Старецът

  Мария влезе в кухнята, седна, запали цигара и преметна крак.

Заприлича на буквата Г.

После впери натежалият си поглед в жената пред нея и си разбърка кафето.

    -Уморена съм, каза тя.

Взел да чете библията на 80. Сетил се..

И все повтаря едно и също.

(Трудно е, защото дращим имената си върху камъка на вечното. Това правим тук, така и каза той последният път като беше в стаята му, и тези думи още отекваха в главата и.)

        -Май не трябваше да го пускаме, продължи тя да си мисли на глас.

На тая възраст.

Благоденствие...ей такива ги говори.

Казва, че нищо не му трябва, че винаги и имал всичко и никога нищо не му е трябвало. Сега го разбрал. Ти да видиш...Луд.

Сякаш не цепеше стотинката на две до вчера.

       -Като му дойде времето на човек, така е.

 Пък и е на възраст. Ти знаеш какво преживях с моите. Само да не ти легне на ръцете. Събеседничката поклати глава и скръсти ръце приведена напред.

Неволно подражаваше на Мария, а малката кухня и близкото разстояние между тях създаваше атмосфера на доверие. Беше уютно.

Светлината влизаше под ъгъл и открояваше всяко едно нещо ясно и отчетливо, създаваше картина, жива и крехка, сакаш създадена от четката на стар японски майстор. В такива моменти на човек му се говори за нещо, ей така да му олекне и да даде истински смисъл на момента.. Не само за цената на киселото мляко и кашкавала.

През прозореца се дочу песента на чичопея. Птичето чуруликаше и подскачаше весело по клона, който почти докосваше стъклото на прозореца. Жив клоун.

Жената се мъчеше да я успокои.

Мария беше сложила салфетки, сгънати и подредени. На гостенката и напомни за ония фигурки, които правеха в детската градина, как простичко и чисто беше всичко. Спомените и се преплитаха и я носеха къде ли не.

Благоденствие ...кой го има?

За това ли живеем, за да можем най-накрая да се почувстваме чисти и истински?

Погледна към Мария.

- Не трябваше да го пускаме сам по тези самолети. Трябваше поне аз до отида с него, продължаваше да се обвинява тя. Може да е получил някой мини инсулт и никой да не е разбрал, и затова сега да ги говори такива.

Но ще ни е обица на ухото. Тези негови роднини спокойно ще минат и без неговите посещения.

Отпи от кафето и погледна в тъмната утайка. Нищо не виждаше. Тези дето гледат на кафе трябва да имат много развинтено въображение. Тъмни петна, нищо друго.

Аз съм следващата, каза си тя. Аз съм следващата по реда.

Старецът затвори черните корици на дебелата книга. Стара библия, миришеща на вехто и на прах.

Сега знаеше, че е пръст, знаеше, че е трева, нещо които той винаги си го беше знаел, а всеки стрък трева има ли име – няма.

Сега той знаеше, че е всичко, но на никого не искаше да каже защото то си беше само негово. А и думите за това, думите които казват всичко, още не бяха измислени.

Спасителят между впрочем изглеждаше съвсем обикновено, точно както изглежда всеки друг човек. Нямаше нито ореоли, нито светлина в погледа и не беше съпроводен с някакви допълнителни сценични ефекти. Рисунките по църквите, изображенията на иконите...Всичко това бяха нелепости.

Фокусническите номера са за наивните, и за тези дето ходят след лъскавото. Това, което е казано не е ли по-важно дори от самото възкресение. По-важно е. Хиляди пъти е по-важно от цирка на окото.

Нито ангелите, нито дяволите са видими. Човек също е невидим, а само малкото му невзрачно тяло, то е видимото.

Той беше със сини дънки и синя фланелка, даже с позахабен ръб по врата. Носеше обувки, хубави, но също очукани. Сак на гърба. И нямаше нищо друго. Но като ме погледна си спомних за моя забравен детския смях от едно време и аз разбрах.

     -Господ е с тебе, казах му аз. Ей така от нищото ми се откъсна от устата, иначе никога не съм имал подобни пориви преди.

   - Господ е със всички живи, отвърна ми той, а после се усмихна и добави – и всички грехове са ти простени, знаеш го, нали?

А после отмина.

Откъде да знам? Както казах никога преди не съм мислел в тези категории, макар, че с възрастта нещата се променят. И въпреки това знаех. То е като нещо вкусно, което си изял. За знанието говоря. За истинското знание. И си е само за теб.

Мария се смее, синът ми също. Стар си, на осемдесет си вече, затова е всичко, викат ми.

Но, Господи, какво са осемдесет години – едно нищо. И три пъти по толкова да са пак са нищо, и аз пак ще съм си все същият. А за стар, стар съм, и дори сега на кого говоря не знам. На себе си ли, на него ли, или просто си говоря така, за да не се чувствам сам.

Мария ми се смее, виждам я как извръща леко глава и присвива крайчеца на устните си. Не я виня, понеже се виждам отсреща в огледалото на какво приличам. Иска да ми смени черният елек, който ми е така удобен, сякаш е част от мен. Иска да съм чист и да мириша на хубаво, а мене вече никак не ме интересува това тяло, там е работата. Какво и как да и кажа? Нищо, харесвам снаха си, тя е човечна, а щом един човек е човечен винаги има шанс...нищо е по-добре.

Те всички грешат. Грешат. Въобразявал съм си...

А аз знам:

Само един истински жив човек може да те спаси - нито мъртъв, нито възкръснал, нито безтленен. Само живия. Защото когато тръгнеш да се давиш само една истинска ръка може да те измъкне на брега. И никой друг.

Иначе едно нещо ми е влязло в главата и не ще да излиза от там. Даже не знам откъде ми дойде, няма как да е мое, няма начин. Може би съм прочел нещо, може би съм сънувал, а може би Спасителят ми го е казал с погледа си, знам ли. След оредяването на косата и оредяването на познатите и скъпи хора, идва и оредяването на спомените и тяхното странно, спонтанно, появяване и изчезване. Като светлинки в мрака са, светнат тук, а после там. Някой ден ще видиш. Лежиш, лежиш, а спомените ти танцуват по тавана. Странна работа.. И сега може да се смеете на старческата ми сантименталност и то с пълно право, но въпреки всичко чувствам, че трябва да го кажа:

Гледали ли сте дете когато танцува и пее някаква си негова песен?

Ако сте виждали подобно нещо, значи вече знаете всичко.

Когато детенцето танцува, то няма как да направи грешна стъпка, защото самото то си е измислило този танц и тази песен, и е невъзможно да сгреши. И това е всичко.

И така е с всички ни.

И това дете е онова, което ни спасява.