Глава десета
Международното летище на Брюксел се намираше на 12-13 км. от града. В триетажната сграда, бяха поместени, освен залите за отлитащите и пристигащите пътници, но и всички служби обслужващи полетите, пътниците и международните авио- компании, и всяка една имаше свой офис на третия етаж.
След почти тричасов полет, самолетът на Авиокомпания “Балкан” кацна на международното летище в Брюксел.
Микробусчето обслужващо ВИП залата, спря непосредствено до стълбата по която пътниците слизаха от самолета. За другите пътници, даже за тези от първа клсас бе осигурен автобус “Скания”.
ВИП пътниците бяха 4 души, възрастна дама с шапка с воалетка, двама африканци облечени с националните си дрехи от тънък памучен плат. Вероятно бяха дипломати, и млада девойка с дълги черни коси.
Както се досещате, младото момиче с дългата черна коса беше Марта Теодосиева, студентка в Художествената Академия в София. Но това беше миналото. От днес 15 юли 1959 година, Марта щеше да бъде студентка в Академията за изящни изкуства в Брюксел, Кралство Белгия. Тя щеше да учи в едно много старо училище, водещо началото си от зората на 18-ти век и в което бяха учили гении на изобразителното изкуство като Ван Гог, Ван Дайк и други.
Във VIP залата бе дошла да посрещне дъщеря си, родната майка на Марта, г-жа Виола Абаджиева, съпруга на 1-вия секретар при посолството на НРБ в Кралство Белгия г-н Кирил Абаджиев.
След топлото посрещане с много прегръдки и целувки, двете се настаниха в един от Мерцедесите на посолството и колата полетя по широкия асфалтиран път към дипломатическия квартал на Брюксел.
Тишината и комфорта на това райско кътче на белгийската столица, се дължеше на разположението му. То опираше до един естествен парк, една гора, която придаваше приказен облик на комплекса изящни сгради, с цветни алеи, много зеленина и прекрасни басейни, дискретно скрити от очите на редките случайни минувачи. Макар и съвсем близо до Парламента и други държавни институции, тук дипломатите намираха спокойствие и дискретост, коята се явява втора природа за тях.
Името Краанайм, естествено нищо не ни говори, освен че е дума от фламандски произход, но това е квартала на дипломатическите резиденции, които са разположени край гора на име Суанйъ и които образуват една брилянтена огърлица в периферията на белгийската столица, недалеч от международното летище на Брюксел, откъдето излитат и където пристигат всички самолети на международните полети, както и на вътрешните линии.
Дипломатическият квартал тънеше в пищна зеленина, аромат на цветя и прясно окосена трева. Пред не много високите сгради, се ширеха огромни зелени площи, тук-таме разнообразени със сините води на елегантен басейн или красиви водни огледала, които не само освежаваха силно въздуха през този горещ юлски ден, но придаваха необикновена красота на пейзажа и даваха възможност на обитателите да отмарят след напрегнатия работен ден.
Самите постройки на резиденциите бяха изключително стилни, смесица от строгост и красота, съчетание на елегантни сводове, френски еркери и високи прозорци, които придаваха на сградите аристократизма на френските замъци от долината на река Лоара.
Когато наближиха резиденцията на българското посолство, вратите се отвориха автоматически и колата влезе в двора и спря на площадката за паркиране.
- Добре дошла в новия си дом, дъще - бяха първите думи на Виола, и в тях се чувстваше гордостта на жената, надскочила сянката си и постигнала мечтите си за блясък
На Марта, все още замаяна от пътуването и под упояващото въздействие на това приказно място, думите на майка й прозвучаха като едва доловимо далечно ехо.
Резиденцията на българското посолство беше неголяма, двуетажна сграда стил късен барок. Явно беше сграда с история. На приземния етаж живееше семейството на първия секеретар др. Кирил Абаджиев със съпругата си Виола, а на втория самият Посланик, кой скоро беше овдовял. По правило той трябваше да живее сам в резиденцията, но самотата не му действаше добре и Заимов беше предложил на Абаджиев да заемат партерния етаж. Виола с голяма радост беше приела да напусне апартамента в центъра на града и да се преселят в резиденцията. Апартамента, в който ги бяха настанили при пристигането, макар и твърде голям и комфортен за двама души, беше в четириетажна кооперация, и трябваше да съжителстват с други седем семейства на български дипломати и технически сътрудници към Посолството. Което означаваше все едно живеят на площада. Всеки се интересуваше от всеки. Тайни нямаше никакви. Често имаше и скандали и махленски разправии, които никак не приличаха на дипломатически разговори. По стълбите миришеше на чесън, а по време на сезона, в мазето втасваха няколко бурета с кисело зеле, и то не брюкселско.
За Марта бяха определили малката спалня с изглед към градината и басейна. Беше с френски плъзгащи се врати-прозорци, което даваше възможност да се излиза в градината направо от стаята. Фасадата на къщата, строена в края на 19-ти век, гледаше на изток, и сутрин по стените на стаята танцуваха палави “зайчета” от първите за деня слънчеви лъчи.
Макар и малка, тази спалня беше много комфортна и удобна за младото момиче, понеже имаше самостоятелна баня, голяма почти колкото самата стая. Тя даваше възможност за относителна самостоятелност, толкова необходима за едно младо момиче, което живее в един дом с пастрока си.
След като шофьорът пренесе куфарите в стаята, Виола предложи помощта си за разопаковането и подреждането на дрехите и другия багаж на дъщеря си в двата огромни вградени гардероба, но Марта любезно отказа. Искаше да си почине след тричасовото летене.
В 5 часа, Виола очакваше на следобедно кафе съседката си, съпруга на търговското аташе на Югославия. Млада, 35 годишна сръбкиня, с която Виола се беше сприятелила отскоро. Тя покани дъщеря си да се присъедини към тях за кафето, но Марта отклони поканата под предлог, че е изморена от пътуването. Пожела приятен следобед на майка си и влезе в стаята си, като затвори плътно вратите, спусна щорите и пусна климатика. Имаше нужда от дълга почивка.
Изморена от пътуването и от емоциите от срещата с жената, която беше нейна майка, и която преди 11 години беше изоставила мъжа си и детето си едва тръгнало на училище, за да се омъжи за начинаещ комунистически дипломат, Марта имаше нужда от почивка.
Кирил Абаджиев беше бивш учител по аритметика в село Чомаковци, Белослатинско. Неговият брат беше убит от фашистката полиция, като ятак на Т.Ц. сега член на ПБ на БКП. Така младият селски даскал, обявен за активен борец против фашизма и капитализма, беше тръгнал да прави дипломатическа кариера. Убийството на по-младият му брат беше трамплинът , който беше катапултирал селския даскал по пътя на дипломацията. Красивата му жена, бивша съпруга на известен професор, макар и с пет години по -възрастна от него, му даваше допълнително самочувствие.
Марта дълго стоя под душа. Водата беше хладка, почти студена, но добре действаше на умората и нервното напрежение. В главата й имаше само една мисъл: какво търсеше тук, в тази чужда страна , при тези чужди хора. При тази мисъл, тя се стрсна. Нима родната й майка беше чужд човек? Майка! Какво знаеше майка й за нея, за живота й, за интересите й, за любовта й? Последната мисъл я стресна. Нима беше изоставила човека, когото така силно обичаше? Нима Еди излизаше от живота й завинаги? Стотици въпроси нахлуваха в главата й, и оставаха без отговор. Не беше в състовние да мисли. Умората беше победила. За всичко това ще мисля утре,- си каза младото момиче. И утре е ден!
Комфортното пухено легло я обгърна, като любовна прегръдка, но очите дълго оставаха отворени, въпреки, че мозъка вече спеше.
Марта се къпеше в овалния басейн на резиденцията. Зеленикаво-синята вода я галеше като кадифяна милувка, водата имаше цвета на разтопено водно стъкло. Тялото й се хлъзгаше между леките вълнички причинени от помпата на пречиствателната станция. Марта плуваше без да движи ръце и крака, сякаш някаква невидима сила я тласкаше напред. Басейна беше безкраен и тя плуваше, и плуваше. Изведнъж вълните започнаха да стават все по-високи, и по-високи. Прехвърляха се през главата й, и цялото й тяло се оказа под водата. Давеше се. В този момент се появи Еди, протегна ръка. Да, това беше ръката на нейния любим, Марта добре познаваше тази мъжка ръка, която неведнъж я беше носила по поляните на Витоша, тази ръка беше галила косите и гърдите й, тези ръце я отнесоха към леглото когато тя стана жена. Тогава, неизвестно защо плакаха и двамата. Ето, ръцете на Еди я сграбчиха и понесоха над огромните вълни заливащи басейна. Още една крачка и щяха да са на брега. Спасиха се. Стояха един срещу друг усмихнати и щастливи. Еди държеше в ръцете си тялото на момиче, но това не беше Тя, беше друга. Марта извика силно. Събуди се от собствения си глас. Викът беше истински.
Дълго лежа с отворени очи и мислите й летяха на изток. Прелетяха над реки, гори и планини, долу вече блестяха златните куполи на “Александър Невски”. Наблизо беше домът й. Там я чакаше баща й, единственият човек, който я обичаше безрезервно, който беше готов да умре за нея. “Татко защо ме изпрати тук?”- беше единственият въпрос, който би искала да му зададе. “Защо татко?”
На вратата се почука лекичко. Марта се стресна и не беше в състояние да отговори. Вратата леко се открехна и се показа усмихнатото лице на Виола.
- Хайде Марта, време е да се приготвиш за вечеря, часът наближава седем. Скоро ще вечеряме. След малко и Кико ще си дойде. Трябва да сме готови преди той да се прибере. Неудобно е. Моля те ставай. И Виола Абаджиева затвори тихичко вратата след себе си.
Вечерята се поднасяше точно в 8 часа. Виола беше наела една жена от Македония, като домашна помощница и като готвачка. Българки се намираха много трудно. По примера на старите аристократични семейства, домакинята на този дом искаше да им подражава. Е, не винаги успешно, но се мъчеше. Нали бяха дипломати и живееха в резиденцията на Посланика, трябваше по нещо да се отличават от бившите си комшии, живеещи в общия блок в центъра на града. Като единствена жена в резиденцията, Виола се чувстваше като пълна господарка. Десетте години в дома на професора не бяха отишли напразно. Бяха дали възможност на младото провинциално девойче, да се докосне до начина на живот на една известна фамилия, четири поколения софийски интелектуалци. Корена на фамилията Евстатиеви се криеше някъде в Балкана, около град Котел, един исторически възрожденски център. За разлика от жена си, селският даскал си беше останал с този манталитет, независимо от повърхностното лустро. Стараеше се да копира поведението на чуждестранните дипломати, с които често трябваше да се среща по делови въпроси или на приеми, но трудно му се удаваше. Затова при всяка възможност, Виола винаги беше до него.
Външно Кирил Абаджиев, или Кико, както го наричаха близките му приятели, беше висок, представителен мъж, със светла кестенява коса, която някои наричаха руса. Кестенявите му очи, бяха добри и погледа мек. Можеше да се нарече кадифян поглед. Не беше особено общителен по характер., и това му пречеше в работата. Слабото владеене на френския език, усилваше още повече, тази му черта. Винаги чисто и добре облечен (Виола се грижеше за гардероба му), винаго гладко избръснат и прилично подстриган, правеше добро впечатление на хората с които общуваше. Но този ефект изчезваше веднага щом заговореше. Не само не знаеше чуждия език добре, но и бългаският му не беше на необходимата висота. Много често си служеше с диалектни думи от родния си край.
В дипломацията беше попаднал съвсем случайно. Когато през 1956 година Т.Ц. Беше избран за член на Политбюро, при едно посещение в родното си село беше посетил родителите на момчето, което полицаите, през 1944 година, бяха убили като негов помагач. Осемнадесет годишният Димитър беше негов приятел и съмишленик. И двамата бяха членове на РМС. Димитър беше ученик в осми гимназиален клас, когато Тодор мина в нелегалалност и стана партизанин. Двамата бяха много добри приятели и беше съвсем естествено, Митко да му помага. Снабдяваше го с храна, дрехи и лекарства. Семейството на Кольо Абаджиев, бивш кмет, беше едно от най-заможните в селото и никой не можеше да предполага, че малкият му син има връзка с нелегалните комунисти. Даже брат му Кирил не знаеше за тайната на по-малкия си брат. Кирчо беше един от най-хубавите момци в селото, син на богати родители, той главно се интерсуваше от хубави дрехи, весели компании, от седенките и най-вече от красивите и палави моми. Завърши с голям зор педагогическата гимназия в Бяла Слатина и се прибра на село. Учението хич не му вървеше, пък и на нивата не му се работеше , та реши да става даскал. Разгеле, в селското школо имаха нужда от учител по аритметика и назначиха Кирчо на даскалското място.
Когато хванаха Митко с храна и превързочни материали в близката гора, където беше явката за среща с партизаните, Стоян Гяуров, старшията на полицаите го мъчи да каже къде му е срещата. Бяха над землянката, където се криеха нелегалните дошли на срещата, но Митко не издаде другарите си, мъчиха го да каже, но момчето мълчеше. След повече от два часа мъчения, старшията Стоян извади парабела и го застреля на място.
След 9-ти септември 1944 година, Т.Ц се чувстваше задължен към родителите и брата на убития. Обявиха ги за ”активни борци”, на баба Велика отпуснаха народна пенсия( мъжът й се беше споминал от мъка, скоро след разстрела на малкия му син).
Баба Велика нищо не искаше за себе си, но молеше Тодор да намери за Кирчо една хубава служба, та “да не се мъчи момчето на село”.
Така, “нашто момче” Кирил Абаджиев искара тримесечни курсове по френски език и беше предложен за секретар в Посолството на НРБ в Кралство Белгия. Министъра възрази, но му казаха, че е решение на Политбюро и той клекна. Имаше още един проблем. Кирчо беше ерген, а сътрудник с висок ранг трябваше да е женен. Беше задължително условие. Дадоха му три месеца срок да си намери подходяща булка. На село всяка мома би се омъжила за Кирчо, но той разбираше, че му трябва жена от класа. И Кирчо започна да се оглежда.
На курсовете в Министерството, освен чужди езици, учеха и основите на дипломатическия протокол. На обяд в специалната зала на учрежденския стол, ги учеха как да си служат с нож и вилица при храненето, как де се обличат за различните дипломатически мероприятия. Изобщо се стараеха да шлифоват обноските си.
На тези курсове, Кирил се запозна с млад мъж от Плевен. Марин също се готвеше за дипломат. Двамата бяха почти връстници и бързо намериха общ език.
По препоръка на една от преподавателките, през свободното си време ходеха в кафе-сладкарница “България”, където се събираше част от интелектуалната аристокрация на Столицата. Двамата сядаха в дъното на кафенето, поръчваха си по едно турско кафе и по една от най- евтините пасти, и седяха часове наред да наблюдават поведението и облеклото на посетителите на най- елитното кафене на София. Имено там, Кирил Абаджиев срещна бъдещата си съпруга.
Този ден Кирчо беше дошъл сам. Марин имаше някаква своя работа и се уговориха да се срещнат по-късно, направо за вечеря. Бъдещият дипломат седеше сам на една маса близо до огромния прозорец на заведението и си пиеше кафето, когато видя един свой съученик от гимназията да влиза с две красиви и елегантни дами. Кирчо скочи, за малко да събори стола пред него, и забърза към Цанко. Радостни от неочакваната среща, двамата за миг забравиха двете дами, които се споглеждаха с тънка усмивка, впечатлени от хубоста на младия мъж, представил се като Кирил.
В този следобеден час, свободните маси не бяха много, и Кирчо им предложи да седнат при него. Марин погледна въпросително към двете си дами, но Виола беше вече тръгнала към масата на Кирил. Бившата съпруга на професора, много бързо беше оценила някои “качества” на младия мъж.
След няколко дни, Кирчо се беше ппреместил в малкото апартаментче на Виола в квартал “Семинарията”, а след 50 дни вдигнаха и скромна сватба, на която даже майка му не присъстваше.
Скоро щяха да станат две години от пристигането им в Брюксел, а сега се готвеха да вечерят в луксозно подредената трапезария на резиденцията. Днес имаха скъп гост. Беше пристигнала дъщерята на Виола.
© Крикор Асланян All rights reserved.