещала нещо, което се опитва да я задушава.  Но пък съвсем по човешки предположи, че това е от високото.

Зачудих се как ли мога да я разсея или да я стимулирам да продължи. Започнах да я оглеждам и с голямо учудване установих, че незнайно защо тя бе тръгнала с две капели. Едната и висеше на гърба като на каубой, а другата и бе на главата. Реших като за начало да се пошегувам по мой си начин, казвайки и:

- Не, не, не! Страхът и дискомфортът няма да са от високото. От шапката ще да е. 

- Как от шапката?

- Мисля си още отначало като сме тръгвали те е било страх. Към момента това ти остро притеснение се е натрупало под шапката. За това и предполагам тя ти е натежала, спъвайки те да продължиш. Ако искаш - дай ми я!

- Коя от двете? – пита съпруга й и прихва да се смее – Вярно скъпа защо си тръгнала с две шапки?

- Две ли са!?

- Да!

- И аз сега коя да дам?

- Тази дето ти е на главата. Дайте ми я. Аз ще я нося. А на нейно място си сложи другата.

- Ама как Ви хрумна това! – пита жената сваля си капелата и се усмихва - Май сте много близо до истината…  Имам чувството че тя е направо е бреме тежко като гюле, което ми стои на главата. 

- Давай тогава тази бременната капела. Слагай девствено леката като перце и да продължаваме –  съвсем сериозно казвам аз, а съпругът и отново се залива от смях.

- Не се смей мило… Точно като тежка я усещам – озъбва се тя на съпруга си, после се обръща към мен и сваляйки шапката каза - Заповядайте –  но в момента в който я поемам ме удря ток, при което рефлекторно трепвам и изтръсквам ръката си, а жената виждайки жеста ми пита – Какво стана? Да не съм забравила някоя забита карфица в нея?

- Не, не! Нищо! Май нещо се е наелектризирала от страха ти – отговарям аз а докато си изтръскам пръстите чувам мъжът и да казва:

- Сигурно е от тежкото в нея – и пак прихва. 

- Смей ми се ти… Смей се – почти просъсква жената – Но знаеш ли как ми олекна сега. Така вече мога да стигна и до някой върха на Хималаите.

Чак сега, седейки в кревата се разхилих на тогавашната ситуация и разлиствайки страница по страница картата на двадесетмилионната столица на Египет се присещам и за казаното от Служителката, как всяка една среща може да ни даде или отнеме нещо. А същевременно веднага си спомням, че около присъствието ми в Кайро имам точно още два примера. Единия за среща с неслънчева душа, която с тъмните си страсти и желания може да ти отнемане нещо.

 И пак разлиствам пътеводителя. 

Ами да! Ето тук с кръстче съм си отбелязал къде ми беше хотела. Ако нещо се изгубя из Кайро да мога да го по кажа я на полицай, я на таксиметров шофьор. А то хотелчето в което тогава отседнах макар и двузвездно бе на доста централно място. Вярно на втора линия в една малка уличка, но пък всичко с ориентацията бе много просто. Минаваш по една пресечка дълга шейсетина метра и излизаш до голяма успореден булевард движещ се по протежението на един от ръкавите на Великия Нил. Във водите на който тамошните студентите провеждаха тренировки по академично гребане. Всяка сутрин ходих да си правя джогинга покрай този ръкав.

Голяма тръпка е! 

Сутрин рано е хладно.

Няма хора. 

Няма трафик.

Въздухът чист…

А току в утринната мараня по край мен се носят тънки ивици от миризми!

… на сънена река! 

… на прясно печени ядки!

… на арабски питки!

… на ухайно кафе с тежък привкус на кардамон!

Вдишваш дълбоко ореинталския коктейл от аромати…  

Припкаш си!

… и си мислиш за хубави неща!

А най-гъдилкавото от всичкото е когато моя лек тръс влезеше в крак с тактовите подвиквания на кормчиите задаващи ритъма на гребците. Та точно тогава си правих и плановете. Реших да си взема такси. Първо да се „спусна” по поречието на Нил, стигайки до Порт Саид. Копнеех да погледна делтата на вливаща се в Средиземно море щедра египетска река. А същевременно с това да се насладя и на най-северния край на Суецкия канал. После да отпраша на запад, стигайки до Александрия. Където да посетя предполагаемото място където се предполага че е била легендарната Александрийска библиотека. И мястото където по време оно се е перчила мощна снага Александрийският фар. 

Ставам рано. 

Джогинг.

Душ.

Закуска.

Около осем и половина излизам на булеварда. Махам на едно такси. Шофьорът е местен. Не знае грам чужд език освен английски. А от този световно популярния дава вид че криво ляво го разбира, но може полуразбираемо да произнесе само  „да” „не” „наляво” „направо” „благодаря” „моля”… Ааа и „надясно”. Това си го предвидих. Показвам му на един лист маршрута по който искам да мина. Около седемстотин и тридесет километра е. На листа с едри арабски и персийски цифри е изписана и сумата която предлагам. Вярно може и да е все по магистрали, но пак си е около осем часа път. На оня му светват очите.

И тръгваме. 

Аз вътре в себе извиквам едно българско „Ура!”,  а на него на английски и на жестомимичното есперанто му обяснявам, как ще му платя накрая. Когато ме върне жив и здрав. Поглеждам обаче към стрелката на резервоара – лошо! На четвъртинката преди резервата е. По същия ръчно гимнастично ръчно-крачен способ му изръкомахвам въпроса: „ Няма ли да заредим?” А той се плеска по челото, благодари ми с усмивка, дори  в изблик на откровение слага ръка на сърцето си и се обажда по станцията. От там обаче му се развикват. Разбирам че от другата страна е шефа. Срещаме се с началството някъде из огромната столица. Той вече на доста по-приличен английски ми обяснява, че нито таксито като кола, нито човека като шофьор имат лиценз да напускат Кайро. И още как в моя случай е редно  да си взема кола от някаква пиаца, на която такситата имат право да пътуват извън града.

Отиваме там. 

Плащам и освобождавам натъжения човечец. 

Тук обаче на въпросната междуградска пиаца пак удрям гредата. 

Виждайки ме, че питам за кола веднага ме накупчват седем осем човек. Но като разбират какво искам се разотиват. А сумата която предлагам никак не е малка. Три пъти върху средния разход на горивото за тези седемстотин и кусур километра. И може би правилно съм си преценил, защото никой не ми казва: „Ще те закарам - ама за повече пари!” Това което ми обясняваха двама от тези които ми отказаха е че пътя е много. И било твърде уморително. А времето като метрология си беше супер. Началото на февруари. Температура на въздуха къде двадесет и два градуса! Само за пътуване. Ама явно арабска им работа. Истината е че най-вероятно ги мързи да шофират осем часа. Може би предпочитат два три по кратки курса. Единият шофьор се смилява над мен. Доближава ме и предлага вариант. Да кажа на диспечера какво искам и да почакам. Можело някой новодошъл да се съгласи. Така и става. Накрая един от новопристигналите се отзовава. Показвам му листа с цифрите на маршрута и сумата. Той клати утвърдително глава и ме кани да се кача. 

Тръгваме.

Иракчанин е!

Емигрант!

Не е чак на нула е с английския!

Нооо… правих опити.

… на няколко теми.

… и колкото и грозновато да прозвучи - явно е много тъп.

Почти не разговаряме.

Обстановката е тягова.

Но пък пейзажите са божествени.

Гледам си през прозореца и компенсирам мълчината, любувайки се на визуалната амброзия, която се лее пред очите ми. Дори помня, как се сещам защо в училище сме учили, че за египтяните Нил е велика река. Но си мисля, че само виждайки всичко наяве, човек може да осъзнае защо е така. Около руслото на разточителното и като ширина корито е пълно с пищно обагрени в най-различни цветове земеделски парцели. Имам усещането, че дори само това което до тук видях, е в състояние да изхрани населението на поне три Българии. Ама то си е и така. И сега като се сетя че когато при трансфера от летището до хотела попитах Гида каква е числеността на Кайро той отвърна: „Около двадесет милиона през деня и къде седемнадесет през нощта! Колебанието в числото се дължало на приходящите от предградията търговци и работници” А аз го подкачам, че ако това е вярно значи Кайро денонощно вдишва и издишва три милиона човешки души и съдби. 

После спомена ми се връща пак на пътуването с таксито. И така со кротце цо благо  около четиридесет минути – единствения проблем е скучното бездумие. В един момент най-неочаквано ония ми ти иракчанин спира колата и започва нещо да ми говори на арабски. Гледам го учудено и му казвам, че нищо не разбирам. А той започва да изпада в някакви си  емоционални арабоанглийски бърборинства, явно опитвайки се да ми обяснява нещо. Накрая схващам. Иска два пъти повече пари. Вадя листа и му показвам какво сме се договорили, а той ми отговаря, как тогава не ме бил разбрал, но докато пътувал осъзнал, че тази сума не му е достатъчна.

Поставям му ребром условие - щом е така, да ме върне в Кайро. Пък аз ще си потърся друга кола. Той пак се прави на неразбрал. И само ми повтаря, как иска два пъти повече. Накрая стигаме до извода, че така няма да се разберем. Помолвам го да спрем някоя по скъпа кола с човек, който по-добре от него разбира английски и едновременно да изгладим различията. 

Така и правим.

Спира една кола.  

Те започват да си говорят нещо на арабски. Онзи човек ме гледа доста недружелюбно. След като шофьорът свършва с обясненията и новопристигналия идва при мен и ме пита какъв е моя проблем. Показвам му листа със сумата която предлагам. Обяснявам какво сме се договорили и уточнили преди да потеглим. Дори току що съм предложил ако все пак нещо не сме се разбрали той да ме върне обратно в Кайро. И че съм му казал, как ще му платя по договорената тарифа за изминатия до тук и обратно път.

Лелее! 

Оня човек като се обърна към шофьора и като го грабна на рогата. А минутка две по късно двамата му спътници като чуха кавгата, че като излязоха и те. Ама така хубаво го увикаха. Точно по арабски. Не очаквах такава реакция. Накрая шофьорът подви опашка и каза, че ще ме върне. 

Качваме се и обръщаме. 

В началото е тежка до тяговост безсловесност.

Но след известно време той нарушава ледената тишина и няколко пъти ме пита какво ще правя сега. Пък аз при така стеклите се обстоятелства нямам и микрон намерение да му се изповядвам. Виждам обаче че и времето напредва. Ще ми бъде е трудно да успея със същия дълъг маршрут. Но решавам да демонстрирам упоритост. Казвам, че въпреки това недоразумение отивам на същата пиаца да си осъществя плана. Той започва да се вайка, как така не сме се разбрали. Но явно нито иска да поправи грешката като продължим по първоначалния си маршрут, нито иска да остане само с някакви си сто и двадесет километра преход при вероятните седемстотин и петдесет, които пропусна. 

Та когато наближихме околовръстното на Кайро му предлагам ако иска да ме закара до град Суец, които е на сто и петдесет километра на запад от Кайро. Но то самото околовръстно е на около петдесет до шестдесет и пет километра от центъра. И на практика от позицията в която сме пътя ни се съкращава. Така и така планирах на другия ден да пътувам натам. Разбираме се че ще стане като тази разхода му я плащам наполовина. Смятам разстоянията. Написвам му пак всичко на листа като километри и цени. И го карам да се подпише. Той приема. 

И така вместо на север към Порт Саид и после на запад към Александрия се очертава да се озова на диагонално противоположната точка в порт Тауфик до град Суец – или по другому казано на югоизточната граница между Африка и Азия. 

През цялото време обаче докато пътувахме през така наречената източна част на Сахара обстановката е тягова. Не знам какво му се въртеше на този иракчанин в главата, но не беше нищо положително. По едно време останах с впечатлението че буквално се дебнехме. Стигаме Суец. Отиваме до канал. Има едни хубави алеи там с едни палми. Хубавичко е. И аз го питам дали ще бъде така добър да ме фотографира. Той с мазно ехидна усмивка ми отговаря, че не си носи фотоапарат. Казвам му че аз имам. При което шофьора почти пресмехулно ме сочи с пръст и пита: „И къде е той?”Аз вадя от малката чантичка висяща ми на кръста портативния си сгъваем Кодак тип табакера - лентов. С размерите е на цигарена кутия, но с овални ъгли. А ония взема да ме гледа особено. Аз се правя, че уж не съм забелязал почудата му и най-невъзмутимо го моля да ме щракне на фона на преминаващи по Суецкия канал контейнеровоз. 

А другия момент беше, че докато пиехме чай на крайбрежната алея в Суец, някой ми звънна по телефона. В онзи период имах един Еркисон Т10 S. Беше със скандално малки за времето си размери – колкото днешна кутия за десет цигари слим да е бил. Говорейки неволно поглеждам към Иракчанина и виждам, как оня ме гледа още по възучудено. А след като си свърших разговора се усмихва кисело и пита имам ли още нещо като техника там – сочейки ми към колана. Аз кимнах утвърдително и му вадя един от нашумелите за тогава полифункционални електронни белеежници Касио тип мида. Отварям го и му показвам електронната графика на континентите. Тя по принцип служи за настройка за средно текущо време на всяка държава при определената географска ширина. Тук вече реших малко да го попреметна. И му казвам, как това е портативен компютър със сателитно проследяване на маршрута ми. Иракчанина съвсем се изцъкля. Но мисля, че ония колкото и да беше тъпо алчен разбра, как имам връзка с където си поискам. Пък и пусканицата ми за сателитно проследяване май съвсем го стресна. И предполагам всичко това го накара да даде заден ход в може би не до там чистите си планове, които кроеше.

Дааа… Това с него малко авантюра си беше. И си мисля, как не е чак толкова безопасно сам човек да се шматка из Кайро още по-малко пък из пущинаците на Египет без гид или местен придружител. Но нали тогава бях луда главааа… Чак сега като се присещам всичко това се усмихвам на себе си. Потривам отново лице, връщайки се къде за момент от светлите топли спомените си в тъмната хладна стая. И поглеждайки неволно към картата виждам ясно очертания с молив маршрут по който съм се движил. И в миг си припомням още някой детайли от тази не до там приятна случка. Даже почти ясно ми изплува самия образа на въпросния шофьор. 

И да! Като се замисля от позицията на познанията ми към днешно време…

Той в никакъв случай не излъчваше и не лъхаше на нищо светло топло или позитивно. Точно на обратното. Сякаш ме всмукваше към себе си. Имах усещането, че седейки до него съм се облегнал с гол гръб на студена външна стена през зимата. Иначе ако го погледнеш ей така си е един нормален човек. Но когато поседиш до него и пообщуваш усещаш, че нещо в него се движи или идва от някакви негативни измерения носещи полъха на коктейл от отрицателни стойности. Даже гледайки на картата хиксчето с което онези хора ми бяха отбелязали къде се намираме когато спорихме се замислям и над думите на Служителката:

 „ Не знам как да ви обясня за другите хора, които са противоположни на хората със слънчевите души, но искрено се надявам ако някой някога си има работа с такива да не пострада!” 

А после пак така тук насред хладната тъма на притихналото в сънено спокойствие среднощие, си се усмихвам и си мисля:

„Така или иначе въпреки всички перипетиите тогава успях да осъществя плана си, топвайки лявото кутре в Суецкия канал – а дясното в Червено море. И ако трябва да съм честен заслужавало си е всичкото това треперене, лишенията, че ако щеш и дебненето с иракчанина. Защото усещането да си на толкова ключова гранична зона, в която си подават ръка няколко стихии е страхотно. Казвам стихии защото там в началото на провлака до град Суец срещат си дават най-източната част на могъщата Сахара с най-северната част на свенливото Червено море. От друга страна очи в очи се гледат двете възедри сухоземни дами Азия и Африка. И не на последно място това е най-южната точка в която на къс-пас чрез двете морета Средиземно и Червено, има пряка връзка между двамата пълноводните синове на Бог Посейдон - Атлантически и Индийския океан!” 

Даже поглеждайки отново картата в сумрака някак си ми се струва, как Средиземно и Червено море са протегнали по една мокра ръка и са си стиснали пестниците някъде в Горчивото езеро. Две силни ръце осъществили една 163 километрова протяжност по която годишно могат да преминават до 25 000 кораба. Което както и да го смятаме си е около 14% от световния морски трафик. Но това са си чисто материално статистически трафик измерения, касаещи въпросното място.  

Има и една друга много силна азбучна истина. Когато на относително такава малка площ има концентрирани толкова възлово важни от към природа и география фактори както е в при град Суец - то информационните потоци от всякакво естество са изключително интензивни. Стига да можеш да ги прихванеш и да ги декодираш. И сега припомняйки си всичките тези ключови като значение географски дадености около порт Тауфик това донякъде чисто енергийно отново ми напомни за ключовото място и на България. 

» next part...

© Ригит All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Определено Какичко. Ако е само за едното му пътуване във времена и други светове - не си струва да бъхтиш път до там. Но ако искаш да се дивиш на мегаломанскта красота на фараоните гледките си струват труда да бъдат видяни. Само недей да ходиш лятото. Че голяма жега. Направо огнен ад е. Зимата. Хем по спокойно хем по по ладовинка! )) Само умната като пресичаш че там на пешеходна пътека не спира никой. ))
  • Значи мога да не ходя до Египет? Мога спокойно да обиколя могилите в България и разни други местенца. По-близичко е, а и няма да ми трябва чужд език?
Random works
: ??:??