Снежният човек, Тройкаджията и Малчуганът

Чакам гости. Две семейства. Всяко с по две деца. Няма как! Заради малките трябва
да спретна по-така елха. Нали щото да съберем подаръците. Пък то аз от къмто
такивата Коледни красотии се оказва, съм почти на нула. Купувам всичко на ново.
Елхата едно на ум! Ами то играчки, гирлянди, светлинки и т.н. Докато подреждам
вечно зелената красавица без да си искам настъпвам щепселчето на лампичките.
Е! Под моите сто и десет кила то става на кифте. А щифтовете му се разкикерчват -
кой на където види. Няма как. Експресно ровя в един енциклопедичен относно
съдържимото си шкаф, наречен от мен „Хиляда и една джунджурии”. Намирам
стара лампа. От оная епохата е, когато социализъмът съ беше устремил към
комунизъмът. Демонтирам ѝ щепсела. Естествено - той е фабричен набор на
лампата. Изпълнението му както се подразбира е бакелитен лукс, в онази до болка
познатата траурно черна цветова гама. 
Монтирам го. 
Лампичките светват. 
Ехаа! И всичко е бижу – поне според мен!  
Когато обаче идват гостите едно от децата възнегодува. Не можело то така! На
такава прелестно искряща от към колорити елха - щепселът да е черен. Още
повече, че контакта, в който бил включен е в сребристобялата гама. Клатейки
оправдателно глава си мисля: 
„Ама моля ви се, как на мен човечец от простолюдието ще ми дойде това на ум!”
Поглеждам за помощ към родителите на въпросния капризанчо, но те вдигат
рамене, а майката дори конкретизира:
-    Много съжалявам! Ще се наложи да измислим нещо. Естетиката му е
нещо като фиксация. Не го ли променим в приемлив за него вид, цяла нощ няма да
ни остави на мира…
-    Дообреее! – вдигам рамене си и мънкам под сурдинка - Нали съм домакин,
а той е мой гост! Ще трябва да измисля нещо – и докато потривам длани ми
хрумва, че имам останало домакинско фолио, отивам в кухнята, нося го и се
обръщам към невръстния естет -  Маестро! Това ще ти свърши ли работа? – след
което пояснявам в закачлив римуван порядък - Виж точно си пасва с кантовете на
всичките контакти от стената. Пък и по-голямата част от гирляндите по елхата ще
са му в тон, нещо като новогодишен сребрист унисон.
-    Ммм - изсумтява малчугана, ала’профешенъл, върти глава, примижва
леко с очи и отсича – Мисля, че така ще е по-добре. Да! – после се замисля,
поглежда към мен и пита с тон на строго началство -  А кой ще го постави!? 
-    Амиии… - почесвам се театрално по носа и добавям с усмивка - Например
ти. 
-    Аз ли!? – учудено възкликва малкият и обръщайки се към майка си ме
сочи назидателно с пръст -  Мамо той шегува ли се? 
-    Ни най-малко! – прекъсвам го на свой ред аз и продължавам – Ето! Сетих
се за материал. Доставих ти го. Извадих щепсела от контакта. За теб остава само да
го разкрасиш както си ти харесва. Пък после пак моя ще да е грижата отново да
включа илюминациите – завършвам аз и пак поглеждам към родители му, от които
този път получавам недвусмислова подкрепа.
-    Добре! Ще опитам! – поглежда ме малко изпод вежди капризният юнак.
Така или иначе след въпросният малък цветово естетически конфликт с общи
усилия решаваме проблема. Елхата отново грейва в празничния си блясък. Всичко
друго около изпращането на Старата и посрещането на Новата минава като по
конец.
Веселбите вземат връх.
Подаръци за всички има от сърце.
Изненадите и те са на лице.
Изпращаме старата 2020 – горката…
Посрещаме новата пожелавайки си да е - яка!  
Тропваме след полунощ дунавско хорце. 
С думи две прекарваме си повече и от добре. 
О тук насетне естествено започва детайлното преглеждане на подаръците. Аз
моите ги прехвърлям за минутка. Благодаря на дарителите. След което си блуждая
ей така разсеяно. Случайно погледът ми попада върху един подарък, а после може
би неволно и в очите на притежателя му. Няма как. От чиста домакинска учтивост
проявявам полагащата се за такива случаи доза от куртоазно любопитство. Като
за финал се усмихвам на детето. То е твърде поласкано от моето внимание и с
гордост ми подава книжката си. Е! Като съм казал „А” ще трябва да продължа и по
нататък. Взимам я и разлиствайки я уж на шега, току неволно се зачитам. Оказва
се, че е с много находчиви дидактико-дизайнерски решения. Някой в
издателството здравата се е постарал. Примерно има нарисувани; одеяло, римски
император, каменна пустиня, отвертка. А отдолу под всяка спомената картинка
върху каре със зелен цвят и голям черен шрифт - думата е написана правилно.
Отгоре на изображението обаче в контрастно червено каре с бял шрифт, но в пъти
по-малък размер е посочен грешния начин на изписване. Който пък надлежно е
зачеркнат с полупрозрачна жълта лента. И не е само това - книжлето изобилства
от куп подобни цветно илюстративни трикове. Предполагам предизвикали
въодушевлението на детето и провокирали желанието му да ми ги показва. А то
пък като някакво си палаво намигване на Съдбата само преди минутки родители
на въпросното момиченце ми се бяха похвалили, как то е в някакъв си специален
курс по българска граматика за подрастващи. 
Така де! 
Но подчертания ми интерес към книжката не остава незабелязан от другите три
гостенчета. Почти на часа те започват едно през друго да ми се хвалят с техните си
подаръци. Неусетно се заигравам с хлапетиите. А понеже моите чорапи, шал и пяна
за бръснене, едва ли биха ги впечатлили, като разменна монета решавам да им
споделя съкровените зимни тайни, около снежните игри от моето детство. 
Един татко от гостите ме подкача, как в момента съм му приличал на скучаещ през
зимата дядка начеколен от купчина внучета. Съпругата му на мига го сръгва и
спасително ме повишава в щатен детски аниматор от зимен курорт. Това, което
обаче аз забелязвам е, че хлапетата със завиден интерес слушат най-вече
разказите ми, как в моето детство сме си правили снежни човеци. Не че тази
година има сняг. Но както казва единият родител нямало лошо малките да имат
теоретичната подготовка. Пък за другото когато - тогава.
После пак танци и закачки. 
Естествено сурвакарите нали са цели четири на брой - здраво сурвакане падна. В
един момент решаваме, че заради децата е най-добре гостите да спят у нас.
Настанявам ги в двете спални. А аз си спрятам скромното ергенско диванче в
гостната - при елхата. 
Лягам си. 
Ей така за спорта се позазяпам в телевизията. Не след дълго го гася и правя първия
си за 2021 година опит да заспя. 
Греда!
Лампичките от украсата на елхата непрестанно сменят режимите си на светене -
това дразни. Отивам да ги изключа. 
Греда! 
Някое от децата е навряло в ключето дъвка или парченца от тортата, в която
имаше орехи и мед. Копчето е блокирало и няма мърдане. Мързелешката се
протягам към разкрасения с фолио щепсел, хващам го и дръпвам. Сторва ми се, как
зад гърба ми лампичките вместо да изгаснат - светват още по-силно. Но това е само
някак си мигновено. Секунда по-късно, поглеждайки през рамо виждам, как всичко
е потънало в тъма. Пък на мен нали здравата ми се беше доспалооо…
 Даже не помня кога точно и как съм отнесъл плувката. Но пък ясно усещам, че
докато придремвам - конвулсирам. Дори няколко пъти здравата се разтрисам. Е! То
при мен понякога това си е така. Особено ако съм много уморен. Тук ми идва на ум:
„ Явно смесицата от питиета и плюскането на корем сега ми се връща под формата
на добре познатото ми от детството „електрошоково заспиване”. И какво съм се
заразмислил!? Това си ми е така от малък. Особено след емоционална превъзбуда.” 
 Но си мисля и другото: 
„Дето казвал Народът: „Всяко зло за добро!” Ами ето! Може и да имам невралгични
конвулсии, ама пък в замяна на това все красиви сънища сънувах навремето в
подобните на тази ситуации. И какво пък толкоз!? Може тази година Дядо Коледа
освен чорапи, шал и пяна за бръснене, неочаквано пък да ми е донесъл и комплект
цветни детски сънища.”
Ами да! Ето! Още не съм си довършил мисълта си, а то - ей го на! Първият за 2021
сън вече невротично трополи с крилатите си обувки по миглите ми. Ехаа! И само
как настойчиво напира! Ехааа! Май, май здравата го е подгонило желанието да се
шмугне под хастара на клепачите ми и на воля бадева да ширне невероятните си
фантазии из морното ми нощно безсъзнание. 
Ехааа! Ама бива си го сънленцето!
Направо в 3D формат с озвучаване сараунд е!
Ехааа!
Почти като на живо е всичко!
„Вън на двора съм. Сняг! Ама навалялоо – бол! И рехаво пръхкав е! С типичната му
за тази пухеност мека сухота. Буквално усещам, как заскрежените перца на
снежинките ме боцкат по бузите! Абе дето казват - сняг мечта! Като в зимна
приказка една. Ситуацията е направо муци за снежен човек. Ама пък и ти да видиш
- моя милост по някакъв си незнаен начин, съм станал пак невръстен хлапищак.
Защотооо – ей ме там! Там де - в отражението на огледалните стъкла подпрени на
спрелият до парка микробус! Ми да! Малък съм - даже до някъде си и разсъждавам
като малък: 
„Хм то поне добре, че като дрес формат не съм ретро! С одежди както на сегашните
деца съм в тон. Само дето нямам в левия си джоба умнофон. Ааа… То дрешките –
добре! Но явно все още на акъл не съм дорасъл до днешните си опитности. Някак
си гледам глуповато снега. И идея нямам даже грам. Как какво да сторя с него –
така, че снежен човек да си измайсторя сам.”
И в този си момент на спящото си несъзнание осъзнавам, как макар и на сън
започвам да изпитвам един огромен срам. И до като ей така си римувам в ума ми
изплува онова стихче от култовата песничка: 
„Шаро е още малко кутре!
Може ли Шаро да разбере,
колко си глупав Шаро сега,
        колко страхливо гледаш снега!”
И ме напушва на смях, защото на мига започвам си сглобявам кавърче: 
„Стефчо е още малко хлапе!
Може ли Стефчо да разбере, 
колко си глупав Стефчо сега…
 колко страхливо гледаш снега!”  
И както си се смея, тъй и почти веднагически ме хваща един много голям яд: 
„Ми да - ще изтърва момента. И после като цъфнат кокичетата - иди си мечтай за
Снежко! Ми да!”
 Затова и започвам да се оглеждам нагоре-надолу по улицата - за някаква помощ.
Щото ако се появи от някъде някой батко, може пък и да ми покаже, как се прави
снежен човек! Изведнъж какво да видя! 
… по надолнището се спуска някаква детска фигура.
Вярно не е батко, защото е почти с моя ръст. Но щом ме доближава на един
хвърлей разстояние разбирам, как и не е и точно дете. В смисъл, то пак си е човек в
детска възраст, но като се заглеждам в лицето му… Чудо на чудесата… Ама то това е
учителят ми по български език и граматика до седми клас. И съм сигурен в това!
Защото господинът на една екскурзия ни беше показвал негови си снимки - като
малък. 
И той ме приближава… И ме приближава… И ме приближава… 
А аз съм все по-притеснен! И все по-притеснен! И все по-притеснен! 
Ами какво да правя?! 
Може би точно тези детски спомени ми навяват някакви страхове. Господин
Мавродиев по принцип си беше много строг - пък еле към мен! Защото аз, съвсем не
му бях от любимците. Ама искам не искам ей на -  то сън! Тече си пред очите ми и
хич и не ме пита какво ми е. Така накрая напреки на всичките тези мои
притеснения, въпросната детеучителска химера се изравнява с мен. Спира.
Извърта глава така, както само въпросният учител го правеше, когато вървеше
между редиците на чиновете и тууук…!
Опалааа - нова изненада. 
Вместо орловият му поглед и трите страшни трапчинки между гъстите му черни
вежди… То детето с лице на господин Мавродиев ме дарява с двадесет и четири
каратова усмихва. 
Е! Няма как! 
Това отново си ме стряска!
Отвсякъде!
Но пък нали аз тук в стаята с елхата на дивана съм голям… И си знам… Как това си е
само сън един… Може би и за това запазвам самообладание. Даже успявам да си
мисля, пък било то и ни в ръкав, ни в клин: 
„Невъзможно е това! Дори на сън! Той да ми се усмихва - точно на мен –  не, не, не!
Невъзможно! Аз бях единствения тройкаджия по неговите предмети! Всички в
класа имаха четворки и нагоре! Ама да де! То пък нали в сънищата понякога
всичко е в някакво си огледално на обратно. Ноо… Огледало или неогледало -
освен лъчезарната усмивка тук сега, като се заглеждам в съня ми - има и други
разлики. Определено той не е облечен с ония си вечен и прословут ултра-демоде
костюм. Тук и сега е ахааа…?! Щото как само са го барнали техните докато е бил
малък – а! Може би пък е специално за съня ми - а!? Защото като мен е и той! И с
модерни дрехи гила по снега като наперен тип герой! Ехааа!”
 Но докато си го мисля всичко това детето-химера спира. При това точно както
господин Мавродиев винаги си го е правил! И въпреки лъчезарната му усмивка на
лице, кимва някак си строго почуквайки с пръст по оградата точно както го
правеше преди с показалката по чина. След което ясно чувам специфичния му
дрезгав глас да казва:     
„Здравей номер 23 - Стефчо Карабельов! Как си?”
„Здравейте господин Мавродиев. Ааа… Нищо ми няма! Ама пак съм си добре!”
„А щом си добре, защо така тъжно гледаш снега? Не ти ли се играе с него?” 
„Еее… Много  даже! И най-вече ми се иска да си направя снежен човек. Но не знам
как. По-точно мисля, че като бях голям знаех, как се правят такива снежни човеци.
Сега обаче докато съм се смалявал, за да мога да вляза в съня си и точно това май
съм го забравил!”
„Хайде пак започваш…! Стига се оправдава! Ма то ти и преди си беше такъв. Вечно
забравяше да си напишеш домашните по граматика. И все ми се оправдаваше с
какво ли не. Добре де! Сега в това училище от съня ти тук, толкова ли пък няма
никой учител, който да те е научил, как става това със снежните човеци? Да речем
учителя по труд и творчество? Или пък другия по физическо?” 
„ Не! Госпожата по труд ни учи само да готвим, да бродираме и да правим
апликации от хартия. Господин Серафимов ни учи само на физика. Госпожица
Керемедчиева зимата по физическо ни учи да играем народни хора. А пък Вие ме
учите само на граматика и литература. Как се прави Снежен човек никой не ни е
показвал!  ” 
„Така ли?!” – отговаря учудено детето с лице на учител – „Виж ти! Виж ти! За това
на какво точно съм те учил по граматика, никак не си го спомням. Но пък съм
сигурен в едно. Че тогава във всички случаи бях по-голям от теб и на ръст и на
възраст. Но пък сега, когато сме тук заедно знам, че имам спомен още от преди, как
се прави снежен човек. Може би защото дядо ме е учил, докато съм бил на тази ми
възраст. Номер 23 – Стефчо Карабельов искаш ли да направим така? Аз ще ти
разкрия тайната, как се прави снежен човек, а ти ще ми припомниш моите си ми
знанията по граматика на българския език.”
„Аааа и защо всичкото това?” – колебая се аз.
 „Защото нищо, че това е сън – всъщност аз утре пак ще съм голям. Пък и имам
часове точно при вас. И никак не искам да се изложа пред целия клас.” 
„Еее… Господин Мавродиев… За снежния човек съм съгласен да ми кажете. Но за
другото… Там не знам… Не ми иде на ум, как точно аз с тези тройки ще мога да Ви
уча на граматика. До сега винаги е било обратното. Все Вие мен сте ме учили.”
„Ето! Значи е настъпил момента да разберем, все таки дали съм успял да ти налея
нещо в непослушната главица. Защото както казах до колкото си спомням ти беше
най-зле по граматика.”
„Така си беше господин Мавродиев. Признавам си!”
 „Добреее! И браво! Щом намери сили да си го признаеш – това е добър знак, че
вече имаш доста по-зрял дух. Значи поне тук в съня си възмъжал! Браво!” 
„Благодаря господин Мавродиев. А кой почва пръв?”
„Ами ти – защото все още си ми ученик! Пък и си по-малък!”
„Ааа, че то така като гледам сега както на години така и на ръст, май и двамата сме
си еднакво малки… - но виждайки, как то строго ме стрелва с поглед и веднага,
както и преди свивам перките – Добре де - добре! Щом още съм ученик – нека бъде
така господине, както Вие го предлагате.”
„Жалко че тук няма дъска! – оглежда се някак нервно детето с лице учителска
химера, после клати заканително показалец и допълва -  Давай го тогава така
направо, както сме насред снега да те чуя аз…!”
 „Амии… Тооо… В последния час, за който сега си спомням, Вие ни казахте, как
думите, които завършвали на „ ИЙ” не са множествени числа. Така по правило се
наричат някой химически елементи и римските императори.”
„Браво! Значи все пак си запомнил нещичко! – похвалва ме детето-химера и
продължава със същия онзи дрезгаво Мавродиев глас -  Първо правило! При
снежния човек е редно да направим три различни по големина топки. А после да ги
подредим. Най-отдолу трябва да е най-голямата. Най-горе най-малката. А средната
по средата. Ти си на ред номер 23!”    
„Одеяло се пише с буквата „Я”. Не е правилно, ако го напишем ‘одеало’.” 
„И за това браво! Снега съм аз! Та значи за снежните топките е добре те да бъдат
търкаляно в преспи, където не е стъпвал човешки крак. Тогава той-снегът най-
лесно се лепи. Ти си отново номер 23 – ученико Карабельов!” 
„В думата отвертка има една буква „т”,  която най-често остава скрита. За това и
учениците почти винаги я допускат като правописна грешка. И аз въпреки, че го
знам все греша като я пиша.”
„Точно така! Ама и така си беше! Грешеше! Но я колко много знаел този номер 23,
по-известен като Карабельов Тройкаджията. Чак не мога да повярвам. А колкото
за Снежния човек - след няколко превъртвания на топките те трябва лекичко да се
потупват с ръка, за да се спласти снега в тях. Ти си на ред Карабельов!” 
„Единствената дума в нашия език, при която се пише „ш” и „т” една след друга, а не
се пише буквата „Щ” това е, когато членуваме думата „ пустош” и тя става
‘пустошта’.” 
„Отлично номер 23 - ученико Стефчо Карабельов – клати с възхищение глава
детето учител и продължава -  Днес съм впечатлен от теб! И така като гледам може
би ще ми се наложи на дърти години да повярвам, как по Коледа и Нова година
стават чудеса. И едно от тях е, че току виж точно ти Карабелльов - номер 23 си
откъснал някоя шестица от моето сърце. А колкото до моя ангажимент към теб -
когато снежните топки стигнат желания от нас размер, ги подреждаме една върху
друга. След което ако искаме можем да запълним празното пространство по между
им със сняг.
„Ааа господин Мавродиев забравих да Ви кажа, че и при някой лични имена, както
например Аштън Къчър от филма Двама мъже и половина „Ш” и „Т” е допустимо да
се пишат една до друга вместо „Щ”.”
„ Охоо! Момче днес ти определено проявяваш едва ли не боен дух! Не те познавах
като такъв! Значи искаш да кажеш, че се бориш за шест плюс – така ли?”
„ Че защо пък не!? Ако тогава не съм успял да стигна до повече от три, след като
сега ми се е паднало на сгода, защо пък и да не се опитам за по-висока оценка?!”
„Добре номер 23! Само така те искам! Обичам учениците с висок боен дух и силен
хъс за знания!”
Тук изведнъж разбирам, как макар и на сън, ние с това дете с лице и глас на
господин Мавродиев някак влизаме в някаква си хармоничност. А като
потвърждение на този ми извод то-той тук на двора определено ме научава, как се
прави снежен човек. Даже след като достигнахме това си ниво на взаимно
разбиране, измайсторихме нашия Снежко заедно. Еее… Колкото до другото… Аз
като всеки ученик скатах туйта-унуйта… Например, как само преди има няма час в
съзнателното си будно битие съм си играл с момиченце, имащо интересна и
полезна книжка. Която съм ползвал като подсказка… Или чисто на ученически
жаргон казано нещо като „пищов” по граматика. Чак малко ми стана съвестно, че
не се осмелих да го споделя.
Ама то нали - ученик като ученик - я!
Щото пък много ясно си спомням, как той хванеше ли някой да преписва в
часовете веднага му пишеше единица и го гонеше от клас. Но тук по-скоро самият
факт, че той закоравелия в годините шестоскръндзов непреклоник обеща да
напише точно на заклет тройкаджия като мен шестица, изведнъж преобърна на
триста и шейсет градуса мнението ми за него! 
Еее да, да, да!
Има и друг един момент. Искам да кажа, че точно това той да ми пише оценка по
висока от три в годините си беше за мен една дълго, дълго мечтана, но както е
ясно и силно несбъдваща се фантасамгорична върховност! И то може би не заради
самата оценка. Аз никога не съм бил заклет оценколюбец и зубърофил. Но пък не
един или два пъти ми се е искало ей така да имам по някоя шестица, за да натрия
ония вирнатите над гаднярско ехидните усмивки носове на отявлено надутите
кълвачови-зубъри в класа. И без значение, точно по какъв начин, но много ми се
искаше да им докажа, как аз Стефан Карабельов Тройкаджията не съм пък чак
толкова тъп по граматика. Защото аз дълбоко в себе си знаех, че може би си има
някаква скрита причина за тази ми невъзможност да говоря пред господин
Мавродиев, когато той ме изпитва пред целия клас на дъската. Но ми беше и
пределно ясно - нямаше как на никого да обясня, че по някакъв неизвестен за мен
към ония момент начин аз винаги се панирах при самия вид и особено от гласа на
въпросния строг учител. 
Ами да, да, да! 
Но може би сега, след като това, че в съня си, издържах изпита по граматикааа…
При това без нито веднъж да засекааа… Еее! Това определено ме изведе до едно
такова състояние, което без притеснение мога да определя като Нирваната на
Тройкаджията. От друга страна обаче, всичкото това още един път окончателно
потвърди убеждението ми, как случващото се в момента не може да е нищо друго,
освен един невероятно красив новогодишен сън.
 За моя най-голяма радост и облекчение заниманията с господин Мавродиев тук в
съня и на двора ги продължихме не с допълнителни въпроси от преговора, а с една
много любима моя игра. В която аз и момчешко-учителската химера легнахме на
земята и като в синхронното плуване започнахме да изписваме с ръце и крака
ангелчета в снега. И това донякъде още веднъж много ме успокои. Елементарно е!
Тази игра съм си я играл само с деца, с които сме си били много близки като
приятелчета. Защото нашите не ни позволяваха да го правим. Естествено, за да не
се намокрим и настинем. А бе много важно тези, с които го правим да не ме
изкажат на родителите ми. 
Незнайно защо обаче моя милост докато махам с ръце и крака изведнъж много се
уморявам. Дето се казва буквално кажи речи заспивам по гръб на снега. Но пък
още по-странното е, че вместо да ми стане студено от това, дето съм се заровил в
снега - аз целия плуввам в пот. Споделям това с детето-химера, притеснявайки се,
как може би нашите са били прави. И видите ли, аз тутакси на момента съм се
изморил защото вече съм изстинал. А то-той като чува опасенията ми казва в
типичния си изразен стил:
„Номер 23 - Крабельов Тройкаджията… Ти си полежи в пряспата щом си уморен.
Пък аз ще започна да правя малки снежни топчици. После малко по така ще ги
стопявам, правейки от тях ледчета, за да мога да ти ги слагам на челото. Знам - те
ще ти помогнат срещу това топлото от изстиването, което всъщност те изпотява!” 
И започва. 
А то на мен гърбът ми сгорещен като с ютия, плувнал съм в пот, а пък челото ми
явно от ледените топчета - студено. И както винаги когато се занимаваше в час с
моята персона господин Мавродиев не спира да ми говори нещо. Но пък мен ми е
интересно едно друго явление! 
Защо гласът, който чувам в момента непрестанно се сменя?! 
Да, да, да! Ту е до болка познатия ми от ония години дрезгав бас-баритон ту от
време на време ми се струва, как преминава в октавите на някакво детско гласче. И
да! На дете е! Но така като се замислям ми се струва крайно непознато. 
Ааа… Има и още нещо интересно - господин Маврудиев ми казва: 
„Затвори очи! Отпусни се! Поспи си!” 
А непознатото детско гласче - точно на обратното. Не спира да шепти досущ в
ухото ми:
 „ Моля те, моля те, моля те! Отвори очи. Отвори очи. Отвори очи! Моля те! Моля те
- отвори очи! Събуди се! Моля те! Моля те! Моля те!”
И тук вече започвам да се чудя коя ли заръка да изпълня. Но в този момент усещам,
как струйки от разтопения по челото ми лед започват да се стичат в ушите ми.
Даже едното заглъхва. Тръсвам рефлекторно глава. Естествено ледчетата от
челото ми се разхвърчават наоколо. Охооо! И то как се разхвърчават. И да! Аз не ги
виждам, но много ясно чувам, как трополейки дрънчат някъде в близост до мен. 
Тук вече наистина се стряскам!
Защото колкото и да съм малък в съня си аз си знам, че на дивана у нас там дето е
до елхата - съм си голям. И вече като зрял човек си казвам: 
„Стефанеее! Стефанеее! Щом си едновременно и голям, и малък, то по-големият от
тези двамата Карабельовци трябва да знае, че няма как ледче да дрънчи в пръхкав
сняг.”
 Затова въпреки наставленията на учителя Мавродиев, решавам да съм верен на
Тройкаджията в себе си. И по най-непослушния ученически начин тайничко
надигам клепачи. След което, преструвайки се, че слушам какво ми казва учителят,
крадешком поглеждам, как, къде и защо дрънчат ледчетата в снега. 
И - ха!
Тутакси дворът и снежния човек започват да се изпаряват, превръщайки се от
зимен пейзаж в странна непозната за мен стая. Опитвам се да си избистря
мъглявите участъци от картината. Но когато фокусът между премрежените ми
мигли се изчиства разбирам, как това изобщо не е моята стая с елхата. Нито пък е
снега в двора, където помня, че последно заспах в съня си. 
Ми да – ето! Това тук и сега видно си е някаква си съвсем друга стая! Една такава
тайнствено мистериозна. С пастелни тонове в цветовете. С приглушена светлина.
Ааа…! Наместо елха, или маса с ястия - оставени от вечерта, виждам някаква
непозата за мен апаратура. 
Аааа…
Какво ли е това?
И като за капак на всичкото отгоре, до мен не стои учителят Мавродиев - като
малък, а някакво непознато хлапе. И още не е коленичело в снега, а стои
изправено защо аз съм пък се опънал в някакво легло, което няма нищо общо с
диванчето ми.. Опитвам се да се успокоявам, че и това все пак си е сън. Защото нали
си е съвсем нормално човек да прескача от един сън в друг! 
Нооо… 
    Но!
Когато отварям широко очи и го заглеждам по-така в детайли въпросното ново
дете е на възраст да речем някъде на около пет годинки. Гали ме по челото и даже
ми говори – ама истински, като на живо: 
-    Чичко Лошо си направи ти сега като ми махна ледчетата – върти ръце и
въси вежди малчуганът.
-    И защо? – питам аз, въпреки, че почти наистина нищо не разбирам от
случващото се.   
-     Сега пак ще ти стане топло - продължава обяснението си детето - Ще
започнеш да се потиш. И пак ще ми говориш за някакви си снежни човеци, които
вместо метла държали цветни буквички и шарени думички. За това ако искаш, аз
мога да взема ледчета от земята и да ти ги сложа на челото - пак. 
-    И защо това?
-    Защото паричките в джобчета ми свършиха. А шареният шкаф без
парички нищо не иска да ми дава. 
-    Ахааа… Ясно! Шарения шкаф ще да е виновен! Добре! Еее… - посуквам се
смутено аз, разбирайки, как може би съм бълнувал за това и се опитвам рязко да
сменя темата – Не, не, не! Виж сега юнак тези ледчета на земята вече са се
изпоцапали. Остави си ги там. Но знаеш ли! Искаш ли първо да ми кажеш - ти кой
си? – след което правя опит уж неглиже да се почеша по челото, но в същия миг
установявам, как лявата ми ръка е превързана и възкликвам - Ааа… - но после се
вземам в ръце и отново питам, стараейки се да бъда максимално спокоен – Ааа..
Знаеш ли! Най-вече сякаш ми се иска първо да разбра фамилията ти! Я кажи!
Третото ти име да не би да е Мавродиев? 
-    Нее! Не съм Меродиев! Аз съм Милан Колев Шарков. Съм на пет години и
половина. От град Ловеч съм. И съм живял сега на улица Димитър Пъшков номер 12
А. 
-    Ахаа… Това твоето „съм” много ми хареса и е много добре! 
-    Кое е добре?! Че съм от Ловеч ли? 
-    Ааа… Не не! Нищо, нищо! Няма лошо че си от Ловеч – смутолевям аз и
продължавам – А Миланчо може ли да ми кажеш ти какво правиш тук?!
-    Ама то е много продълговато като за разказване…
-    Еее… Няма нищо де! Нали днес е Нова година - а? – питам донякъде
притеснен.
-    Да!
-    Ето! – тихо си отдъхвам наум, че не съм толкова зле и продължавам -
Значи днес е почивен ден!? 
-    Да!
-    Значи имаме време. Така че разказвай! Слушам те!
-    Амиии… Преди две вчерата и едно днеска тръгнахме към гости. Но на
пътя касататрофирахме с колата. Мама и тате са удариха лошаво. Лежат и те като
тебе. Но не тук. А еййй на там нататък по коридора. В една по-нанататъшна стая са
обаче. Ама те защото много лошо са се ударили и са се и уплашили… И тя леля Веси
каза, че добрите докторовци са им дали бонбончета за сън. И те за това също още
спинкат. 
-    Ахаа…! Еее… Щом са им дали бонбончета добре – опитвам се да му вляза в
логиката аз - А ти тогава с кого си тук? 
-    Е как с кого!? С кака Маринела и с леля Веска. 
-    Ахаа…! Ясно! – отново полагам усилие въпреки сънеността си да
анализирам на ход нещата, но едновременно с това и се опитвам да поддържам
разговора – Добре разбрах Миланчо! Та вие при мама и татко сте тука?! Така ли?
-    Да! Да! И ако искаш да знаеш от онова първото вчера до днешното днеска
сме в коридора, защото все тука идваме. Пък другаде не ни пускат. 
-    И само това ли ще ми кажеш?! Ами друго не се ли е случило от тогава? 
-    Случи се - да! Кака и леля от вчерашното вчера вече не плачат, защото
докторовците от тук им казали, че мама и татко няма да станат на звездички. И за
това и на мен не ми дават да плача. Ама пък то те само си гледат в телефоните. И на
мен ми е скучно. И се разхождам по коридорите. И тогава един батко, дето чисти
пода ме научи, как да си вземам разни сладки работи от големия шарен шкаф…
Ония с хубавите неща. Той е ей там до оная врата. Аз обаче видях, че той може да
дава и ледчета. И понеже защото имах много парички от коледуването си взех и
ледчета. Исках да ги сложа на челата на мама и татко и те да се събудят.  
-    Ахаа… Ясно – отново се опитвам да го прекъсна аз, защото нещо започва
да ми идва тежичко да следя непрестанно криволичещата детската логика, за това
и пак питам – Ама и тебе ли с ледчета те събудиха? 
-    Не, не, не! Мен - не! Мен с шамарчета по бузите – ама лекичко. Не като да
ме бият. Пък това с ледчетата видях, как го правеха на челата на мама и татко. Там
тогава ония добрите докторовци - след касататрофата им ги слагаха. Амааа…
Ледчетата като им свършиха иии… Леля каза, че за това са им дали бонбончета за
спинкане, за да не ги боли. 
-    Ясно! Казваш приятелю никак не е била идеална обстановката – а? 
-    За била не се сещам каква е. Но си знам че чух, как някой викаше: „ Те са
паднали комнъцио! В комноциото са!”. Аз не го видях никъде това, в което бяха
паднали. Щото си ги виждах, както теб сега.  Но леля и кака казаха още, че ако
добрите докторовци били тогава имали още ледчетата, щели да могат да ги
събудят. Но нямали. А тук има! Ама защо не им ги слагат на челата – не знам! Щото
то и в шарения шкаф с хубавите сладки неща има ледчета. Ама пък тя оная
голямата лоша леля все ма гони. И не ме пуска да им ги слагам на челата… 
-    Еее… - отново умишлено се опитвам да го прекъсна, за да мога да спечеля
време и да осмислям нещата - Ами докторите?! Те защо не им го поставят този
разбудителния лед?  
-    Ами нали ти казах, че не знам! 
-    Аааа… Каза ли ми!?
-    Ами да! Ей сегичка ти го казах даже…
-    Аааа… Добре! Значи може да не съм чул. А какво друго не си ми казал?
-    Другото е, че може защото, понеже лелята е много грамаданска и
добрите докторовци да се плашат и те като мен от нея. И за това да не могат да
влязат в стаята да им ги сложат. За това те още не се будят. 
-    Еее… Тя тази леля сигурно пази никой да не влиза при
катастрофиралите. Защото сега има една много лоша болест. Тя полепва по
дрехите. И можеш като влизаш при някой ударен или катастрофирал и да го
заразиш. Така че не и се сърди толкова. Щото пък може и да не е толкова лоша
тази леля…
-    Да, да, да! Не била лоша! Лоша е пък! Даже много е лоша чичко. Защото
тя не дава на децата да влизат по стаите с мамите и татковците. И даже им се кара,
когато ги види да си играят с вратите. А на мен пък никак не ми дава да им сложа
ледчетата. Защото аз нали, за това си вземах ледчета от шарения шкаф. Ама
докато се криех от нея и ледчетата ми се стопиха в ръчиките. 
-    Ахаа! – започвам да схващам на къде бият нещата и се опитвам да разсея
малкия - А ти къде се криеш?
-    Ами в такива отключени врати като в твоята влизах. 
-    Ахаа! И така ли попадна при мен?
-    Ами да! Като излязох от предното скривалище и тичах по коридора те
видях през стъклото. Спиш точно както тях. Само дето ти си мърдаш главата. Пък
те не. И ти си отвори очи. Пък те не. После започна да казваш някакви неща за
снежен човек и ангелчета по снега. Аз помислих, че на мен ми говориш нещо. И за
това ти влязох на гости. Ама после разбрах, че говориш като Тео Гатев, дето спи
през едно легло от моето. Той така приказва със затворени очи, когато там в
градината легнем да спим на обяд. А пък и като те видях вече пак си бях вземал
ледчета. И си помислих - ако могат да събудят теб - значи добрите докторовци са
казали вярното. И това ще помогне и те да се събудят. Ама тая, оная,
грамаданската, лошата леля… 
-    Чакай! Чакай! – прекъсвам словесната броеница, която отново в
скорострелен порядък ми навърза малчугана и опитвайки се да го поуспокоя, го
моля – Виж приятелче говори малко по-бавно. Нали виждаш, че аз съм още много
сънен.  
-    Добре чичко!
-    Значи това за лошата леля го разбрах! А кои са тези „те” и „тях”!? – питам
не на шега отново, търсейки някакъв порядък в многобройно насипните
подробности.  
-    Защо кои са те!? Нали пак вече и това ти го казах!? Мама и татко са те! И  
те не могат да се събудят! 
-    Ахааа! Да бе! – потривам отново очи и опитвайки се вече наистина да
вляза в час започвам да се оправдавам - Точно така юнак! Каза ми! Извинявай! Ама
нали ти споделих, как и на самия мен ми е малко едно такова объркано – след
което спирам и демонстративно започвам да масажирам слепоочия, изломотвайки
- Виж сега какво! 
-    Какво? – засича ме на момента малкия.
-    Щом успя мен да ме събудиш с тези ледчета, значи и мама и татко така ще
ги събудим. 
-    Чичко и това ти го казах вечеее! 
-    Кое?
-    Че пък мене оная лошата лелея не ме пуска там при тях!  
-    Да, бе да! Вярно! Каза го и това - да! - отново правя опит да се съсредоча,
дори започвам да се чудя, какво ми става на логиката и на мисленето, но не спирам
да напрягам мозъчни гънки и пак я подкарвам -  Значи трябва друго да измислим и
то да е без тези ледчета… Искаш ли!? 
-    Искам! Искам! Искам! – започва да подскача малкото юначе около мен, но
изведнъж се сеща за нещо, спира на място и пита - Ама как без ледчета? Щото те
добрите докторовци… Те са казали на кака, че само с ледчета може да стане това
събуждане. 
-    Така, така. Разбрах го и това! Спокойно! - тук вече започвам да
проумявам, как положението с родителите на детето е доста несигурно, домилява
ми за малчугана и въпреки неяснотиите около самия мен решавам да се намеся,
както аз си знам – Добре юнак! Като не става с леда ние пък друго ще направим…
-    Какво друго? – пак ме прекъсва мъника.
-    През космоса ще се свържем с Вселената. И двамата ще помолим Тя-
Вселената да помогне на мама и на татко да се събудят. 
-    Космоса го знам от книжките за космонавтите, а коя е тази Вселената?
-    Това е цялото синьо небе, видимо през деня. Заедно в него със Слънчо
ония всичките мушички, птички и пчелички… Ноо… Също така е и онова тъмното
небе, което през нощта пък е заедно със земята, луната, мъглявината и всичките
светещи звездички на него. И като го съберем всичкото това в едно - на него му се
казва Вселена…
-    Ахаа… Сега разбрах! Всичкото от тъмното на нощта и от светлото на деня
събрани в една много грамаданско огромна найлонова торба е Вселената. 
-    Точно така! Значи ще се помолим на всичките тези от небето… 
-    На кои всичките?! – отново напористо ме прекъсва малкият.
-    Ами нали ти казах - на Слънчо! И на всички птички, пчелички и
звездички ще се помолим… И готово!
-    Е как готово? – не спира да ме отрупва с въпроси малкият. 
-    Ами така! Ти нали си ги виждал, колко много са светлинките на
звездичките там по небето нощем? 
-    Да, да! Мама казва, че хората когато заспят завинаги от старост, както
направи прабаба Дочи, или пък ако умрат на война или в касататрофи -  ставали на
звездички. А татко казва, че никой не може да ги преброи! Но и никой не може да
се върне от там. За това аз не искам мама и татко да заспят завинаги като прабаба.
Тя така като заспа и отиде при звездичките и повече, вече я няма на село. И аз с нея
вече не мога да си играя на криеница. И тя да ми прави мекички и палачинки. И за
това искам да ги събудя мама и татко. 
-    Точно така! За това и ще го направим това! 
-    А как ще го направим товато на това?
-    Нали ти казах – чрез космоса! 
-    Да - но кааак? Покажи ми ако можеш чичко!
-    Амии… - тук вече нали доста отдавна съм си наясно, как като обещаеш
нещо на дете отърване няма, за това и решавам да импровизирам – Виж сега
юначе! След малко аз ще си затворя очите. И от тук по моя болничен космически
предавател ще им кажа на твоите мама и тате, че заедно с теб сме помолили
Вселената за помощ. И ще им съобщим, как добрите докторовци са казали, че те не
бива да заспиват завинаги като твоята прабаба Дочи. И за това и няма да стават на
звездички. Поради което вече им е време и те също, като мен да се събудят. 
-    Ама това всичкото без телефон ли?
-    Даа! И що?! Къде е проблема!? 
-    Неее… Аз вече съм голяяям! И това го знааам - пробленемата е, че ти
чичко без телефон или интернет от тук нищо не можеш да им кажеш на мама и
татко! 
-    Ааа! – възкликвам аз учуден от остроумието на малчугана и полазвайки
една проточена нечленоразделка под формата на по-дълго звучно -  Ммммм –
отново се опитвам да си спечеля тайм аут търкам устни и пак – Ммммм – и на
третото „Мммм” ми хрумва нещо и почти възкликвам - Тук грешиш приятелче!
Виждаш ли тази тръбичка, дето е забита в ръката ми и ме свързва с онова
устройство по средата, дето пък в него нещо капе. 
-    Да! 
-    Ха така! А онова тумбестото - ей там горе на стойката - него виждаш ли
го?
-    Да!
-    На какво ти прилича?
-    На бурканово шише! – отсича на мига хлапето и се вторачва в очакване.
-    Браво! Това бурканово шише се казва банка за лекарства…
-    Да! – отново ме прекъсва малкия - И мама и татко си имат там в оная стая
при тях такива. Видях ги през прозореца. Само дето на мама и татко приличат на
торбички. 
-    Ето видя ли! Значи има разлика! Техните са като торбички. Пък това
моето стъкленото тук аз мога да го използвам за космическа съобщителна
система. А банката мога да я превърна във вълшебна приемо-предавателна
болнична антена за връзка с Вселената. По принцип тая машинария работи за
всякакви хора. Но най-често се използва за събуждане на приспани в болниците
мами и татковци на деца като теб. Защото тази космическо болнична система
може да излъчва едни такива неща - казват се невидими вълни. Чрез които аз през
космоса мога пък да влизам в съня на хората. 
-    Ааа… - зяпва малкия – Ама вярно ли го можеш това!?
-    Е! Ние двамата с теб сме големи мъже - нали така?
-    Да!
-    Е какво!? На момичешки измишльотени ли ще си играем тука? 
-    Не!
-    Ха така! Виж сега! Когато ти излезеш от стаята, аз чрез тази моя система
по тия невидими вълни през космоса и чрез Вселената ще предам на твоите мама и
татко, ей така докато те си спят, че ти си станал най-послушното дете на земята.
Ще им кажа още, как тъгуваш за тях. И че много, много ги обичаш. Ааа… Ето! Щях
да забравя… Ще им кажа и, че ти по мъжки им обещаваш да започнеш и за в
бъдеще много, много да ги слушаш. Нали е така!?  
-    Да, да! Обещавам го чичко! Много го обещавам даже това! Само ги
събуди!  
-    Добре тогава! – спирам за миг и соча към абоката си - Хвани сега с
ръчичка тук тази тръбичка. За да те закачим и теб към космическата система –
нали така? 
-    Да! – отговаря отревисто моя, нов, малък познат и се хваща за маркучето
на системата. 
-    Хайде сега повтаряй след мен. Моля те Вселено помогни на мама и тате
да се събудят! Ама три пъти го кажи! Моля те Вселено! Моля те Вселено! Моля те
Вселено! - след което му се усмихвам и го подканям с клатене на глава. 
Малкият изпълнява точно всичко. После ме поглежда с грейнали от надежда очи, а
аз съвсем спокойно продължавам:  
-    Готово! Това е всичко. От тук нататък другото е моя работа. 
-    Ама това, много ли наистина е то сега? Или само наужким ми го казваш?!
-    Ооо! Не е никакво си наужким! Възможно най-многото на най-голямата
истина е това!
-    Ама ти обещаваш ли ми го да го направиш това със събуждането!?
-    Обещавам! Ето! Мъжка дума! – и понеже с дясната държа неговата
ръчичка си слагам превързаната лява ръка на сърцето. 
-    Чичко ако това го направиииш… - грейва отново малкото личице на
юнака и му личи, как чак се задъхва от вълнение – Чичко да знаееееш… Да знаеш …
- прекъсва за секунда излиянието си моя малък ледоразбудител, но после се взима
в ръце и продължава уверено – Да знаеш чичко, че аз пък ти обещавам да ти дам
всичките си шоколади, които ми подариха за Коледа и Нова година - но още не е
завършил мисълта си, когато в коридора се чува мощен гърлен глас на жена. 
-    Кой ненормалник пусна пак това нахалното хлапе в противошокова
залааа? Кой е тоз откачалниииик? – въпросите буквално цепят въздуха, при което
моят малък гостенин се сгушва до ръката ми и едва, едва успява да ми прошепне:  
-    Ето я тая лошата леля! – оглежда се уплашено хлапето – Чичко ти нали
няма да ма изкажеш, за дето изпуснах ледчетата… И нали няма да ме дадеш тя да
ма набие?! Нали чичко!?
-    Нямааа...! Как ще предам такъв добър и смел юнак, който ме е събудил!?
Сега ще оправим нещата – и докато успея да го хвана за ръката вратата на стаята
се отваря с ряз, а през нея връхлита въз едра жена, която се оглежда стръвнишки и
троснато пита :   
-    И кой е разпилял този лееед? Вижтеее! Неее! Целия под е в малки
стъпчициии. Неее! – обръща глава към врата и се провиква - Санитааар! Санитааар!
Ела на секундата! Лелеее! Ще ви сбръчкам бре хора! Тук всичко трябва да е
стерилнооо. И на кого е това детееее? Лелеее… Ще ви разгоня всичките чакащи в
коридорааа… Така да знаетеее –  задъхва се в недоволството си жената, но
продължава - Това е някакво си пълно безобразие. Ще ви изгоня всичкитеее….  
-    Извинете! - прекъсвам я аз и с доста настойчива увереност уточнявам  –
Лично помолих този симпатяга да донесе малко лед от машината за челото ми. Но
после аз самият изпуснах кубчетата. Прощавайте за несръчността ми. Не знам
какво ми става с рефлексите. Пък и ето нали виждате - лявата ми ръка и тя е
превързана. Извинете отново, но бихте ли ми казали, какво се е случило с мен,
защото нищо не помня? 
-    Охооо! Вие сте вече в съзнание – учудващо и за самия мен омеква на мига
жената, а докато тя прави опит да обърне огънатия ревер на престилката си, аз
лекичко побутвам малчугана и му прошепвам:
-    Приятелче измъквай се докато ние си говорим – мъника не чака втора
покана, шмугва се от другата страна на леглото и буквално с куршумно ускорение
излита в коридора. 
-    Добре дошли в нашия свят – усмихва ми се повече от учтиво едрата жена.  
-    Добре заварили – отвръщам любезно и аз – А това в което съм какво е? И
защо съм тук? 
-    В болница сте. Според хората, които ви доведоха някакъв пълен кретен
се е правил на майстор с някакъв си щепсел. Който най-вероятно някак си е
свързал неправилно. На всичкото от горе друг някакъв нескопосник го е обвил в
станиол. И третия, който е постъпил неразумно сте Вие, защото сте го пипнали с
лява ръка. Така токът е преминал през сърдечната Ви област. Едвам Ви спасихме.
-    Ахаа! Ясно! Много Ви благодаря! 
-    Моля! Моля! 
-    А Вие сте коя? 
-    Аз съм старшата сестра на цялата болница.
-    Аха! Благодаря. Но това тук не е Ковид отделение - нали? Щото гледам
сте само с маски. 
-    Не, не! Ковидарите са в другото крило. Тук е спешното и
травматологията.
-    Благодаря Ви за информацията сестра. 
-    За нищо! Но мисля най-вече трябва да благодарите на доцент доктор
Спириев, който Ви е бил на гости. И там на место Ви е дал безценната за Златния
час първа помощ. Трябва да знаете, че той и тук най-самоотвержено се бори за
живота Ви. Сега може да Ви е малко замаено, защото сме Ви сложили
успокоителни… Но пък веднага ще му докладвам, че вече поне сте контактен.
Замълчавам си и притваряйки очи се преструвам, че задремвам в опит да спестя
някой подробности. Като например, как тримата големи глуп’ци причинили тази
невероятно добра новогодишно токоударна комбинация, всъщност са един и същи
човек. И този глупак на куб в момента лежи срещу нея. Но точно тук започвам
ретроспективно да щракам на бързи обороти: 
„Явно вечерта след като си донесох чашата с вода ръката ми е била влажна. А
фолиото, с което беше обвит щепсела е прекрасен електро проводник. Най-
вероятно не съм закачил коректно замасяването в щепсела. И когато съм изтеглял
шокото от контакта е прескочила индукционна искра. От нея съм получил спазъм
в мускула на ръката. Поради което вместо еднопосочно да изтегля щепсела назад и
да прекъсна веригата, вследствие на серията от локални конвулсии, се е получило
нещо като скоростно неколкократно доближаване и отдалечаване между щепсела
и контакта. По този начин доста продължително съм бил под влиянието на
индукционният ток, прескачащ между контакта и фолиото, с което бе обвит
щепсела. Но най-интересното е защо не се е задействала защитата на бушоните.
Може би и затова лявата ми ръка е превързана. Най-вероятно имам изгаряния от
токовия удар. Е - това последното са някакви си сухи песимистично-негативни или
прозаично-електрически подробности”     
И пак усещам гъдел в едното ухо! А докато се почесвам там където бе минала
едната от струйките на топящите се ледчетата си мисля: 
„ Ама пък ето! В замяна на това, имах първия си за тази година красив цветен сън. В
който аз най-заклетият тройкаджия в класа се видях, как преподавам тънкостите
от висшия пилотаж в българската граматика. При това не на кой да е! А именно и
конкретно на учителя си по граматика и литература. Иии! Виж ти! Виж ти! Как за
разлика от на яве в цветния ми новогодишен сън този ми ти човек няма нищо
общо с онова голямото шестоскрндзово чудовище. Поне така, като съм го
запомнил от времето на моите ученически години. Но пък сега изведнъж ми
изплува и трета мисъл, как може би тогава нито той, нито аз сме разбирали, че по
някакъв начин не сме си подхождали като характери. Случват се такива неща.
Може би и точно поради това не само аз съм се панирал при вида му. Може и аз по
някакъв начин да съм му въздействал и за това той спрямо мен да не е можел да
контролира като учител ситуацията, около нашите обтегнати взаимоотношения.
Все пак колкото и да е бил опитен - всички сме хора. И всеки може да сгреши.
Защото ако съм честен сега, като се замисля от нашия випуск имаме няколко
медалисти на национални състезания по граматика. А и само от нашия клас десет
човека бяха приети в различни хуманитарни специалности, кандидатствайки с
литература. Пък дори аз с моята тройка и до ден днешен се справям прекрасно с
писането. Даже много хора ми се чудят. Така че може да не е бил толкова лош
човекът. Може просто на мен така да ми се е сторило по онова време. Ето от друга
страна например днес колко лесно се съгласи обучението ми за правенето на
снежни човеци да не е дистанционно, а в класическата му присъствена форма… По
този начин имах възможност да си открадна малко време и да си поиграя с него на
ангелчета в снега.” 
И точно си ги умувам тези неща, чувам някъде в далечината викове на дете. А
когато се заслушвам разбирам, как по много интересен начин не точно гласът, се
приближава към съзнанието ми, а самата далечина приижда към мен. Което от
своя страна ме кара да се замисля, как това е абсолютно невъзможно. Тук на мига
си правя извода, че всичкото това, което понастоящем отново ми се върти из
главата, всъщност е се случва защото аз отново съм се понесъл из облачните
пространства на великата Сънландия. И тук твърдо и категорично решавам пред
себе си: 
„ Ако сега господин Мавродиев пак ми се яви като част от тази приближаваща се
далечина и отново го срещна… Било то като малък или голям…  Въпреки всичко
случило се между нас в годините, ето тук и сега аз съм твърдо решен да му
благодаря за всичко, на което той ме е научил! И даже ще му поискам прошка за
това, че не съм влагал достатъчно старание, за да уча нещата, така както той
смяташе, че трябва да го правя.” 
Колкото и обаче да се заслушвам така и не успявам да оприлича гласът звучащ в
далечината. Не ми прилича нито на неговия, нито на ни едно от ония четири деца,
които ми бяха на гости. За това и започвам с едни неистови напъни да се опитвам
да преодолея съпротивата на тази ми поредна дрямка. 
Накрая успявам.
А първото което различавам като членораздел е: 
-    Искам да отида и да му се отмерся. Искам пък! – в един момент за малко
врявата прекъсва, предполагам някой прави опити да успокои детето, говорейки
му тихо, то обаче определено не е съгласно с казаното и само след секунда
звънливото му гласче отново се понася из коридора – Не е така! Той ги събуди! Да!
Да! Той! Той! Той! И ако искате да знаете и ме научи, как да се моля на Вселената…
Неее! Той ги събуди ви казвам. И той не е като вас. Дааа! Вие само ме лъжахте
преди това. А той ми обеща. И го направи. Искам пък да му се отмерся.
Тук успявам макар и откъслечно да доловя, гласа на някаква жена която твърде по
тихо казва:
-     Няма такава дума – „отмерся”! Има дума „мерси” - но тя е френска. На
български се казва благодаря и отблагодаря.  
-    Добре деее! Пуснете меее! Ще кажа – отбаладогаря, а не отмерся – тук
пак имаме затишие и отново звънливото детско гласче взима връх -  Ама така си
бешеее. Аз сложих ледчетата на челото му и той се събуди. А той прати молба по
космическия си болиничнен раздобудител до Вселената. И ми обеща, че така ще
събуди мама и татко. И го направи! Етооо! Те са будни! - отново минутка тишина и
пак -  Неговия е такъъъв – космически еее! В другите стаи може да са обикновени
торбички… Но онова неговото е космическо вълшебен праемо-препод’вателен
разбудител за спящи мами и татковци на деца като мен. Ако не вярвате елате да го
видите. Там в оня врата на края е! 
     Явно започвам да се разсънвам и тутакси разпознавам гласа на моя, нов,
малък приятел. Но и същевременно осъзнавам какво съм направил с моите си  
фантасмагорични измишльотини. И хем ми е милно за детето, хем ми е съвестно,
защото започвам ясно да разбирам в каква ситуация съм поставил
придружаващите го. В следващите няколко минути обаче всичко утихва. А аз си
отдъхвам, искрено надявайки се, как моят нов палав познат, вече се е успокоил. 
Дори ми идва наум, че е редно и аз на свой ред да се отмерся на приятеля ми
доцент Спириев. Точно се оглеждам дали пък случайно, някой не се е сетил да ми
остави умнофона, когато досущ зад врата дочувам тих припян ситнеш от леки
стъпки. Заслушам се, но още преди да определя от къде по-точно идва шумът и
малчуганът влита на скорост в стаята. Оглежда се притеснено. Вади изпод якето си
един грамадански триста и шестдесет грамов Тоблерон. И ми го подава, шептейки
сприхаво:
-    Скрий го чичко! Скрий го! Аз само едно парченце съм изял от него! Моля
те! Щото те ония двете не ми позволяваха да ти го подаря и ще ти го вземат! – при
което аз успявам само да изломотя:
-    Ама защо сега това юначе! Той не ти ли е подарък? Ей така за теб? 
-    Вече не е мой! Вече си е твой подарък! Аз ти го обещах! А нали мъжката
дума трябва да се спазва! Само едно парченце съм изял от него! Нали не ми се
сърдиш за това! Иначе вече си е твой! Скрий го! Моля те! Скрий го!
-    Добре! Добре! – съгласявам се аз и мушвам шоколадовия гигант под
завивката си и правейки се, че все едно нищо не съм чул от препирнята току питам
разсеяно – Как е!? Мама и татко събудиха ли се! 
-    Ооо! Да! Да! И много, много искам да ти се отмерся… Ааа не, не! Много ти
баладогоря! Не, не! Много ти балодагаря! – след което се плесва по устата и
откровеничи – Уффф! Суперско ми е трудно да я казвам тая сложната думичка.
Чичко ти нали не ми се сърдиш, дето не мога да ти си я изкажа правилно. 
-    Еее…! Споко! Аз пък суперски добре разбирам, точно коя думичка искаш
да ми кажеш. Така че не се притеснявай – опитвам се да вляза в тона му и посягам
да го погаля, а той се впуска да ме целува, при което сълзичките му ме парват по
бузата – Ааа! Моля! Моля! Ама няма да плачеш сега! Всичко си е в реда на нещата!
Ние мъжете като обещаем нещо - трябва да си държим на думата. Но пък не е
прието да плачем! Нали така?! 
-    Добре чичко разбудител на мами и татковци! Аз ей така без да си искам.
Те очичките ми сами пускат сълзички. Аз не искам, ама те сами си капят от там! 
-    Добре! Добре! – отново го галя по главата и допълвам  – Вече всичко е
наред! И скоро и мама, и татко ще са си у дома. 
-    Ама Чичко обещаваш ли ми го и това!? 
-    Ооо - да! Разбира се! Нали ти казах, че ние мъжете си държим на думата!
А аз и за това помолих моята приятелка Вселената – и точно отново му избърсвам
бузите, когато в стаята се втурват две жени, една се обръща към другата и казва:
-    Нали ти казах, че ще е тук! – после клати глава и маха с показалец – Ей
мъник! Ама голям си непослушник - тъй да знаеш! – хваща малчугана за ръката и
се обръща към мен - Много се извиняваме господине. Той е само едно малко дете.
Нали не Ви е притеснил?
-    Ни най-малко! Даже съм му много благодарен! Защото той ме събуди. А
другото за болничния предавател това си е една от нашите големи мъжки тайни! –
намигвам аз и соча към банката с рингер до леглото. 
-    Много Ви благодаря господине, че сте се занимавали с него! И отново Ви
се извиняваме – усмихва се младата жена, а докато извежда малчугана, той не
спира да се обръща и да ми маха. 
-    За нищо! – отговарям аз и помахвам с превързаната си лява ръка.              
И така! Друго знам не знам, но ако съм честен трябва да си призная: 
„Като за начало тази 2021 е най-интересната Нова година, която съм посрещал
някога. А да! Колкото до подарения ми от хлапето Тоблерон пак не знам как, но
той пък се оказа най-сладкия и вкусен шоколад, който някога съм ял в живота си.”