Споделеност

     Нощта бавно разстилаше своята черна пелерина, с която обгръщаше крехките рамена на Лидия. Тя седеше в едно кресло в тъмната стая и беше вперила очакващ поглед към вратата. Имаше чувството, че стои така цяла вечност, а всъщност бяха изминали само десет минути.
      Намираше се в една от стаите на хотел, където се настани, за да се срещне с един човек, когото не беше виждала повече от тридесет години. Скъп спомен за него тя пазеше в сърцето си, вече толкова много време.
      Дори не се опита да си обясни как точно се случи така, че краткият адрес на писмото, помогна то да стигне до нея, адресът гласеше: с. Кошарица, Несебърско, за Докторката. Пуснато в Мадрид през месец април. В писмото имаше картичка и няколко реда:  – Чакай ме в 22,00 часа в хотел Рай, 19 ноември, петък, Румен, целувам те.
      Лидия беше неспокойна и как би могло да не бъде така, когато Румен беше единствената й голяма любов. Но се разминаха. Бяха много млади, за да разберат, че споделената любов е твърде голяма ценност, за да си позволят да я изгубят. Но може би сега получаваха втори шанс.
      Лидия продължаваше да чака и през главата й преминаваха спомени. Тя бе студентка втора година по медицина, а той архитект. Беше десет години по голям от нея и вече беше създал семейство, и имаше едно дете, момче. Лидия потръпна когато си спомни последната им среща. Тогава той й каза, че няма сили да напусне жена си и детето си, че много я обича, и че никога няма да забрави тази единствена истинска любов. Тя го разбираше и просто го остави да си тръгне.
     Но така и не създаде свое семейство. Все очакваше и се надяваше Румен да я потърси, и да се върне при нея. Посвети живота си на своята професия. Помагаше на хората, лекуваше ги. Всички много я обичаха. Наричаха я „нашата докторка”.
     Замина по разпределение в с.Кошарица, но после свикна там и реши да остане. Нямаше човек, който да не познава хубавата и слънчева лекарка.
     На вратата се почука, Лидия потрепна и застина в очакване. Не можеше да повярва – да, това е Румен, но… той изобщо не беше променен! Тя скочи от креслото и се хвърли към него. Мъжът я прегърна и тихо прошепна:

   - Здравей Лидия.
     Тя се отдръпна леко и се вгледа в лицето му – същите очи, същата коса, същият красив римски нос.
   - Баща ми почина… Боледува кратко…
     Лидия стоеше като вкаменена и не можеше да повярва, че това е истина, че се случва точно в този момент.
   - Но…

     Само това можа да изрече тя.
  - Той много те обичаше, Лидия. Разказа ми за теб, един ден преди да си отиде от този свят. Каза, че нито ден не е минал от живота му без, събуждайки се сутрин и, лягайки си вечер да не мисли за теб. През цялото време те е носил в сърцето си, в мислите си. Много искаше да те види, каза ми за тази среща и ми разказа, как е разбрал къде си, срещнал твой състудент. Търсил те е, мечтал е да се срещнете отново. Просто ми разказа всичко това и повече не проговори. Когато умираше на лицето му се появи усмивка. Бях сигурен, че в този момент вижда теб. И тогава разбрах, че трябва да се срещнем. Заради него. И заради истинската любов, която никога не умира.

tanelia
24.09.2010