Старото дърво въздъхна тежко...

         Табелата се умори.

„Застрашен район! Не сечете дърветата!”

         Да не я слушат.

Старото Дърво въздъхна тежко. Наоколо нямаше никой.

         „Днес Слънцето е по-голямо - констатира То. -И повече пари.”

         Беше жадно.

         „А утре ще е още по-голямо.”

Пръстта около корените му беше суха.

         Камъните наоколо горяха. Въздухът бе нагорещен.

Капка вода се търкулна по един от изсъхналите му клони.

         „Днес Слънцето е по-голямо -забеляза и тя. - И повече пари.”

         „Откъде идваш?” - попита я Дървото.

„От никъде.”

„А къде беше досега?”

„Тук. Винаги съм била тук.”

„Помниш ли миналото?”

„Помня го.”

Старото Дърво въздъхна тежко. И се замисли.

„Някога разперил бях

клони към далечното небе

и светът крепях

на своите рамене.” -  изрецитира То. Знаеше го.

„А после?” - попита капката.

 „После Те изчезнаха. Едно по едно. И светът рухна.”

Потрепери.

„Тъжно е.”

„Тъжно е.”

„Идва Есента. Идвам и аз” - промълви капката.

„Идваш ли?”

„Идвам.”

„А те ще дойдат ли с теб?”

„Тях ги няма. Ще дойдат нови.”

„Винаги идват нови. И винаги никой не идва” - прошепна Дървото.

„Те ще доведат нови.”

„Те?”

„Те ще доведат нови. -повтори капката. - Защото имат нужда.”

„Те някога обичаха да идват тук. Отдавна беше.”

„Отдавна беше.” - съгласи се Капката.

„Какво се промени?”

„Те.”

„Кратко говориш.” - забеляза Дървото.

„И ти.”

„И аз.”

„Разкажи ми.”

„Имаше Кълвачи. Не ги обичах много. Липсват ми.”

Капката избледняваше.

„По-бързо” - помоли тя.

„Имаше и Славеи. Много шум вдигаха. Кукувици. Големи              разбойници. Имаше... ”

„Имаше?” - Немощно прошепна Капката. Отслабваше.

„Букове. Липи. Шипки. Зайци. Лисици. Вълци. Сърни. Елени. Детелини.”

Капката се усмихна. Помнеше.

„Имаше и реки” - промълви тя.

„И реки - не отрече Дървото. - Имаше...”

„Живот.”

„Стана ли време?”

„Стана.”

„Ще се видим ли пак?”

„Надявам се. Наесен.”

„А ако не дойдеш?”

Капката я нямаше.

„А ако не дойдеш?” - Повтори Дървото.

Нагорещеният въздух не му отговори.

Камъните наоколо горяха.

Пръстта около корените му беше суха.

Беше жадно.

„Слънцето беше по-голямо днес - констатира То. - И повече пареше.”

Не знаеше дали утре ще е по-голямо.

Те щяха да доведат нови.

Хората щяха да доведат нови дървета.

Но наоколо все още нямаше никой. Старото дърво въздъхна тежко.

Табелата се умори.

„Застрашен район! Не сечете дърветата!”

         Да не я слушат.