СОФИЙСКИ РОМАН

                                   Глава тридесета

       Дни, месеци, години летят като чайки. Стрелват се  за миг в небето, и вече са изчезнали зад хоризонта. Само прибоят е вечен, като времето и живота.

      На бившите дипломатически кортове всичко се беше променило. Да, беше на същото място в Борисовата градина, но както името на градината беше вече друго, така и хората които тичаха след малката топка бяха съвсем други. Еди седеше на дървената пейка край кортовете, наблюдаваше играта на непозната двойка. Наблюдаваше грациозните движения на младо момиче с дълги черни коси, вързани на конска опашка, и чертите на лицето й изведнъж се промениха като на анимационен филм. Наблюдаваше непозната девойка с черти на една друга, която, преди много години беше събудила в него необикновени чувства. Еди затвори очи, и когато след няколко секунди отново ги отвори, момичето отново беше непознато.

     Напоследък беше зачестил посещенията си на кортовете. Но не за да играе. Обикновено идваше в неделя към 11. Сядаше на някоя масичка с чашка кафе и наблюдаваше играта на непознати хора. Кортовете бяха просто познат декор за мислите му. Не изпитваше носталгия, спомените му причиняваха повече болка, отколкото радост. Дали не беше заболял от мазохизъм, се питаше понякога. И с горчива усмивка отхвърляше тази налудничава мисъл. Вече няколко години животът му  се беше променил. Успехите му бяха прменили живота му. Вече нямаше нужда да ходи да работи в дърводелската работилница на бай Дончо, за няколко жалки левчета. Покрива на къщата, която беше купил в Симеоново не течеше при дъжд. От дома си до кортовете не прекосяваше града, за да спести стотинките за трамваен билет. Идваше на кортовете с новата си кола. Бялото “Пежо”, купено от “Кореком”, беше паркирано до колите на дипломатите, които в неделя сутрин идваха да играят на тези кортове от десетки години. Зад гърба си, вече имаше  няколко участия  на международни изложби и биеналета. Беше печелил награди,  изкупуваха доста негови картини. Особен успех имаха портретите му. Целият му живот се беше променил. Имаше много познати, мъже и жени. Където и да се появеше, беше уважаван, търсен, ухажван. Но както и преди беше сам.

Спортуваше, ходеше на Витоша, сам или с приятелска компания.  Беше запазил спортната си фигура, както и хубавата си руса коса, която успешно маскираше малкото бели косъмчета появили се на слепоочията му. Имаше всичко за да бъде удоволетворен, да бъде щастлив, но…..! Беше опитвал да намери топлина, любов, нежност, сърце и душа, която да  го сгрее. Не успяваше, въпреки, че беше търсен, харесван, желан. Но сърцето му оставаше студено и затворено за тези които бяха до него за малко или за по-дълго.

Международните му участия, го бяха накарали да започне изучаването на английски език. Беше се записал на курсове в Алианса, четирите тома на “Екерсли” бе преминал успешно. Вече се справяше доста добре разговаряйки на този език. Ее, произношението не успяваше да докара, но това не пречеше на общуването с чужденците. Разбираха го, пък и той ги разбираше. В края на краищата, това беше важното.

Имаше промяна и в политическия му статут.  Отдавна вече беше член на СБХ (Съюза на българските художници), даже се готвеха да го изберат в ръководството, но му бяха намекнали, че трябва да стане член на Партията. Еди нямаше никакво намерение, но неговият стар приятел и покровител чичо Владо, вече пенсионер, го беше посъветвал да приеме.

- Еди, ако искаш да вървиш напред, трябва да се съгласиш, моето момче. Иначе знаеш….! А отказ е още по-лошо. Ясно ти е как се тълкува един отказ, в такива случаи. Ти си умно момче, разбираш ги тези работи.- и чичо Влади отново вдигна чашата с гроздова “болна от бронхопневмония”, както той наричаше ледено студената ракийка. Бяха седнали да обядват в клуба, като в “добрите стари времена”.

Както винаги, Еди беше послушал съвета на стария си приятел и вече беше член на  ръководството на СБХ.

    В къщи,  Лина беше посрещната с голяма радост. Майка й и баща й не можеха да й се нарадват. Да не говориме за баба и дядо, които бяха на “седмото небе”  виждайки единствената си внучка. Искаха пак Лина да живее с тях, но този път Лина пожела да е по-близо до майка си и любимия татко, от когото не се отделяше за секунда. С часове и дни я разпитваха за живота й като учителка, за децата и колежа, за Мароко и града в който живееше. Никой от тях не беше ходил в тази североафриканска страна и им беше крайно интересно. Лина разказваше с охота за работата си, за малката къщичка, която беше наела. Снимките от пътешествието с Елка и Диана, предизвикаха много  “ох” и “ах”. Марта беше много щастлива, че дъщеря й има приятели българи. Тя не познаваше Елка Пенчева и семейството й, но си спомни, че баща й се познаваше с  Никола Пенчев. Професор в Софийския Университет, чийто баща проф. Петър Пенчев, навремето е бил сътрудник на Мария Кюри във Франция. Така Лина узна с кого се беше сприятелила в Рабат.

Но най-голямата бомба беше, бриджът, играта към която се беше пристрастила.  Най-високо, това беше оценено от дядо й Пол, който като студент беше практикувал много успешно тази игра.

          След първите дни посветени изцяло на семейството, Лина се свърза със своите приятелки от колежа и по цели дни изчезваше. Носталгията по родния град се изразяваше в безкрайно скитане по уличките на стария Брюксел. Часове прекарани в малките уютни кафенета и сладкарници на града,  в компанията на  приятели и приятелки от детските години.

Големите промени в живота й, постепенно намаляваха страданието,  и отсъствието на Еди причиняваше все по-малка болка. “Времето лекува” е много точна поговорка. И най-голямата болка, и  най-страшната мъка, с времето  постепено намалява, а понякога напълно изчезва, или остава като смътен, далечен спомен.

Една слънчева, свежа сутрин, телефонът иззвъня. Марта вдигна слушалката, някакъв мъж търсеше Лина.

- Лина, теб те търсят на телефона,- се провикна Марта.

Лина, още по нощница и боса, взе слушалката. Беше Роже. След като я попита как се чувства у дома и как си прекарва времето, новият й приятел я попита какви са й близките планове. Лина нямаше  никакви конкретни планове. Роже предлагаше да се видят в Париж и от там заедно да отидат някъде на юг, към Лазурния бряг. Предложението беше много примамливо. Лина никога не беше посещавала “градът светлина”, а  Лазурния бряг” го познаваше само от киното.  И спонтано, без даже да се замисли за миг,  даде съгласието си, като го помоли да се обади след два дни за да се уточнят.

Когато Марта разбра за предложението на французина, изгледа многозначително дъщеря си.

- Лина, ти близка ли си с този човек?

- Да, майко, приятели сме, играеме брдж заедно, ходиме на кино и на излети с компания.- сърдечно и откровено отговори Лина.

- Дъще, имам предвид, друга близост, интимна.- се конкретизира майка й, което накара Лина да се замисли по-дълбоко.

- Не, мамо, нямаме  интимна близост. Роже не ми е любовник, ако това имаш предвид. Ние сме приятели и бридж партньори.- с неочаквано раздразнен тон отговори Лина.

Роже се обади в четвъртак, и в неделя я посрещна на парижското летище “Орли” .  Взеха такси, което ги отведе в хотел “Грамон”,  на улица носеща същото име, недалеч от “Големите булеварди”.

Въпреки, че историята на този хотел започваше в 80-те години на 19-ти век, той беше модернизиран инсталационно и отговаряше на всички изисквания  на богатите си клиенти. Местоположението му беше перфектно, в сърцето на френската столица. Мечта на всеки турист, пътешественик или делови човек. На две крачки от Гранд Опера, и Големите булеварди, увековечени от Ив Монтан, бяха две от най- атрактивните места на “Градът Светлина”, както наричаха Париж. Лувърът и Площад Конкорд, също бяха на един хвърлей място. В този хотел бяха отсядали холивудски звезди, европейски политически дейци, даже се говореше, че в края на 19-ти век беше отседнал един балкански владетел, чието име не помнеха.

Стаята на Лина беше на втория етаж, докато тази на Рожена третия. На рецепцията ги  посрещна изключително любезен, усмихнат администратор, извини се, че в момента не могат да предложат на госпожицата стая на същия етаж с г-н Бенуа, но след три дни можели да я преместат.

- Няма значение, и така е много добре, - с чаровна усмивка отговори Лина, поемайки от ръцете му ключа на своята стая. Когато се качиха на етажа, багажът й вече беше пред вратата и пиколото чакаше Лина да отключи вратата за да внесе багажа й. Той не беше никак внушителен, само един куфар и една неголяма пътническа чанта.

След половин час, двамата се срещнаха в фоайето на хотела и тръгнаха към “Булеварда на Италианците”, който беше част от Големите булеварди. Разходиха се, чак до “Света Магдалена”, църква построена в стила на старите гръцки храмове, покровителка на парижките проститутки, които нощно време кръжеха  в квартала зад нея с луксозните си коли, подканяйки  клиенти да се повозят с тях.

Роже предложи да пият по едно кафе, на някоя от терасите по Булеварда, което беше с удоволствие прието от младата посетителка на Париж, за  чиито кафе-тераси  беше чела и слушала много, и сега й се отдаваше възможност самата тя да се възползва от тяхната слава.

Вървяха дълго докато стигнаха до изключително красивата сграда на парижката Гранд Опера, или както наскоро беше прекръстена на “Опера Гарние”, на името на архитекта създал този шедьовър на архитектурното изкуство. На ъгъла на  оперния плошад имаше няколко кафе-тераси. Седнаха на масичка в ъгловото кафе, целият плошад и Булевардите бяха пред очите им, като на длан.

Изкачването на последния етаж на Айфеловата кула, и на площадката над Триумфалната арка, доставиха на Лина удоволствие, което нямаше да забрави цял живот. Цял Париж беше в краката й. От тази гледка спираше дъхът на човек. Не напразно Хемингуей беше казал: “Ако на младини си бил в Париж, това е празник, който остава в теб за цял живот”!

След като се насладиха на “Венера Милоска”, и “Победата при Самотраки”, зърнаха през тълпата японци, с фотоапарати и кинокамери, “Джокондата”, Лина и Роже се разходиха по  улица Риволи, парка на двореца Тюйлери” и площад “Конкорд”. Обядваха в малко италианско ресторантче на Монмартър и се отзоваха на “Елисейските полета” късно през ноща, изморени и удавени в зашеметяващи  впечатления.

Благодарение на Роже, който познаваше Париж като собствения си джоб, за един ден те успяха да видят, това, за което  на други им трябват седмица и повече.

На следващият ден, се разходиха по Сена с корабче,  разгледаха  голяма колекция от картини на художниците импресионисти, постинпреонисти и експресионисти в бившата гара  “Ке Д Орсе”, където с часове не можаха да се откъснат от картините на Ренуар, Моне, Мане и Дега. А Сислей, Ван Гог, Гоген  ги изпълниха с невероятни емоции, които нямаше да забравят с години.

Роже имаше един много ярък спомен от детските си години. Веднъж, при едно пътуване до Париж, баща му офицер от Френската армия,  беше завел цялото семейство на вечеря в един много интересен ресторант в центъра на града. Това ханче в сърцето на френската столица, беше оставило  такъв незабравим спомен от детството си, че  реши да заведе Лина в това  заведение с  интерсна многовековна история. Покани я на вечеря в “Оберж Никола Фламел”.  Помоли администратора на хотела да им резервира маса и вечерта взеха такси и само след  10-тина, петнадесет минути бяха на улица Монморанси 51. Фасадата на  двуетажната къща беше реставрирана, а вратата  и бравата  й към ресторанта  блестяха  като нови.  Над вратата имаше бяла мраморна плоча с  кратка история на сградата, която беше построена през далечната 1407 година. Не мислете, че има грешка в цифрите. Сградата беше на 473 години!  Френската държава беше отпуснала сериозна сума за реставрация и подръжка на историческата сграда. Почти пет вековна сграда в сърцето на Париж. Беше преживяла войни, революции. Беше видяла крале, императори, бунтове и  чумни епидемии. Велики поети, писатели и десетки гаврошовци бяха минавали под нейните прозорци. Някои от тях може би бяха намерили тук временен подслон или храна за празните си стомаси.

Никола Фламел и жена му Пернет бяха наследили неголямо богатство в родния си Прованс. Разделяйки се с южното слънце и огромните  лавандулови поля, бяха събрали малко вещи и се бяха преселили в Париж, за да използват парите си за благородни цели. Тук на улица Монморанси бяха купили неголямо парче земя и построили двуетажна къща, която бяха нарекли “хан”.  На партерния етаж беше трапезарията, където бездомници, бедняци, просяци, ежедневно можеха да намерят топла чорбица, къс хляб, даже понякога парче печено месо. А на втория етаж можеше да се скрият от дъжд, зимни виелици или знойни горещини. И всичко беше безплатно. Обслужваха ги домакините Никола и Пернет, и доброволци-бездомници или добросърдечни съседи.

По-късно “Auberge Nicola Flamel” беше превърнат на ресторант. Такъв  е и до сега.

Когато Лина и Роже влязоха в ресторанта, на врата ги посрещна Метър д Отела, и ги заведе до резервираната за тях маса. Сега ресторанта беше модерно обзаведен с не повече от десетина маси. Клиентите се обслужваха от опитни сервитьори с безупречно бяли ризи и черни папиьонки. Масите бяха покрити с белоснежни, колосани покривки, върху които блестяха чинии от висококачествен порцелан, кристални чаши,  и сребърни прибори, до които лежаха колосани салфетки.

Роже беше малко разочарован. Според него, преди 20 години мястото беше много  по-атрактивно, по-интересно. Той си спомняше много добре, пещта изградена от груби тухли по средата на помещението. Отгоре бяха наредени огромни тенекиени тави, почернели от употреба, в които  лежаха в горещ кафяв сос големи парчета печено месо- говеждо, свинско, телешко и дивечово(навярно глиган или сърна).  Огромни касапски ножове се търкаляха  до  тавите. Около пещта,  на дълги дървени маси бяха наредени,  в огромни плата, салати, печени на фурна картофи, зеленчуци на жар, аспержи,  домати и краставици на едри колелца. Кошници с хляб-бял, черен, френски франзели и италиански “чабата” бяха на разположение на гостите на ханчето. Край стената на дървени “магарета” лежаха бурета с вина от всички региони. Леки  червени вина от Бордо, тежки бургундски червени и ароматични бели вина от Алзас и долината на река Рейн. Пред всяко буре, имаше масички с канички с различна вместимост. Всичко беше на самообслужване,  персонала се намесваше само при нужда от помощ.  За посетителите имаше дълги  дървени маси  и дървени пейки с облегалка. Покривки не се употребяваха, но салфетки  от плат в разни цветове имаше на всяка маса в изобилие. Плащаше се определена сума и яденето и пиенето беше “на корем”.

Голяма част от третия ден прекараха в разходка из Люксенбурската градина, из магазините “Лафайет” и “Бомарше”. За десерт пиха кафе на “ Елисейските полета”, а вечерта присъстваха на спектакъл в историческото кабаре “Мулен руж”, който завърши с  прочутия танц “Кан Кан”. Този  осъвременен спектакъл ги разочарова ди известна степен. Тотално липсваше атмосферата от времето на великия Тулуз Лотрек, която беше превърнала прочутото парижко кабаре в обикновено Бродуейско шоу.

Закусваха с топли пръхкави кроасани, масло конфитюр и силно кафе, и когато предадоха ключовете от стаите на рецепцията, там ги чакаха ключовете на почти неупотребявано Пежо 305, което беше паркирано пред хотела. Роже беше наел колата за тяхното пътуване  към Лазурния бряг.

Решиха да не бързат, за да могат да се насладят на красотата на френския юг. Роже обичаше изтънчената френска кухня и с гида “Мишлен” в ръка беше решил , тяхното пътуване да се превърне в един малък гастрономически фестивал. Естествено кулминацията на това необикновено вкусно пътуване щеше да бъде в село Колонж о Мон д Ор, родното село на великия Пол Бокюз- папата на френската кулинария, най-великия готвач на света, единствения “цар на черпака” удостоен два пъти с Ордена на Почетния легион, и носител на титлата Посланик на френската кухня в Япония.

Селото се намираше на десетина километра от  град Лион,  който беше на средата на тяхното пътуване на Юг. Тъкмо време да си починат, да подкрепат сили, преди да продължат пътя към лазурното Средиземно море.

Часът минаваше един когато влезоха в ресторанта на човека носител на 3 звезди “Мишлен”. По традиция, посрещнати лично от месьо Пол, Лина и Роже бяха настанени на запазената за тях маса в дъното на огромната зала и изрисувани по стените картини, представляващи различни моменти от живота на собственика. Малкото ресторантче основано от дядото, фалирало при бащата и преоткрито от внука, днес беше най-прочутият ресторант в света. Тук беше “Меката” на гастрономията, тук работеше големият Пол Бокюз, създател на прословутата супа с трюфели ВЖЕ - Валери Жискат д Естен, президентът на Франция наградил един селски готвач с най-висшия френски орден. Говачът обявен  в САЩ, за  най-голямия “жрец” на гастрономията в света.

В ресторанта на Месьо Пол всичко беше на възможно най-високо ниво, прибори, покривки, салфетки, кристални чаши и бокали, както и облеклото на сервитьорите, маниерите им и самите те. Самият собственик сновеше между масите, разговаряше с клиентите, съветваше, препоръчваше, интересуваше се от мнението им.

След историческата супа с трюфели, по съвет на г-н Пол, Лина си поръча петел във вино, а Роже риба в тесто. Полети с “Шато Лафит” 1975.  За десерт, единодушно  избраха прочутите палачинки на мама Бокюз гарнирани със сладко от диви ягоди и каймак, и фламбирани с “Гран Марние”- тройно дестилирания портокалов ликьор, гордостта на Франция.

Ще прескочим следващите мигове на разплащане на сметки и раздели, защото там няма нищо весело, и ще продължим пътуването към слънчевия Прованс , наситен с багри от палитрата на Сезан, който е родом от град Екс ан Прованс. Това беше втората спирка по пътя към морето. Спряха близо до “Ротондата”, фонтан в центъра на този изключително красив град. Град с изящна архитектура, стари стилни сгради от края на 19-ти и началото на 20-ти век. С много широк централен булевард, който в определени дни се превръща на пазар със сергии от двете страни. Не далеч от  Ротондата е и скулптурата на Великия Сезан, в цял ръст. Лина обожаваше картините му. Неговата богата палитра,  неговият неповторим стил, й доставяха неописуема радост, всеки път когато погледът й падше на нещо негово. И сега тя беше в неговия роден град. Тя изпитваше необикновено, непознато до тогава чувство, да диша въздухът който е дишал великият творец, да ходи по улиците по които той е вървял с триножника на рамо и палитрата в ръка. Очите й да съзерцават Сен Виктуар, планината която Сезан беше рисувал над осемдесет пъти. Бе рисувал през  различни сезони, при различна светлина, слънчева или обвита в дъждовни облаци, бе я виждал ту розова, ту напоена с цвета на лавандулата, веднъж  ярка, друг път забулена в мъгли, реална и мистична, но винаги негова тема, негова цел, негова любов. Близка до сърцето, даже когато беше в Париж, пред очите му не рядко се мержелееше Сен Виктуар- неговата планина.

Ателието на великия художник не беше далече. Изоставен от наследниците, след смърта на Сезан, ателието му е било осъдено на унищожение, поради липса на средства, поради незаинтересованост, поради човешко невежество. Спасяват го американци, поклоници на  неговото уникално  изкуство, събират пари помежду си, изкупуват от наследниците сградата, ремонтират я, и превръщат в музей. В мазето на двуетажната сграда намират цяло съкровище. Там лежат над 50  негови картини,  които представляват несметно богатство. Поради невъзможност да управляват музея отдалече, американските поклоници на Сезан подаряват музея на Университета в град Екс ан Прованс.

Лиза и Роже влезоха в музея, сякаш влизаха в храм на олимпийски Бог. Тук всичко говореше за Твореца, неговите картини, четки и шпатули, неговият триножник и палитри. Бастуна и чадъра закачени на закачалката до престилката на художника. Вази, фруктиери и гипсови и картонени плодове от които  е рисувал своите гениални “натюрморти”. От огромният прозорец се вижда градианат зад къщата, където е рисувал под сянката на вековните дървета. През този прозореце, с помоща на макари е  вкарвал и изкарвал картини с гигантски размери. Лиза и Роже стояха безмълвни и съзерцаваха всичко това, споглеждаха се мълчаливо. За емоциите им, за вълнението от допира до вещите на Голямия Сезан, говореха само погледите им.

Излязоха на двора, приседнаха на скамейката, на която може би беше седял Той. Вълнението беше неописуемо и Лина бавно протегна ръка и хвана ръката  на Риже. Тук, пред  ателието на неповторимия художник, тя почувства нужда от приятелска ръка, нужда от емоционална близост.

Изкачиха се на хълма, по “пътя на художниците”. От тук се откриваше прекрасната панорама, в центъра на която беше планината Сен Виктуар. Стояха умълчани, като пред олтар. Времето беше спряло. Сърцата биеха лудо. Очите се взираха в далечината, където извисяваше острието си лилавата планина. Тук на това място, Сезан е разтварял триножника си стотици пъти, слагал платното, грабвал палитрата и четката,  за да рисува любимата си планина.

В Ница пристигнаха късно вечерта. Лесно намериха хотел”Локарно”, влязоха и се насочиха към рецепцията.

- Добър вечер госпожо,- каза Роже и каза името си.

Администраторката любезно им пожела добре дошли, обърна се кък преградките за ключове, взе два ключа и ги постави пред двамата новопристигнали.

- Лека нощ и приятна почивка, - с усмивка каза жената.

Лина се обърна към Роже с очуден поглед, взе ключа от стаята си и  след минути, отключваха вратите на две съседни стаи.

Лека нощ  си пожелаха почти едновремено, усмихнаха се и всеки влезе в стаята си.