Снежна повест 6
Multi-part work « to contents
Слънцето се криеше зад върховете на дърветата. Вятърът издухваше насипания сняг от клоните и го ръсеше на остри стружки срещу мен. Те се завихряха, бодяха ме и стапяха остриетата си по лицето ми. Беше някъде към 13ч на обяд. Трябваше да се чакаме на пейка до стар параклис, откъдето започваше пътеката към гората. Бях идвала по тези места многократно и познавах пътя, но не през зимата. Катерех се през другите сезони, когато пътеките изглеждаха гостоприемни, а мириса на мокри, цъфнали дървета и цветя ми действаше успокояващо, прекроявайки самотата ми в непробиваемо убежище. Но сега притихнала пред суровата гледка, ми се струваше, че самотата ме предава, като някоя скъсала сизала кучка и това предателство изпълваше походката ми със съпротивление, карайки краката ми нарочно да прескачат човешките дири, минали преди мен.
Изкачвах се по стръмнината. Не срещах вече хора. Зад гърба ми оставаше шумът на града – подминавах последните къщи, които деляха цивилизацията от дивото. След малко черният път ги разкъса една от друга и белотата ме ослепи. Притворих очи. Тишината, отекна във въздуха и застена от студ. Няколко нощи поред беше валяло. Пластмасовите шишета и боклуци, които бях виждала по тревата през лятото, сега бяха маскирани дълбоко под преспите и суровата красота засвети пред мен, като от коледна картичка, посипана с брокат. Нагоре имаше ивица от стъпки. Приличаха на наредени многоточия, след които се надявах да не попадна в зъбите на пропаст, а да ме очаква нещо много хубаво. Да, трябваше така да е – си мислех и след малко в далечината до пейката пред параклиса, видях силуета му – черното яке, ботушите, шапката, усмивката му...
Свиха ме гърдите и забавих крачка, за да се успокоя. Сърцето ми трябва да е пламнало като въглен, защото усетих пушека да ме задушава и да се разнася в мен. Отворих уста, събрах очи и видях как няколко струи въздух се стрелкат от устата ми. Задъхах се, макар че, не биваше да дишам толкова тежко, точно сега. Току-виж, някоя лавина от близкото бъдеще се свлече и тогава наистина трябваше да спасявам не само себе си. Гласът му изстена срещу мен, долових слънчевите лъчи на една целувка разстояние, а аз бях дърво, извило се към него.
- Здравей, Принцесо. - Нямах време да отговоря, близостта му ме замая. Устните му топли и парещи се впиха в моите и аз ги вкусих. Все, още имаха вкус на вино. Почти болезнено ми беше да ги оставя на вятъра да продължи да ги целува, но нали все мислех за времето.
- Много ли ме чакаш? - попитах, откъсвайки се от тях, понеже видях, че раницата на пейката е отворена и отвътре се подават съчки борина, брадвичка, нож и други странности.
- Ами, не. Тъкмо загрях малко. – отвърна той и се обърна да избута навътре съчките, закопча раницата и я наметна на гърба си. После ме взе в прегръдката си. Аз се отпуснах и го помирисах. Разбрах, че имам нужда да го вдишвам непрекъснато, като наркотик. Якето му ухаеше на омекотител, имаше и остатъчна миризма на пяна за бръснене по кожата на лицето му и надолу по шията. Повдигнах се на пръсти. Кожата на врата му реагира на устните ми. И аз потръпнах. Инстинктивно пръстите ни се сплетоха, сякаш дълго се бяха търсели. Какви топли ръце имаше... Къде ги беше крил досега? Топлината им покри премръзналите ми кокалчета. Той ме гледаше мълчаливо, а това мълчание унасяше като сън, като упойка, срещу която почти не намирах сили да се окопитя, но без чиято доза тогава не знаех, че не можеше да започне нито една война.
Вятърът ни го припомни. Планината ни очакваше, целомъдрена и сурова и трябваше да се движим, за да не премръзнем.
- Загрял си. – отбелязах, след няколко метра, когато въздухът вече не стенеше от студ по дрехите ми, защото се бях затоплила от ходенето.
- Загрях малко, докато те чаках, да, красавице. От виното е. Искаш ли? - попита и спря. - В отблясъците на очите му затрептя зелената гора през юни. Силна и уютна. Онази, която ме държеше в ръцете си и пазеше, когато се подхлъзвах по улеите на собствените си недостатъци. Онази мъдрост, непринадлежаща на времето беше в очите му.
- Да, може. – отвърнах, съвсем забравяйки, че трябва да търся кучката със скъсания сизал. - Какво е? – попитах, заглеждайки се в пресъхналите му устни. Поисках пак да ги вкуся, но не исках да се нацепят от вятъра, ако ги намокря.
- Ягодово, избрах го точно за случая. Мое производство. – усмихна се и извади бутилката от раницата. Коркът подскочи. Една изплашена птица литна в опушеното небе. Проследих я тихомълком и спрях поглед на движението на ръката му. Гледах как ми подава шишето с маниер на винар, който сякаш очаква от сомелиера, след дегустацията да поклати глава от доволство и се сетих, че почти нищо не разбирам от вино, но бях много жадна. Въпреки това първо отпих само две глътки, за да усетя вкуса. Сладостта от течността се разля в мен, като дихание от презрели ягоди, докато тръпчивият остатък предаваше импулси на съзнанието ми. Имаха неговия вкус и неговата топлина. Но имаше и друго, нещо познато, което не можах да разпозная тогава, чувство, което сетивата ми свързаха с парчета от миналото. Някъде дълбоко се беше пропило в мен, като мухъл в стара къща, като боклук затрупан със сняг, като птица намираща храна в снега. Обля ме едновременна заплаха и радост.
- Хареса ми. Не съм пила никога вино от ягоди. – казах, изпращайки ехото от заплахата на дъното и отпих отново, опитвайки се да се предам на миг радост.
И той изглежда ме прие. С всяка следваща глътка ставах все повече негова. Разтвори ме в ослепително бялото настояще. Зазужа из жилите и се изписа на изражението ми. Хари ме гледаше и се усмихваше като винопроизводител, доволен от реколтата си. Имах опасения, обаче че той вижда много повече от това, но предпочитах да ме държи в неведение. Неведението – мислех си, е някак по-сигурно, от това да си осведомен. Безотговорно е, безтегловно донякъде, но в него няма напразни мечти, заблуди или обещания. В неведението има само от собствените ми догадки. Неясна сетивност, чиито окончания достигат до другия, само ако и той изпитва подобни чувства. В това изглежда се състои магията. Страховете ми изхрущяха под напора на кубинките ни. Огънаха се, пропаднаха в жилите на земята, съвсем закономерно като част от кръговрата. И вече почти не мислех за връщането.
- Как го правиш? – не се стърпях да попитам след няколко крачки.
Смехът му се разля на вълни в мен, като екот в гора.
- Виното ли? – попита развеселен той. Изобщо, сякаш не го вълнуваха черни мисли. Или поне не им даваше да достигнат до мен.
- Да, и виното също. Има ли някаква специална технология?
- С любов. С време, търпение и постоянство. И техника, разбира се, без нея не става. Значи ти хареса? - говореше той, а аз кимах в знак на съгласие и го наблюдавах, потъвайки в мекия му тембър. - Ягодите ги отглеждаме с баща ми на село, трябва да дойдеш лятото, ще ти хареса.
Съществуваше летаргична магия в това да слушам как снижава гласа си и го отпуска след всяка дума, в малката бръчка до устните му – изглаждаща се от сигурност и сгъваща се от несигурност, когато се умълчаваше, когато се подхлъзвах, а той ме задържаше за себе си. Имаше вълнение в ръката му, докато разказваше, и аз усещах как неволно стиска моята по-силно или я отпуска за малко. Гласът му отново се успокои, стана по-непринуден:
- Иначе го приготвям от ферментирали ягоди. Съвсем просто е. – добави и пак се разсмя, сякаш му бе странно да отговаря на такива въпроси. – Почувствах се донякъде разкрита, но и непосветена. - Ще те науча да го правиш, искаш ли? Да те посветя? – взря се в мен, сякаш прочете мислите ми и ме обля необятност и възбуда. Необятност на желанието ли беше или на несигурността в самото желание? И докъде исках да го опозная? Исках ли? Да се посветя?
- Искам. – прошепнах неусетно до ухото му, като някоя луда и бузите ми пламнаха. Ставах първична и това не ми харесваше, вероятно затова опитах да се пошегувам:
- Само да не се разсърдиш, ако го направя по-добро от твоето.
- Даже ще се радвам. – притисна пръстите ми отново - Дали пък той не излъга? Нямаше значение. По израза на лицето му разбрах, че вече не говорехме за вино, а след два завоя, срещнах самотата си, усукана в сизала на неговата.
Крачките ни ту смели, ту несигурни, ни водеха нагоре по пътеката, където той имаше намерение да запалим огън и да печем сланина. Спомена, че горе за беседката е взел найлони да се пързаляме, но това като че ли не ме вълнуваше особено. По-особена беше музиката от падащия наоколо сняг. Тя осветяваше мислите ми, ставаше все по-топло, все по-зримо, все по-уютно.После някоя птица; клон – закачил неговата шапка; следи от животинка; смях; грижа; трептенето на дърветата, докато минавахме и така, докато накрая усетих, че започвам да не предвиждам какво ще стане след пет минути. Защото пет минути бяха ценни сега, когато душата ми се потапяше в неговата, а той откликваше с дихание, с дума, с жест и ме караше да се чувствам като в свой дом. Имах нужда да не знам миналото му, имах нужда да не знам какво ще бъде, а да вървим там на онази пътека между двете пропасти, където всяка крачка беше щастие.
Шегувахме се, дори с професиите си. Той предлагаше идната седмица, когато леля Гинка почива, да си разменим местата – той да ме маже с пяна, а аз да му наливам вино. Два - три часа сергията нямало да работи в моя чест. Смеех се, защото не ми се вярваше да се случи, но беше забавно да си го представя с бяла манта и шапчица на главата, как се поти и се чуди дали да ме натисне по-силно, или само нежно да ме гали с гъбата, изцеждайки пяната по мен. Захласнахме се в приказки и неусетно стигнахме до беседката. На върха усетих, че е захладняло, нямаше жив човек, слънцето го нямаше, а моят любим каза, че е стръвно гладен и се готвеше да пали огън. Надявах се сланината в раницата да стигне, защото имаше опасност гладът и лудостта да ни притиснат и да избият в първобитни обреди. Всичко това беше пълна лудост. И имах нужда от още вино.
© Силвия Илиева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Рисуваш с думи, Силвенце, рисуваш...
-
Трепетно и вълнуващо но... кой ме накара да прочета коментарите за последната част.
-
Много бях изпуснала, но днес и утре ще наваксам, Силве!❣️Истинско удоволствие е за мен твоята поетична проза, където всяко изречение си е едно изживяване и след прочитане изисква да спреш и му се насладиш, да усетиш красотата и тънкия психологизъм, който е отличителна черта на прозата ти! И без да философствам повече, ще продължа нататък!👏
-
Благодаря, Марко! Поздрави и на теб.
-
Много красиво !
Поздрави, Силвия ! -
Благодаря ти, Скити. 🙂
-
Силве и аз съм тук и следя, макар и със закъснение... Имам да чета още една част, но и това ще стане
Много романтично... омайващо е!
Поздравче! -
(обичайно), не с каишки против бълхи 😀.
Прекрасната си ти, Иржи, благодаря ти от сърце за светлите думи!
Пепи, радвам се да те видя отново. Всички сме донякъде стихоблудни, така че тази твоя ирония много ми допада. 🌷Поздрави на всички и слънчев ден! -
Танче, смятай се за поканена, небето няма да е светулково, но пък тези снежни стружки опиянени от ръцете на вятъра, могат да светят и като светулки. Благодаря ти за посещението. 🙂
Доче, радвам се, че ти харесва, дано не натоварват много повестта тези умозаключения. Чак сега видях, че на едно място в диалога съм се увлякла с тях и малко се губи реакцията от отговора на другия герой, но днес ще прочета всички части дотук и ще видя какво още съм пропуснала да забележа. Благодаря ти от сърце, за търпението и хубавото включване!
Коце 🙂. Благодаря!
Иринка, да. Не ти играе. Няма ясна цел, мъгливо е небето, красив е пътят, затова не се вижда целта. Движат се между две бездни - минало и бъдеще, а една грешна крачка, може да отнеме от щастието на сегашното. Благодаря ти за сетивността и споделянето.
Иржи, това е вид въже. Не знам защо не използвах каишка или синджир, предполагам че подсъзнателно съм асоциирала самотата на героинята с порода - улична превъзходна, а тях ги връзват с въжета, -
Иржи (Ирина Филипова) - 🍀 🌷 ❤️
-
Като най- сладкодумен разказвач, не забравяш, че природните картини, които ти страхотно описваш, са много важна част, за да предизвикат нетърпението на читателя за следващите емоционални преживявания! Неповторими са и твоите вмъкнати изрази за сравнение" скъсала слизала/каквото и да значи той/ кучката", "стъпки като наредени многоточия", "разтворима в ослепително бялото настояще.." Много можеш, Силве! Прекрасна си!
-
Много любовно, особено на снежния фон, който си избрала.
На моменти изпитвам усещане, че вървят по заледена пътека с пропаст от двете страни, но е възможно и въображението да ми играе номера
-
Силве.Поздрав.
-
"Неведението – мислех си, е някак по-сигурно, от това да си осведомен. Безотговорно е, безтегловно донякъде, но в него няма напразни мечти, заблуди или обещания."
Тази глава ми отнесе главата. Благодаря за красивите умозаключения! Учебник по флиртуване си е! -
И аз се нареждам за ягодово вино
-
Краси, благодаря ти. Ти си причината да я започна тази повест и много се радвам като ти хареса. Извинявам се, че я пиша бавно, няма да се оправдавам, времето наистина не ми стига, но ще гледам да я довърша. И да, само с романтична меланхолия човек не може да се засити🙂, трябва и мръвчок. Поздрави най-сърдечни и усмихнат ден!
Мини, благодаря ти от сърце за отношението, че още следиш и оставяш от светлите си думи. Хубав понеделник с много споделени усмивки! 🙂
Благодаря Ви за любими. -
И тази част е прекрасна, жива картина е, харесва ми и не пропускам, да се насладя! Поздрав!
-
На тази част заглавието много й отива - снежно ухание с аромат на ягодово вино и... смокинова ракия. Защо да чакат за руската баня до идната седмица... само не знам дали сланината ще е достатъчна. Силве, един шоколад и две луканки не сложи ли в раницата... е така, за всеки случай?!...вино, вино, но като му прилошее на човек от любов, па седне да си похапне..
-
Благодаря Ви, Роси и Пепи🌈.
Лека нощ и сладки сънища 🍀. -
Продължавай да рисуваш!
-
Поезия и проза се сливат! Много романтично и образно! Поздравления, Силве!
-
Благодаря ти, Вени. Добре дошла!
-
Пропуснала съм! Много романтично и свежо - започвам да чета от първа част. Поздравления за новата интересна творба, Силви!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Наде, добре си ми дошла, радвам се да те видя. Дано да си изкараш добре с героите! На мен взеха да ми липсват Зюмбюлка и Харалампи. 😞