Старецът - продължение

      – Роден съм в бедно семейство с три деца, момчета, аз бях най-малкият. Никога в детството си не съм обличал нова дреха, винаги доизносвах тези на братята си. Майка ми е от сравнително заможно потекло, но се запознава с баща ми и се обикват, обаче среща неодобрението на роднините си и заплаха, че ще я лишат от наследство ако се омъжи за бедняк. Тя бива водена единствено от чувствата си и въпреки всичко се омъжва точно за баща ми. А той, за да я направи щастлива работеше толкова много, че почти не го виждахме. Сутрин излизаше по тъмно когато ние още спяхме и се прибираше когато вече си бяхме легнали. Майка беше много подреден човек, кухнята ѝ винаги блестеше, обичаше да прекарва там по-голямата част от времето си. – Старецът направи малка пауза и отпѝ няколко глътки от кафето а Вики го гледаше с внимание, не пропускаше нито едно негово движение, в един момент се осмели да го попита:

– За нея ли ти напомням, за майка ти!

– Не, не! Разказвам ти всичко това защото искам да знаеш от къде идвам. Хората ме познават като Артем, който никога не е бил лишен от нищо, но началото го знаят малцина. Беше толкова трудно, че сега като се връщам назад се чудя как съм оцелял, бил съм преследван от „кръвожадни акули”, които искаха да ме унищожат. Бяха трудни времена, не че сега не са, но аз мечтаех да постигна нещо не само заради мен самият, но и заради майка ми, която ме вдъхнови да създам „всичко за една кухня”, но трябваше да бъде изискано и достъпно, не говоря за лукс, а за уют и красота, които всяка жена заслужава! Обаче, знаеш ли, вглъбен в работа и постигане на цели, изгубих себе си! Не вярвах на никого, дори и на жените, защото всяка която се приближеше до мен виждаше единствено материалната страна на живота, вече не познавах бедността, но това не ме направи щастлив. Годините минаваха, името ми растеше, но аз се смалявах, нямах семейство, родителите ми отдавна си бяха отишли, братята ми се радваха на децата си, а аз се страхувах да допускам хора край мен, лицемерието ме преследваше навсякъде. Веднъж, съвсем случайно се видях със стар приятел от детството, стана ми приятно, защото той не беше чувал за „Артем”, познаваше ме такъв, какъвто бях като младеж, беден и обикновен, а после всеки по пътя си. Тъкмо да го поканя да пийнем по нещо някъде за да си поговорим по-обстойно и той ме изпревари, като ми предложи вечеря със семейството си още на следващият ден. Приех поканата, оказа се, че той се е върнал да живее в бащиният си дом в квартала, където бях израснал и аз.

Там се срещнах със сестра му, жената, която ме обикна, без да знае кой съм и какво притежавам. По някаква случайност, тя също му гостуваше онази вечер. Смяхме се много, а аз за пръв път от много години изпитах истинска радост да бъда заобиколен от хора, които си говореха за всичко друго, но не и за пари. Не им казах за своите постижения, не исках да разваля магията на тази прекрасна вечер. Започнахме да се срещаме със сестрата на моя приятел и след всяка среща аз се чувствах като прероден. Тя не ме натоварваше с проблеми, винаги се смееше много, също като теб – той погледна към Виктория и се усмихна – да, ти имаш същата усмивка и се държиш точно толкова естествено, както го правеше и тя. Когато дойде да ми носиш писмото първият път, ти също не знаеше кой съм.

Вики слушаше с притаен дъх а в главата ѝ вече се оформяше план за история, която би могла да напише, разбира се, с позволението на своя домакин.

– Какво се случи после! Kъде е тя сега!

– Неизбежно беше в един момент тя да не разбере кой съм и леко се дистанцира, но аз вече я бях приютил в сърцето си, там нямаше място за никоя друга! Обещах ѝ, че няма да я замесвам в своите дела, тя искаше да си остане онази обикновена продавачка на цветя, имаше малко цветарско магазинче и това ѝ бе достатъчно. Оженихме се и бяхме щастливи цели трийсет години, за жалост, деца така ѝ не ни се родиха. Купихме тази къща когато разбрахме, че здравето ѝ се влошава, нещо със сърцето, докторите препоръчаха чист въздух и спокойствие. Харесваше ми да я наблюдавам как се грижи за цветята и градината, толкова много ги обичаше.

От десет години живея сам, понякога племенниците ми ме посещават, добри момчета са, именно на тях поверих фабрика „Артем”.

Къщата е голяма за мен, но нямам сили да се разделя с нея, накъдето ѝ да погледна, все я виждам! – той отново се усмихна, но няколко сълзи се търкулнаха по старческото му лице.

– Тя ми бе дар от Бог, научи ме на най-важното нещо, върху което лежат всички ценности в този живот! Научи ме как се обича!

Виктория се раздели със своя необикновен старец някак променена, уж нищо особено, някаква си житейска история, но той и животът е обикновен, просто трябва да се научим как да го изживеем правилно, с правилните хора!

Край