Намерих тази работа не по обява, а по препоръка на моя приятелка.
Старицата била особнячка, трудно се общувало с нея, но заплащането било добро, а грижите – стандартните, като за всеки друг възрастен човек, който не може да се обслужва сам. И преди бях гледала възрастни хора, имах опит, а и средствата определено ми трябваха – аз и приятелят ми бяхме студенти и се издържахме сами.
В началото не ми направи кой знае какво впечатление – абе, капризно бабе си беше, ама то и моята, преди да почине, беше станала същата. От опит знам, че от една възраст нататък всички се вдетиняват и започват да се държат като разглезени хлапета.
Аз обаче имах огромно търпение, а парите, които старицата ми оставяше вечер, заличаваха дори и най-малкия зачатък на недоволство, който бих могла да проявя. Вършех обичайните неща – обслужвах я, приготвях ú закуска, обяд и вечеря и ú помагах да се храни.
Всъщност единственото, което ме смущаваше в известна степен, беше особеният ú втренчен поглед, с който имах усещането, че прониква някъде отвъд мен, до някакви непознати за мен самата дълбини на моята същност.
Определено от този неин поглед тръпки ме побиваха, но не мислех, че това е кой знае колко основателна причина за притеснение. Просто беше неприятно, но в общуването с възрастни хора по този начин, малко неща всъщност могат да бъдат приятни.
Все пак един ден споделих това със същата онази приятелка, която ми я беше препоръчала.
Тя ме погледна замислено.
- Знаеш ли – започна колебливо, – чух някои слухове за тази жена... Но аз самата изобщо не вярвам на такива неща, иначе никога не бих ти я препоръчала! – добави бързо.
- Какви слухове?
- Говорят, че е вещица – тя поклати глава. – Виж само колко несериозно звучи!
- Вещица ли? – попитах. Всъщност ми прозвуча съвсем в реда на нещата, като си припомних погледа ú. – Да не би да е омагьосала някого?
Приятелката ми нервно се изсмя.
- Е, подробности не знам! Но – тя се наведе и ми пошепна – казват, че е на повече от двеста години!
- Аха, със сигурност! – изкисках се аз. – Изглежда дори по-възрастна за годините си!
- Виж, работата е там, че... така разправят поне, аз не знам, но можела да краде години от живота на хората.
- Е, браво, това вече е върхът! – разсмях се. – Някой май е прекалил с филмите на ужасите. Или с романите на стария Кинг!
- Абе и аз много не вярвам на тия неща, нали ти казвам... – смънка приятелката ми, но ми се стори някак гузна и притеснена.
На другия ден се сетих за този наш разговор, докато хранех старицата, защото тя отново се втренчи в мен с онзи неин поглед.
- Защо ме гледаш така? – не се сдържах и я попитах.
Не ми отговори веднага, наклони глава на една страна и сякаш ме погледна с всяко око поотделно. Беше особено усещане, заприлича ми на някаква зловеща екзотична птица, която оглежда жертвата си.
После каза :
- Хубава си, много! И толкова млада.
- Благодаря – промърморих, кой знае защо ужасно смутена.
Бях намислила да ú кажа да престане да ме зяпа така, но незнайно защо думите ú вместо да ме поласкаят, ужасно ме объркаха. Набързо приключих с вечерята ú и побързах да си тръгна с усещането за бягство от нещо опасно и зловредно.
В следващите дни се улавях, че ми е все по-трудно да отивам при нея, насилвах се да го правя. Имах странното усещане, че там въздухът е по-различен, тежък и труден за дишане, тръгвах си все по-изтощена и с все по-мрачно настроение.
Отдавах това на внушението – приятелката ми такива ми ги бе наговорила – вещици, магии... ужас! Знам как може да влияе самовнушението, понякога само мисълта за нещо такова е в състояние да съсипе човешки живот. Но приятелят ми също забеляза промяната в мен:
- Вероятно се преуморяваш – ми каза загрижено той. – Слушай, имам идея! И без това сега съм без работа и досега нищо подходящо не съм намерил. Защо да не те отменя за известно време при старицата, поне докато се почувстваш по-добре, а аз попадна на добро предложение?
Поколебах се, не знам защо.
- Май трябва първо да я попитам дали е съгласна...
- Питай я, да! – въодушевено каза той. – Но не вярвам да откаже – на тази възраст им е все едно кой се грижи за тях! А ти определено имаш нужда от почивка.
Говорих с нея още на следващия ден. Тя пак ме погледна по нейния си начин, много дълго ме гледа, а после бавно каза:
- Нека дойде. Но от другата седмица. Трябваш ми още малко.
Не разбрах думите ú, но сърцето ми се сви ужасено, сякаш ледена ръка го бе сграбчила и изстискваше последните остатъци човешка топлина.
Тази вечер се наложи да се прибера с такси и си легнах веднага. Бях уморена до смърт.
До края на седмицата имаше още три дни. Само три, помислих си, преди да потъна в дълбок безпаметен сън.
В неделя вечерта приятелят ми предложи да извика линейка, когато ме видя. Изглеждаше изплашен.
- Всичко е наред – успях да изрека, макар да беше свръх силите ми. – Просто имам нужда да си почина. Нека поспя, утре ще съм добре, ще видиш!
Не бях много убедителна, той ми помогна да си легна и остана до мен. Искаше ми се да му кажа да не се тревожи, но заспах докато си го мислех.
Когато отворих очи на другата сутрин, той тъкмо влизаше. Почудих се къде ли е ходил толкова рано сутринта? После се сетих, че днес трябва да отиде при старицата, и тъкмо щях да му го кажа, когато той се усмихна:
- Добро утро, госпожо! Аз съм приятелят на вашата помощничка и ето ме днес на вашите услуги! Надявам се да останете доволна. С какво да започнем?