Nov 24, 2021, 8:17 PM  

 Софийски роман - Глава 26 

  Prose » Novels
631 1 8
Multi-part work « to contents
17 мин reading

                             СОФИЙСКИ РОМАН

 

                              Глава двадесет и шеста

 

          Вечерите в Рабат бяха необикновено приятни. След 9 часа, под влияние на приливите и отливите на океана,  вятърът утихваше и човек дишаше леко.   Свежият океанският въздух  се напояваше  с аромата на жасмин. Този мирис имаше необикновената сила да се просмуква навсякъде, в къщите, в кинозалите, в ресторанта, даже в душата на човека, и той имаше чувството, че живее в парфюмериен магазин.

        След вечеря, Лина сядаше  в двора на малката си къщичка с чаша пресно изцеден портокалов сок пред себе си. След напрегнатият ден в училище, самотните вечери не само, че не й тежаха, но  й даваха възможност да почива пълноценно и да се готви за следващия ден. Правеше първите си крачки в професията, за която не беше учила, нямаше никакъв опит. Непознаването на манталитета на децата, допълнително усложняваше задачата й на  начинаеща учителка.  Помагаше й вродената любов към децата и  изключителното силното й желание да успее. Беше се амбицирала, за кратко време да усвои тази прекрасна професия. Наред с учебниците, Лина се беше снабдила и с няколко методически ръководства за начални учители, препоръчани й от възрастният книжар, който се отнасяше бащински към младата и неопитна учителка, съветваше я и препоръчваше книги, които можеха да й бъдат в полза в  работата  й на педагог.

Благодарение на  помоща на г-жа и г-н Тома, Лина се беше обзавела с удобно легло с качествен матрак и завивки, маса и четири стола за трапезарията. Малко употребявани хладилник и кухненска печка беше купила от френцузи, на които предстоеше отпътуване за Франция, поради изтекъл договор.  Беше решила да си купи малка кола, за пътувания из тази интересна, но съвсем непозната до сега страна.

Близо до кокетното  й  жилище, се намираше плошад “Пиетри”, в центъра на който имаше  доста голям постоянен пазар за плодове и зеленчуци, и голямо разнообразие на екзотични цветя, някои от които Лина виждаше за първи път. А в магазините около пазара, човек можеше да намери всичко необходимо за храна, домашни потреби, както и пособия и  препарати за чистотата на малката си къщичка.

Заета с подготовката на уроците, за които отделяше голяма част от свободното си време, и обзавеждането  на жилището, в първите месеци Лина не разполагаше с много свободно време.  Не можеше да отиде даже на кино, тъй като прожекциите  завършваха почти в полунощ, и  бяха  я посъветвали, да  не се прибира  сама в късните часове. Единственото й удоволствие беше в неделя след обяд , малка разходка из града, и чашка ментов чай или сладолед в някое от хубавите кафе-сладкарници я центъра.

На всяко 1-во число, Лина минаваше в офиса на мадам Тома, за да й остави чек за наема на месеца. Този ден тя завари госпожата затрупана с някакви листа хартия изписани с колконки цифри. Госпожа Полет явно беше затруднена от смятане на десетките листчета  с колонки от цифри, и на Лина й се наложи да почака докато мадам Тома й обърне внимание. Младата учителка беше заинтригувана от тези бланки попълнени с цифри, Лина поначало беше любознателна, и попита какви са тези  листчета запълнени с множество цифри.

Г-жа Тома вдигна глава от тях, погледна Лина, сякаш я виждаше за пръв път, усмихна се  и обясни. Смятала резултатите от поредният турнир по бридж, провеждан  два пъти седмично в клуба на Асоциацията на французите в Рабат (АФР).

- Защо не дойдете да играете с нас, госпожице. В клуба идват  французи, мароканци, а от известно време имаме и нови членове от България, които не се представят никак зле. Има и много млади хора. Тъкмо ще се завържете нови познанства, което би било добре за Вас. Бяхте казали, че тук не познавате никой, нямате никакви приятели и познати. Ето Ви прекрасна възможност да завържете нови познанства. Пък и играта е изключително интересна. Играете ли бридж?

-Благодаря Ви г-жа Тома, много сте любезна, но аз нямам никакво понятие от тази игра, и въобще никога не съм играла карти.

- Нищо, ще се научите, не е толкова трудно, пък и Вие нямате намерение да ставате световна шампионка, просто за забавление. Уверявам Ви, много ще ви хареса! Междувпрочем след Коледните празници, планираме курс за начинаещи. Обадете ми се, ако искате ще Ви приемем с удоволствие  в клуба. Като донесете чека за декември, пак ще поговорим. Благодаря за този, - каза госпожата,  поемайки чека от ръката на младото момиче и  отново заби  глава в колнките с цифри изписани на десетките фишове.

Непритностите започнаха по средата на ноември. Беше посетена от инспектора по френски език за началните учители. След урока, инспекторът, възрастен французин, който навярно отдавна беше забравил какво е усмивка, покани г-ца Лина Шампаньол  в кабинета на замдиректорката на училището, г-жа Хатидже Тази, да обсъдят урока на който беше присъстваал г-н Дардо.

Хубавите думи за работата на новата учителка бяха много малко. Похвали я за това, че владее класа, дисциплината и вниманието на ученичките бяха удоволетворителни. След тези няколко положителни думи, г-н инспекторът подложи на жестока критика работата на младата учителка. И започна да изрежда всички слабости на работата й- твърде слаба активност на ученичките, липса на нагледни пособия  към урока, неправилно построен план, не избегна да разкритикува даже  леко напевният акцент на нейния френски език, характерен за белгийците. Госпожа Тази се опита да защити младата учителка с реални аргументи- липса на опит, само два месеца работа в една твърде спесифична среда, където френският език не е роден език на децата, новата обстановка и други сериозни аргументи. Но г-н инспекторът Дардо, след като изслуша заместник директорката, постави  лоша оценка на урока.  Следващото посещение щеше да бъде през март, и тогава щеше да направи предложението си в Министерството  на образованието. И всичко това с един сух, неприветлив тон на изпечен бюрократ. Лина мълча през цялото време, без да реагира. Стискаше зъби за да не се разплаче и успя. За довиждане му благодари за посещението, излезе от кабинета на заместник директорката,  бързо влезе в учителската стая и там вече не можа да сдържи сълзите си.

След злополучното посещение на инспектора, Лина реши да прекара Коледната ваканция в Мароко и да потърси начини за подобряването на работата си.

Френски език и литература на гимназиалните класове преподаваше една чаровна французойка на име Женевиев  Лашанс. На видима възраст около 40-45 години, със стройно тяло и дълги черни коси, мадам Лашанс  беше  прекрасен преподавател, много добър познавач на френската литература, която никъде не минаваше незабелязана. Висока, с прекрасна фигура и женствени форми, Женевиев караше съвсем ново спортно Алфа-Ромео в ярко червен цвят. Тази кола беше единствена в целия град и където и да минеше правеше силно впечатление. Тя първа забеляза сълзите в очите на Лина, приближи се до нея и я попита дали се е случило някакво нещастие. С няколко думи, новата учителка разказа за злополучното посещения на инспектора. Когато чу името му, Женевиев прихна да се смее и прегърна Лина през рамото.

- Не се притеснявайте колежке, просто не му обръщайте внимание. Той е болен, маниакално болен човек, който изпитва удоволствие да наранява младите хубави учителки. Стар ерген, не случил в любовта и живее за да си отмъщава. При мене не смее даже да надникне, аз съм го гонила от клас. Сега в гимназията не смее даже да мине покрай класната стая в която преподавам. Не му обръщайте внимание, никой няма да вземе предвид неговото мнение. Аз ще Ви помогна. След Нова Година ще се видим и поприказваме. За празниците заминавам при родителите си. За съжаление вече са много възрастни и не могат да пътуват. Иначе,  преди винаги прекарваха Коледните празници тук в Рабат на топло.

Топлите думи и приятелският тон на французойката поуспокоиха Лина. Часовете й бяха свършили и  разхождайки се из центъра на града, тя се прибра в малката си къщичка.

В събота, към  2 часа някой зачука по металната гаражна врата. Беше Жан-Пиер, синът на г-жа Тома. С него имаше още един младеж на име Ален. Лина познаваше Жан-Пиер, беше  помогнал при обзавеждането на  квартирата. Покани ги да влезат, седнаха на двора, на бетонноте пейки. Лина им предложи кафе или сок, но и двамата отказаха. Дошли по делови въпрос. Ален отбивал военната си служба тук, година и половина, като учител по математика. Вече си заминавал и искал да си продаде колата. Почто ново Рено 5, само на три години. Искаше 2000 дирхама, т.е 500 американски долара. Колата била малка, подходяща за жена и в отлично състояние.

Излязоха на улицата. Колата беше паркирана пред нейната врата. Беше  малка, тъмно зелена кола с 5 врати. Поканиха я да се качи и да седне до Ален, а Жан-Пиер седна на задната седалка и потеглиха. Спуснаха се към океана, завиха на ляво по пътя за Казабланка, стигнаха до квартал Темара  и тръгнаха обратно. Колата вървеше прекрасно, двигателят почти не се чуваше. По нея нямаше  следи от удари, нямаше даже драскотини по боята. Явно беше добре подържана. Но Лина не можеше да се реши и помоли  за няколко дни за размисъл.

- Няма проблем, делово каза синът на г-жа Тома,- делови като майка си. В сряда елате в агенцията при майка ми. Аз ще бъда там до към 7 часа. Сбогуваха се и младежите се качиха на Реното и заминаха.

В София  мирисът на “перестройката” започваше да се усеща. Новият девиз беше “снижаване, снижаване, снижаване”. Въпреки последната “директива” на Тодор Живков, пролетта настъпи с пълна сила. Дърветата и люляковите храсти  напълно пренебрегнаха “нарежданията” и се разцъвтяха навреме и обилно. София замериса на люляк, пресни салати и двойно препечена. Животът продължаваше да радва хората. Ресторантите и кафенетата  работеха на пълни обороти. А вечер, след края на работния ден, беше извънредно трудно да се намери свободна маса, освен срещу сериозен бакшиш за сервитьорите. На площад “Ленин” трамваите се следваха един след друг, пълни с щастливи хора. Магазините бяха претъпкани със дефицитни стоки, банани и портокали, особено около официалните празници, които се празнуваха по няколко дни. Хвърляха се “мостове”, компенсираха се с работни “съботи” и работата в градините на вилите не спираха. Пот се лееше по Вакарелските височини както и по Искърското дефиле. А бе какво да ви кажа, с една дума хората бяха щастливи.

Но всяко правило си има своите изключения. Така беше и с Еди. След поредния удар, месеци наред той не можеше да се съвземе. Тъкмо нищетата и недоимъка бяха окончателно загърбени, имаше хубава работа и ново жилище, беше здрав и привлекатене мъж в разцвета на силите си, той не беше щастлив. Съдбата го преследваше и му нанасяше удар след удар, и то в най-неочаквания момент и от най-неочакваната страна. Въпреки силата на духа, каляван в борба с трудностите още от най-крехка възраст, Еди беше започнал да става фаталист. От една страна, тези удари го омаломощаваха, от друга го правеха по-силен, по-борбен. Не му вървеше в любовта, какво можеше да направи? Съдба!

След като и Лина излезе от живота му ненадейно и по един жесток начин, Еди реши, че трябва да замени любовта с нещо друго, с нещо което не можеше да го напусне, с нещо което щеше да  бъде с него до последния му ден. Изкуството, неговото изкуство, което никой не можеше да му отнеме.

Апартаментът му в “Младост 2” беше тристаен- хол и две спални. Малката стая беше преходна и щеше да бъде неговата спалня, а голямата стая реши да превърне в  ателие и да рисува. Да рисува любимата си графика, портретната графика, която той обожаваше и която беше станала причина и основно оръжие в борбата за сносен живот. Това изкуство му беше донесло, щастието да срещне Майстора, да получи образование, да има хубава работа и именно това щеше да стане и спасението от нещастната любов, която го преследваше повече от 20 години.

На улица “Граф Игнатиев”. Срещу черквата “Свети Седмочисленици”  се намираше магазин “Български художник”. Освен албуми и репродукции на известни картини, тук можеше да си купите и всички материали за рисуване. Беше единственият подобен магазин в София.  В този магазин продаваха  всички видове четки, бои,  тушове, моливи, хартии, скицници, платна, палитри, триножници и всичко свързано с изобразителното изкуство и скулптурата. Двете продавачки имаха най-малко по  15 години  опит в този специализиран магазин и познаваха не само стоката която продаваха, но и своите редовни клиенти, познаваха лично всички големи творци, не само от София, но и от другите градове на страната. Бяха достатъчно компетентни за да бъдат и съветници на начинаещите творци.

Днес в магазина дойде нов клиент. Беше мъж на средна възраст, рус със сини очи, телосложение на спортист. Елегантният му, едноредов  костюм, явно беше шит по поръчка. Нямаше вид на художник, но накупи материали за рисуване в доста впечатляващо количество. Моливи, гуми, креда, няколко скицника в различни размери и катастрон около 20 листа. Купи малък сглобяем триножник и графити с различна твърдост-от 3Н до най-меките 6В.  Сред покупките му имаше и няколко графитодържатели “Верзатил”, внесени от ЧССР в кутии от по 6 разноцветни молива и гумичка “слонче”. Сложи всичко в голямата си ръчна чанта, плати доста впечатляваща сума, благодари на двете продавачки, които го наблюдаваха с нескриван интерес, усмихна се и напусна магазина, под очудените погледи на двете опитни продавачки.

Всеки ден след работа, Еди се качваше на автобус 306 и се прибираше в къщи за да работи до късно през ноща. Само в събота и в неделя, отделяше по няколко часа, за да поиграе тенис накортовете където го познаваха още от дете. След като бай Първан беше сменил този свят, с друг, който казваха, че бил по-добър, атмосферата на кортовете също се беше изменила. Хората бяха други, не се познаваха помежду си, даже редко поздравляваха играчите. Минаваха покрай тях като покрай пътен знак, а към децата които гонеха топките  и им ги подаваха, имаха студено надмено отношение. Рядко бяха такива като внуците на бай Марко Костурков, които продължаваха традицията на своя дядо и бяха неразделна част от “дипломатическите” кортове.

Въпреки голямото си старание да забрави любовта си, Еди не успяваще да изхвърли  от сърцето и съзнанието си, образа на любимото момиче. Напротив, след фаталната среща в кафе-сладкарница “България”, където беше се оказал  между двете жени които обичаше, между майката й дъщерята, между миналото и настоящето. През последните месеци многократно си беше задавал един и същи въпрос “коя от двете бе обичал повече?”, или “коя от двете всъщност обичаше?”. но отговор не намираше. Напротив, след  неочакваната среща с Марта, мъката по нея, сякаш се появи отново и то с още по-голяма сила, още по-натрапчиво сърцето му подсказваше, че той никога не беше преставал да я обича. Мисъл която го ужасяваше, спомняйки си за любовта му към Лина. Нима това беше илюзия, някакво подсъзнателно отражение на другата любов? Десетки въпроси, на които не беше в състояние да отговори, и които не бяха възниквали в  мисълта му до момента когато застана между двете. Но сега не можеше да подмине този въпрос, беше принуден да търси отговор, който не намираше и най-вероятно никога нямаше да намери. А това беше непрекъсната болка, самоизтезание на което се подлагаше доброволно и неосъзнато до край. Опитваше се да не мисли за тях, мъчеше се да се съсредоточи в рисуването. Започна да усвоява една  нова техника- тушът. Еди обичаше чернобялата техника, графиката която винаги го беше привличала, а сега и тушът. Цветовете не го привличаха.   Те го опияняваха когато  ги срещаше в природата. Бяха толкова загадъчни, толкова богати на нюанси. Не веднъж си беше задавал вечният въпрос - кой гений беше създал светът на цветовете в Природата, още от дете наблюдаваше багрите в Природата-цветя, растеня, дървета и храсти, съзерцаваше птици, насекоми, животни оцветени в ярки и пастелни цветови съчетания, милиони и милиарди багри, които Човекът, даже най-гениалният не можеше да възпроизведе, камо ли да създаде. Понякога беше наблюдавал диви патици плуващи в езеро, беше се възхищавал на техните пера, оцветени в най-различни  симетрично разположени съчетания, които човешка ръка не можеше даже да копира. А “художникът Природа ги беше създал и никой не знаеше “как, кога, защо”. Милиарди хора ги виждаха, хиляди си задаваха тези въпроси, но никой не беше състояние да даде смислен отговор. Наричаха го “чудо на Природата” и отминаваха въпросите зададени още преди милиони години.

Всяка свободна минута, Еди посвещаваше на рисуването. Ходеше по градинки, паркове и детски площадки, правеше стотици скици, бързи шаржове на интерсни обекти, които срещаше по кварталните градинки, където седяха на раздумка, пенсионери и пенсионерки сами или с някоя приятелка или позната или позната от махалата. Понякога попадаше на интересни, харктерни лица, които рисуваще с голямо удоволствие. Навсякъде, със себе си носеше, скицник, моливи и гумички, както и острилки и малка дървена дъсчица със залепена на нея шкурка, за подостряне на моливите.

В голямата книжарница на площад Славейков, купи няколко книги с детски приказки и реши да опита илюстрирането им. Този жанр никога не беше опитвал извън Академията. Там на един изпит по илюстрация, му се беше паднала такава задача и се беше справил сравнително добре.  Резултата не беше така успешен както при портретната графика, където беше силата му, но постигнатото можеше да се счита за добро начало на тази твърде спесифична живопис.

Дни, седмици, години се изнизваха едни след други. Работата беше погълнала Еди, и тя беше заместила и любовта, и нежноста и ласкавата прегръдка.

Често обядваше в “клуба”, както продължаваше да нарича ресторанта на СБЖ, където сега го  посрещаше бай Васил, пенсиониран бивш милиционер. Бай Йордан си беше отишъл преди година, иапратен до Орландовци от десетина човека негови роднини и приятели от махалата.

Еди довършваше своя любим крем карамел, когато срещу него седна, без покана,  млада елегантна дама, с модна къса прическа. В първия момент, Еди погледна с недоумение, неканената гостенка, чиято красота беше привлекла вниманието на целия ресторант и десетки мъжки погледи следяха нейната изключително женствена фигура, която предизвикваше ну едни въздишки, у  други закачливи подмятания, казани под сурдинка, а у трети завист. Беше Невена. Младото момиче мечтаещо за сцената, готова да жертва всичко за постигане на мечтата си, беше се превърнала в красива  елегантна дама със самочувствие на звезда. Беше се променил не само външния й вид, но и  походката, жестовете, даже тембъра на гласа й.

- Много се радвам да те видя Еди, минах тук с надеждата да те видя. Не идвам за първи път. Когато имам път към София, не пропускам да посетя твоят любим клуб, - с усмивка каза Невена, и със съвсен друг тон добави: нашият любим клуб.

Едва сега Еди, я позна. Метаморфозата беше огромна и не случайно не беше я познал веднага. Пък и не очакваше да я види тук. Изненадата беше пълна. А думите, че  беше идвала  не един  път,  да го срещне случайно, съвсем го объркваха.

Венчето отказа да обядва. За компания поиска само портокалов сок. Беше актриса в Пазарджишкия театър. Живела там. От Съвета й дали двустаен апартамент близо до театъра. Били започнали репетиции на Радичковия “Януари”, но от Комитета времено спряли репетициите. Режисьорът Коко Азарян бил бесен. Йордан Радичков също. В момента играела в “Свекърва” и репетирали една малко известна пиеса на Арбузов-“Далечно пътуване”. Еди  беше спрял да се храни. Слушаше, но мълчеше. В него се бореха две чувства- добро възпитание и обида.

- Радвам се за тебе,- с фалшив учтив тон каза той и продължи да се храни.

Невена отвори дамската си чанта, извади два билета и ги постави на масата пред чинията му.

- Това са два билета за следващата събота. Каня те да видиш спектакъла. Пазарджик не е толкова далече, а спектакълът е хубав, заслужава да се види. Ще те чакам.

Невена стана, пожела му добър апетит и си тръгна без да дочака отговор.

И наистина спектакълът беше прекрасен. След цели 12 дни борба със самия себе си,  в края на краищата Еди беше решил да се възползва от поканата, твърдо решил, че след края на спектакъла ще се качи на колата и ще си тръгне без да я види.

Докато пътуваше за Пазарджик, имаше достатъчно време да помисли за поведенеито си там. Първоначалната категоричност за моментално отпътуване за София след края на спектакъла, беше отстъпило на нов вариант. Той беше възпитан човек, не биваше да се държи като дивак. Поне трябваше да й благодари за удоволствието и тогава да си тръгне. Едно учтиво “благодаря за удоволствието” не беше голям компромис и трябваше да го направи. Пристигнал в града, Еди спря пред първия магазин за цветя и купи хубав букет от гербери. След спектакъла, изчака актрисата пред служебния вход на театъра за да й благодари и поднесе цветята. Москвича беше паркиран на две крачки от входа и след срещата веднага щеше да  потегли за София.

Невена излезе от театъра, видя го с букета в ръка и за миг спря. Не вярваше на очите си. В следващата секунда се хвърли в прегръдките му. Еди не реагираше, беше като парализиран от бурната реакция на Венчето. След първите минути на бурна радост, тя го хвана под ръка и го поведе към квартирата си. Москвичът си остана на мястото до понеделник сутринта.

» next part...

© Крикор Асланян All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Всичко друго очаквах, но не и това!
  • Поздравления!
    Чета всичко!
  • Аз също внимателно следя. Много от нещата са ми добре познати, а повествованието от "град в град", от "страна в страна" ми е един от най-любимите прийоми. Знам, че повечето читатели не харесват, но на мен малко ми липсват по-подробни описания - на местата, градовете, ако щете градинките, улиците, оградите, цветните лехи - това придава неподозирана автентичност на разказа. Но като цяло - изключително интересно писание на много интелигентен, иновативен и опитен автор, имащ какво да ни каже...
  • Как си играе съдбата! Ще чакам!
  • Доста печатни грешки съм допуснал, и естествено, бързайки не съм ги забелязал за да ги поправя. Едва сега го направих. Моля да ми простите. "Мара бързата", постоянен проблем на г-н Гудман!
  • Съдбовните срещи продължават. Да видим...
  • Много ми хареса и тази част,в очакване на следващата.Поздрав Крикор.
  • Очаквам! Поздравления, Кико!
Random works
: ??:??