Стареца на верандата
Мъжът с побелялата коса, клатейки се напред-назад, към предизвестена съдба. Такава ли трябва да изживееш остатъка на живота си, старче, седейки на своята веранда, броейки хората които минават по тротоара, или колите, или мухите, които бръмчат пред теб? Измерваш ли секундите, минутите и часовете по клатенето на стола си - хръс-крас, отново и отново, като танцьор без крака, докато пиеш бира, миришейки на алкохол и цигари, миришейки на пот?
Ти живееш срещу мен, през оживената малка улица, виждам те да ставаш от стола си и да се разхождаш пред двора си, никога не разговаряме, имаш ли много да разкажеш, как е минал деня ти?
Понякога минавам пред теб, разменяме си кимане с глава, чувстваш ли се самотен или след определено време човек свиква и не е самотен, а просто сам? Надявам, че не си самотен, старче, защото и аз не си направих труда да се сприятеля с теб - не от студенина или от това, че ще си причиня неудобство, просто - отчуждение.
Оставих те да се влачиш надолу по улицата, водейки кучето си на каишка и понякога се питам - кой ще е първият да си замине - ти или старото куче. И от милост се надявам кучето да умре първо, защото ако си ти, какво ще се случи с кучето?
Понякога ти се качваш в своя Форд Малибу - зелената ти, грозна кола, ти и старото куче - помияр и ти подкарваш в лятната мараня.
Представям си, че може би този път си подкарал към вечността, но после късно вечерта се прибираш.
Чувам спирачките и проскърцването на вратата - " Ела Бо, ела момче”, после чувам как вратата се затръшва.
След това ти ядеш вечеря, затоплена в микровълновата печка на своята веранда с чаша бира в топлата лятна вечер и може би комарите те дразнят малко. Мен ме дразнят. Ние седим сами, на верандите си през улицата и понякога душата ме боли. Понякога се чувствам самотен, когато е тъмно и съм сам без приятел. Чудя се дали те боли и теб така или ти си студен, саркастичен; сам, но не самотен?
И се чудя ако прочетеш това или ти го кажа дали ще поседиш замислен и аз ще знам,че съм те разбрал; или може би пренебрежително ще кажеш:
- Не е, не е, въобще не е това. - Седнал на клатещия се стол, ще дръпнеш от цигарата, ще се изплюеш на земята и ще ме погледнеш, и повториш с дрезгав глас: - Това не съм аз, момче, въобще не съм аз. Не мен си описал на хартията, а самия себе си, не е моята истина, а отражение от твоята собствена душа.
© Роско Цолов All rights reserved.
