Пъстрата топка описа ярка дъга високо над поляната и потъна сред далечните дървета, а жълтеникавото куче размаха опашка и с възторжен лай се спусна след нея.
- Съжалявам, май я хвърлих твърде силно! - извика мъжът и извинително вдигна ръце, когато се спря пред детето.
Малката го гледаше с интерес. Отблизо изглеждаше дори по-впечатляваща, отколкото когато я зърна от шосето, след като улови топката.
- Няма нищо - по дребното й личице плъзна широка усмивка. - Марси и без това обожава да търчи след топката!
После захвърли поомачканото цвете, което държеше и допълни:
- Казвам се Стела, приятно ми е!
- На мен също ми е приятно, звездичке! - усмихна се и мъжът, загледан в светлите очи на детето. - Аз съм Сам!
- О, значи знаеш какво означава името ми, Сам! - грейна тя и това го очарова съвсем. Тя го харесваше! И изглеждаше съвсем като София, такава, каквато я помнеше вече седем години...
Огледа се крадешком и попита:
- Сама ли си тук?
- Е, не, разбира се! - изкикоти се тя. - Нали съм с Марси!
...