СОФИЙСКИ  РОМАН

                                                                      Глава двадесета

Еди не можа да реагира. Беше напълно парализиран. Гледаше младата жена пред себе си и се питаше коя е тази непозната. Събуди го гласът от спалнята, който отново питаше кой е посмял да ги събуди толкова рано.

Еди се обърна и бавно заслиза по стълбите. Вървеше като сомнамбул. Спираше по средата на стълбището, разстърсваше глава, после  взимаше дълбоко въздух и слизаше още няколко стъпала, държейки се за стената. На улицата студеният въздух малко поизбистри главата му. Спря пред входа на  блока, погледна нагоре и му се прииска да вика неистово. Погледна наляво, после надясно и пак нагоре. И тогава очите му се замъглиха от сълзите, които течаха по двете му страни и замръзваха като капки лед на ревера на палтото му. Не беше способен да направи и една крачка. Погледът му непрекъснато се насочваше нагоре и в главата му нямаше нищо друго освен една единствена думичка “ЗАЩО”?

Направи крачка напред, залитна, хвана се за дървото посадено пред входа на блока и повърна. Вратата на сградата се отвори, възрастен мъж в полушубка и ушанка излезе от блока, изгледа го с отвращение и го напсува вулгарно,  наричайки го пияница.

Еди тръгна към центъра. Измина петдесет метра и се заогледа за Москвича. Нямаше го. Спря, подпря се на  оградата  на къщата  и се огледа отново. Колата я нямаше. Първата му мисъл беше “някой е откраднал “Москвича”. Обърна се и тръгна обратно и го видя паркиран пред блока. Отключи, запали колата и тръгна. Караше  без да знае накъде. Беше твърде рано за движение в това провинциално градче. Улиците бяха пусти. По едно време улицата зави надясно и тръгна по един баир. След 10 мин. улицата свърши пред една къща подобна на хижа. Имаше табела. “Ловен дом”. Еди спря. Сложи двете си ръце на кормилото и заспа. Събуди го кучешки лай и удари по стъклото с метален предмет. Едър мъж, облече в кожух го гледаше злобно. “Изчезвай оттука”, “веднага изчезвай” иначе , че береш ядове”. “Пали и газ до ламарината, иначе сега че грабнем лопатата” го заплашваше мъжът. Заплахите подействаха на Еди, той запали колата, даде на заден, изманеврира и тръгна обратно по нанадолнището. Всичко вършеше като автомат, действаше подсъзнателно. Когато  се прибра в къщи, часовникът показваше 6 и 30. Беше тъмно. Беше пътувал почти осем часа.

В понеделник се яви на работа. В единайсет, чичо Владо го извика при себе си и му възложи няколко карикатрури за следващите два  броя на вестника. Не го попита как е прекарал отпуската си. Явно беше осведомен. Вероятно Нели го беше информирала за случилото се.

Еди не искаше да работи тук. Не искаше да среща съжалителния поглед на Нели, нито коментарите на чичо  Владо, че всички жени са ……! Започна да си търси работа. Потърси  за помощ свои преподаватели от Академията. Всички дигаха рамене. Никаква надежда.

Тъкмо излизаше от Академията, където беше ходил при своя любим преподавател по скулптура,  насреща му се появи състудентката му Лили Боянова, която след  дипломирането беше останала като асистентка по театрална живопис.  Еди сподели с Лили проблема си, вече не се стесняваше да търси помощ. Беше претръпнал и прибрал гордоста си в стария шкаф на тавана.

Предложили й работа в Градската художествена галерия, като заместник главен уредник. Но тя отказала. Работата не била творческа, по-скоро административно- организационна. Заплащането било приемливо и с много свободно време. Имало пикови моменти при откриване на нова изложба, но това било доста редко, защото изложбите в Градската художествена галерия били сериозни и се задържали,  понякога и шест месеца. Щял да има много време и възможност да работи самостоятелно и да прави свои изложби.

Такава работа много се допадаше на Еди. Отдавна искаше да рисува и подготвя свои самостоятелни изложби или да участва в колективни, но със свои платна. Работата в “Стършел” беше интересна,  но по строго определени  теми, които не винаги му харесваха.

Директорът на Градската художествена галерия отсъстваше от страната. Николай Бояджиев беше по специалност скултор. Беше изработил няколко паметника в провинциални градове, след спечелени конкурси. Но тези малки мащаби не му носеха нито голяма радост, нито голями хонорари. Мечтаеше за голями проекти в страната или в чужбина. Беше участвал в няколко такива, но без успех. И когато негов приятел от детинство, началник отдел в Министерството му беше предложил директорското място в ГХГ, Николай  веднага беше дал съгласието си. Естествено беше обявен конкурс за мястото. В конкурса участваха Николай и едно еврейче от Кюстендил, който беше заместник главен уредник на Галерията. След спечелването на конкурса от Николай Бояджиев, Максим Бехар беше напуснал обиден. Две години мястото беше свободно, защото директорът не бързаше да си назначава заместник, по разбираеми причини. Но сега имаше възможност да участва в два много големи проекта, един в България и един в съседна Румъния.  Беше дошло времето да назначи заместник, който да върши работата му. Негов съкурсник беше му препоръчал Лили Боянова, но тя отказа.

Срещата на Бояджиев и Еди се състоя в кафе “Прага”, където Лили ги запозна. Мястото не беше кон- курсно, така че назначението  зависеше  само от директора. Разбраха се Еди да напише молба и автобиография и до края на седмицата да ги занесе при Бояджиев. Той заминавал за Ръмъния за три дни и след като се върне ще се обади на Еди. Еди нямаше домашен телефон и даде служебния в редакцията.

Еди написа молбата и автобиографията, но се притесняваше заради разпределението. В “Стършел” го бяха назначили като  “крайно необходим”, а сега напускаше по собствено желание. Как щеше да обясни на ръководството напускането си? Най-много се притесняваше от началството. Чичо Владо  беше направил невъзможното възможно за да го спаси от разпределението, а сега той, последният неблагодарник, искаше да му забие нож в гърба, да го напусне. Съвеста го мъчеше, ходеше като болен. Чувстваше се подлец и предател. Как щеше да погледна чичо Владо в очите и да му каже напускам те? Задържа молбата няколко дни. В петък го потърсиха по телефона. Беше секретарката на Бояджиев. Веднага да занесел молбата и автобиографията в Галерията. “Добре, ще дойда” каза Еди и забеляза усмивката на колежката до него, която беше чула целия разговор.

Еди облече палтото и тръгна за Галерията. Даде документите на секретарката, която го помоли да почака и внесе молабата  при шефа си. Бързо излезе и каза на Еди, че може да си тръгва. След седмица ще му се обадят.

Мина една седмица, мина още една, никакъви новини от Бояджиев.  Започна да се притеснява, не го свърташе на едно место. Работата не вървеше. Изоставаше с карикатурите за следващия  брой. В сряда, два дни преди излизането на поредния брой, чичо Владо влезе  в стаята на сътрудниците си, изгледа ги сериозно и каза на Еди да се облече и тръгне с него. Имали важна работа.

Предният ден беше навалял много сняг и общинските служители по чистенето още не бяха успяли да си свършат работата. Вървяха в индиянска колона, един зад друг. Когато пресичаха Градската градина, на път към клуба на СБЖ, Владо Маринов се обърна и попита ”тук ли ще е новото ти работно място”? И  продължи да гази снега с високите си боти.

На  обяд, в клуба нямаше много хора. Зимата компаниите се събираха, главно в петък и събота вечер. Бай Йордан дремеше на плетения стол и подскочи при тяхното влизане. Както обикновено, за добър ден,  той козируваше на чичо Владо. Покани ги да влезат и им посочи масата край стената където обикновено Владимир Маринов обядваше с гостите си. Седнаха и мълчаха. Дойде  непозна млад сервитьор. Взе поръчката и само след 5 минути всичко беше на масата.

- Еее, разказвай да видиме. Казват при тебе имало новости.- тонът на Владо никак не беше закачлив, по-скоро сърдит и заядлив.

Еди нямаше право да обижда човека направил всичко за него. Неговият характер и възпитание не му позволяваха да се покаже като жалък неблагодарник. Еди започна разказа си от далече. От шока в Станке Димитров, от непоносимоста на ситуацията, и срама да гледа в очите секретарката на главния и него самия, все едно, че нищо не се е случило. Макар и невинен самия той, той изпитваше срам от създалата се ситуация. Искал да се откъсне от всичко това, да се опита да забрави случилото се. Но това не било възможно ако ежедневно среща хората запознати със случая. Беше искрен и Владо разбра мъката на младия мъж.

- Еди, разбирам болката ти, съжалявам, че донякъде съм виновен и аз, но трябваше да дойдеш да ми кажеш ти, за случилото се. А не да го научавам от други хора, от чужди хора. Та ти си мое момче, ако аз не те рабера и не ти помогна,  кой? Ето това ме обиди. И продължи вече с по-мек тон. Работата е по-дебела отколкото си мислиш. В Министерството има донос, против теб и против ръководството на нашия вестник. Главния ме вика и ме направи на бъзе и коприва. Ти, казва, Владо се застъпваш за него, а той ти забива нож в гърба и бяга на друга “служба”. Да Еди, да момчето ми, така каза “служба”. И той е прав, там няма да твориш, там ще тичаш да организираш изложби, да търсиш чистачки и бояджии, коли и хамали да пренасят експонати. За това ли си учил, за това ли Майсторът е направил всичко за теб? Ако разбере, в гроба  ще се обърне!

Когато чичо Владо спомена за Владимир Димитров- Майстора и ролята му в живота на Еди, той не издържа и риданията го задавиха. Хората от съседната маса се обърнаха очудени.

Когато си тръгнаха, навън отново имаше снежна буря. Вятъра носеше ситният сняг, образуваше вихрушки  и го набиваше в лицата и  в очите на хората. Колите,  макар и малко на брой, при  такова време, просто пълзяха и често се хлъзгаха неконтролируемо и излагаха на голяма опасност пешоходците. След няколко дни кротуване и слънце, зимата отново се беше развихрила и си показваше рогата.

Телефонът иззвъня и стресна Бояджиев, който се беше задълбал в купа писма и документи натрупали се по време на пътуването му до Букурещ. Беше приятелят от Министерството.

- Добре дошъл Коко! Как са румънките, заби ли нещо?- се пошегува Кирето.

- Какво ти забиване, бях толкова зает, че даже  не можах едно кафе да изпия с някоя местна красавица. Но да ти се похваля. Конкурса е спечелен на 99%. Само още един и ще имам възможността да изпия цял казан. Но не с кафета, а с цуйка. Не е лоша, но не може да се сравни с препеченицата на дядо ти. Голяма ракия правеше човекът, Бог да го прости. Трудно се забравя онзи вкус.

- Прав си, дядовата ракия никъде я няма вече. Имам три литра дълбок резерв, но ще я опиташ на сватбата на дъщеря ми. Нали знеш, че сега е в пети клас, така че ракията ще има още много време за стареене.

- Ти гледай ние да не остарееме преди нея, хахаха! Какво ново към теб, мястото за замминистър още ли не се е освободило?- пошегува се Бояджиев.

- Замминистър скоро няма да стана, но ти може да останеш без заместник.

-Как така, още утре подписвам заповедта и край. Това поне зависи само от мен.

- Ти не бързай много с подписването. Там работата не е чиста.

- Какви ги говориш,  Кире! Момчето е сериозно и ще върши добра работа. Аз съм го проучил.

- Ти си го проучил, но други го познават по- добре от тебе и мене. Има анонимен донос срещу него. Бил е разпределен за даскал по рисуване в провинцията, забравих къде, но “стършелчетата са го отървали като “крайно необходим”, явно има връзки в редакцията. При това положение, той не може да напусне вестника, разбираш нали?

- Ама чакай, аз на него разчитам, за да мога да отида спокойно у комшиите на север. Направи нещо, моля те!

- Знаеш, за тебе всичко ще направя, но няма да е безплатно. Искам бутилка от най-хубавата цуйка. Бих поискал и друго ама знам, че не можеш да я докараш. Някой митничар ще я забърше още на Дунав мост!- и Кирето се смя дълго на собственото си остроумие. И побърза да добави: побързай с назначението, докато не се е разчуло. Анонимката е при мене, никой не знае за нея още, и ще се постарая да не узнае. Останалото ти казах. Действай и чао. Затварям. Началството ми звъни по вътрешния. До скоро приятелю!

В Градската Художвствена Галерия имаше нова експозиция. Тя беше посветена на 95-тата годишнина от рождението на големия майстор на портрета Владимир Димитров- Майстора.  Юбилейната изложба посветена на голямия майстор беше под патронажа, лично на Председателката на Комитета за култура -Людмила Живкова.

В експозицията бяха изложени най-добрите картини на Майстора от Националната художествена галерия, от галериите в Кюстендил, Пловдив, Варна, Русе и други галерии от окръжните центрове на страната. Имаше и картини от частни колекции. Цялата организация по изложбата се ръководеше от директора на Градската Художествена галерия другаря Еди Кадиев, ученик на великия майстор. Еди Кадиев ръководеше Галерията вече няколко години.  Започнал като заместник главен уредник на Галерията, след две успешни самостоятелни изложби на графика и участие в Национална изложба за изобразително изкуство, където бе спечелил първата награда за графичен портрет на Владимир Димитров - Майстора, Кадиев беше назначен за Директор на Градската Художествена Галерия. Със своя  талант и отличните организаторски способности,  Еди Кадиев беше впечатлил мнозина изтъкнати творци, които  бяха съдействали за приемането му в Съюза на Художниците в България. А назначението му за директор на ГХГ се дължеше лично на Людмила Живкова, която беше силно впечатлена от неговата работа по организирането на изложбата на  картини от колекцията на американския милиардер Арманд  Хамър, личен приятел на баща й.   Изложбата  беше открита лично от Председателката на Комитета за Култура на НРБ.

Група студенти от Софийския университет бяха пожелали да посетят групово изложбата. Тяхната преподавателка по фолклор,  доцент Михайловска предварително беше посетила  директора на галерията и се уточнила с него  как ще протече посещението на студентите. Когато тя научи, че Еди е бил ученик на Майстора, предложи той да разкаже малко за срещите си с голямия майстор. Така изложбата щеше да се възприеме  много по-добре  и за студентите щеше да бъде интерсно да чуят за голямия творец, лично от устата на негов ученик.

Студентите посетили изложбата бяха група от тридесетина души, първокурсници “Българска филология”, придружаваха ги преподавтелката им доцент Михайловска и двама нейни  асистенти. Повечето бяха млади момичета. В групата имаше и момчета, но бяха не повече от 5-6. Въобще във филологиите учеха главно девойки. Сред групата ярко се отличаваха две момичета, една беше висока и черноока, с дълга коса вдигната на кок, със сравнително смугло лице, чипо носле  и плътен глас. Трима от момчетата и един от асистентите, през цялото време,  се въртяха около Лидия, която явно беше  обект на ухажване от всички мъже. Еди също я забеляза, главно защото лицето й му се стори познато. Беше виждал това красиво момиче някъде. Другата не беше особена красавица, но правеше силно впечатление с облеклото си и най-вече с прическата си. Беше със светло руса, лъскава и  къдрава коса,  дълга  до средата на гърба.  Косата  падаше  по раменете и гърба й,  безразборно като  водопад. Гледайки я, човек оставаше с чувството, че тази коса не знае що е гребен. Сред тази джунгла от коса, правеше силно впечатление  миловидното лице с огромни сини, като метличина очи, в които се четеше доброта и

силно любопитство. Любопитство или любознателност, а може би и двете. Това пролича веднага след беседата на директора, когато Михайловска покани своите студенти да задават въпроси, за личноста и творчеството на голямия творец. Имаше доста въпроси свързани с изкуството на Майстора, въпроси за любовта му към българската селянка и главно защо имено към тези от кюстендилските села. Еди се стараеше да отговаря подробно на зададените въпроси, тъй като познаваше творчеството и живота на Майстора сравнително добре.  Пък и беше се подготвил сериозно за тази среща. Последва малка пауза, и когато Еди и Михайловска се спогледаха и  преподавателката се канеше да благодари на директора за сърдечния прием и интересната беседа, русокосата излезе напред  с вдигната ръка и каза: “ моля Ви, разкажете как и къде се запознахте с този голям художник. Ще ни бъде много интересно.” И момичето се обърна към колегите си за да потърси подкрепа в тях.

Еди се усмихна и разказа за бедното момче, което обичаше да рисува близката планина седнало на малко столче, на ъгъла на улицата, по която често минаваше Майстора. Пред очите му изникваха от миналото скъпи картини свързани с голямия художник. Разказа за първото посещение в скромното  ателие на чичо Владо - работилница на велики произведения на живописта, за  настойчивоста на стария художник да продължи учението си,  за уроците и материалната  и морална подкрепа, което едно бедно момче,  срещнато на улицата,  беше получило от великия  Майстор.  Еди разказваше тези стари истории, и чувстваше как младото момиче преживява  заедно с него,  тази наглед банална история, която беше преобърнала живота му.

Еди усети, че разказът му беше станал твърде дълъг и спря. Благодари на студентите за посещението и интереса им към изложбата посветена на голямия творец, обърна се и тръгна към канцеларията си. Беше  твърде силно развълнуван за да продължи своя разказ.