Еди не можа да реагира. Беше напълно парализиран. Гледаше младата жена пред себе си и се питаше коя е тази непозната. Събуди го гласът от спалнята, който отново питаше кой е посмял да ги събуди толкова рано.
Еди се обърна и бавно заслиза по стълбите. Вървеше като сомнамбул. Спираше по средата на стълбището, разстърсваше глава, после взимаше дълбоко въздух и слизаше още няколко стъпала, държейки се за стената. На улицата студеният въздух малко поизбистри главата му. Спря пред входа на блока, погледна нагоре и му се прииска да вика неистово. Погледна наляво, после надясно и пак нагоре. И тогава очите му се замъглиха от сълзите, които течаха по двете му страни и замръзваха като капки лед на ревера на палтото му. Не беше способен да направи и една крачка. Погледът му непрекъснато се насочваше нагоре и в главата му нямаше нищо друго освен една единствена думичка “ЗАЩО”?
Направи крачка напред, залитна, хвана се за дървото посадено пред входа на блока и повърна. Вратата на сградата се отвори, ...