Страх
Усети ли студената тръпка, пробягваща по теб? Пулсът ти се забързва, дишаш учестено, усещаш как забързваш ход. Защо имаш чувството, че нещо те преследва? Обръщаш се. Зад теб няма никого. Забързваш още повече. Някой те преследва. Но няма никой!
Вече тичаш. Но какво става с теб? Ледени тръпки лазят по гърба ти. Съсредоточен си само в това да избягаш надалеч. Но нещо продължава да е по петите ти. Спъваш се и падаш. Ставаш и отново започваш да препускаш, куцайки.
И изведнъж усещаш ледена ръка да запушва устата ти. Някой те сграбчва изотзад. Усещаш пронизваща болка отдясно на врата си. Леденият ти нападател пие кръвта ти. Опитваш се да изкрещиш, но не можеш. Всичко изчезва.
- Нямам представа, Никол. Пристигна по пощата.
- Мисля, че трябва да се обадим в полицията. Написано е с кръв. Истинска кръв! - ахна Никол и изтърва бележката. Тя падна на пода и си остана там - Дай ми телефона, Алън.
- Не мисля, че е удачно.
- Но защо?
Алън прокара пръсти през черната си коса.
- Мисля, че знам кой ни е пуснал това - отвърна той колебливо и дръпна Никол към себе си - Чуй ме, миличка, това ще да е за лудия съсед. Нали се опитва да пише страшни романи, вероятно някой негов колега му изпраща част от своя "творба". Сбъркали са пощенската кутия. Отивам да пусна листчето в неговата.
- Но то е написано с кръв! - възкликна Никол - Ти луд ли си!
- Надали. Вероятно е някаква боя, изостанала от Вси Светий.
Алън излезе и остави замислената Никол. Може би беше прав, помисли си тя.
Когато на сутринта срещна писателя на входа на кооперацията, реши да го поразпита.
- Здравей, Никол! - поздрави я той усмихнато - Как я караш?
- Добре, господин Кейфън. Вие сега на каква тема пишете?
- О, на всякакви! - засмя се той.
- А... ами на нас ни пуснаха някаква бележка с част от разказ... беше написана с червено...
- О-о-о, много любопитно! Ще ми я покажете ли?
Никол се стъписа. Защо Алън не я беше пуснал в кутията му? Но какво ставаше тук?
- Ами... - заекна тя - Не я знам къде е... пък и не е страшен...
- О, тогава не се притеснявайте! - загуби интерес Кейфън - Лек ден, драга Никол!
Алън се прибра вечерта с доста изморен вид. От вратата не се стърпя и си призна, че е напуснал работа и сега ще си търси нова... отново. Напсува "жалкия животец" и, захвърляйки всичко, седна на дивана пред телевизора. Хвана дистанционното, пощрака по каналите и се отказа и от това.
Беше наистина красив. С черен перчем, падащ по загорялото лице, ясни очи, украсили красивото му лице. И толкова изморен и тъжен... Болнавият му вид винаги тревожеше околните.
- Алън... - започна Никол - Искам да те попитам за...
Всъщност защо се притесняваше толкова за глупавата бележка и продължаваше да мисли за нея? Първо, въобще не беше написана с кръв и второ, сигурно Кейфън не я беше харесал, беше я захвърлил и просто забравил.
- Кажи, миличка?
- Нищо.
- Никол, аз... - усмихна се колебливо Алън и се взря в сините й очи - Наистина съжалявам, че не мога да си намеря постоянна работа. Вече сменям трета, но... просто не се разбирам с работодателите. Не си се отчаяла още от мен, нали?
- Не, разбира се - отвърна му тя. Господи, колко го обичаше! Тя много добре знаеше, че не би могла да се отчае от него. Не би могла и да си помисли за живота без него - Не се тревожи, Ал, ще се оправим. Всичко ще е наред. Не страдаме от бедност, имаме достатъчно пари, можеш да подбираш работа.
Той й се усмихна. Блясъкът в черните му очи я притесни. Това беше някакъв странен, лукав черен блясък.
Но Никол не беше глупава и забелязваше, че нещо не е наред с любимия й. Тя се събуди в един през нощта и видя, че е сама. Стана и тръгна към терасата. Ревност я жегна при идеята, че Алън е легнал в друго легло, но още щом излезе, видя, че той е на терасата. Беше с дрехи, а не по пижама.
- Какво се е случило? - попита го тя.
Алън не се обърна. Нещо й мина през акъла - това не беше Алън. Беше по-висок и с малко по-дълга коса. Въобще не се обърна при гласа й. Стойката му беше различна.
- Къде е Алън? - каза Никол изплашено - Кой сте Вие?
- Ти си Никол, нали? - отговори й бавно непознатият. Гласът му беше студен и плътен - Алън не ти е казал, нали?
- Не ми е казал кое?
- Не се учудвам - засмя се мъжът със студен ироничен смях - Той е вампир, Никол. Не си ли забелязала, че рядко излиза денем и че дневната светлина много му пречи? Че денем е сякаш болен от треска и се държи доста отнесено? Всъщност той не е точно това, което се нарича вампир. Истинските вампири умират от един слънчев лъч, не се хранят никога с човешка храна и убиват всяка нощ. Алън е прокълнат от мощен... магьосник, макар че не това е думата. Това състояние, тази недовършеност... унищожават го. Има нужда от трансформация, която да стигне докрай, иначе ще умре. Вампирското в него убива човешкото и обратното. Но само вампир може да го дотрансформира.
Никол ахна. Мъжът се обърна. Лицето му беше абсолютно бяло, с две черни дълбоки очи, дълги черни вежди и хлътнали бузи. Носеше черен балтон, под който се виждаше само черната риза и част от една кървавочервена вратовръзка. Едната му ръка беше в джоба, а другата беше в черна ръкавица.
- Аз ще довърша трансформацията му, Никол - усмихна се той с равен и дълбок глас - Дойдох тук, за да го направя, но Алън го няма. Затова му предай следното: ако иска да го направя, трябва да спре да изпитва всякакви човешки чувства - вампирът се усмихна злокобно, разкривайки зъбите си - Спокойно, любовта не е в сметката. Ние също обичаме. Знам, че ще ми съдействаш. Ти го обичаш и не искаш смърт за него, нали? От вампирското не може да се спаси, а човешкото го убива. Ако поиска, ще трансформира и теб и тогава ще сте щастливи.
Очите му се бяха впили в нея. Тя залитна назад.
- Не! - извика - Махай се!
- Да! - засмя се вампирът още по-широко - Ще се видим отново!
И изчезна.
Малко преди слънцето да изгрее Никол чу Алън да се прибира. Той мина през банята и после влезе в спалнята. Когато видя, че жената е будна, подскочи.
- Знам какво си мислиш - започна колебливо.
- Не, не мисля, че ми изневеряваш.
В първия миг на лицето му се изписа облекчение, но после то премина в ужас. Никол кимна бавно. Алън прокара пръсти през косата си и седна на стола до вратата.
- Той е идвал, нали?
- Защо не ми каза?
- Беше ме страх, че ще се отвратиш от мен. Видях как реагира на бележката, която той ми изпрати.
- Какво се случи? - попита Никол и изтри една сълза от окото си. Втора се появи на мястото й.
- Един... не знам какъв... ме хвана и ми стори нещо. Отначало започнах да чувам пулсовете на всички. Той обеща да ми обясни какво става с мен, ако му служа. Предложи ми и пари. Направих го заради усещанията. Трябваше да крада данни за него от жълт вестник - искаше да знае за всичко пара нормално. Но когато уби редакторката, се изплаших и избягах. После той ми направи още нещо, но... не го довърши, за да ми отмъсти. Сега съм по средата. Онзи, който е идвал, обеща... да довърши започнатото. Не знаех кога ще дойде, а днес... днес не издържах на... Трябваше да го направя, иначе нямаше да дочакам... да дочакам... О, Никол, толкова съжалявам...
Сълзи рукнаха и по неговите бузи. Той се изправи. Никол не знаеше какво да стори. Нямаше какво да стори. Бавно се приближи към него и го прегърна. Кой път да избере? Да последва любимия си? И така да се превърне в чудовище, жадно за човешка кръв? Не, за нищо на света! Но иначе щеш да го изгуби - да изгуби единствената си любов, най-близкия си човек...
Но нима това беше човек? Капките кръв лъщяха по блузата му. Никол изпищя и се дръпна ужасена.
- Никол? - попита Алън неразбиращо - Какво ти стана? Никол?
- Б... б... б... блузата ти... - заекна жената и се олюля. Сграбчи облегалката на най-близкия стол.
Алън погледна блузата си и по лицето му се изписа мъка.
Но нещо не беше наред.
Тази тъга не беше истинска. Нещо я лъжеше. За един миг, за един кратък миг, тя видя как лицето му се изкриви от някакво чувство, някаква наслада. Когато очите му отново я приковаха, от това изражение нямаше и следа.
- Никол, чуй ме - заговори прегракнало той - Няма начин, няма как да се спася от това. Ако не се отърва от всичко човешко, всичко, което ме възпира, ще умра. И то много скоро - времето ми изтича.
- И от мен ли?
- Не - поклати глава той и се приближи една крачка. Никол отскочи назад и разбра, че е опряла гръб в стената - Не, вампирите също обичат и то по-страстно от всички други създания на света - още една крачка. Пулсът й се усили. В очите на Алън се появи някакъв странен блясък - Не се плаши от мен, няма да ти навредя.
Алън нежно я обгърна с ръце. Никол разбра, че е притисната между него и стената. В друг случай не би се уплашила. Но не и сега. Сега, когато знаеше какво представлява любимия й.
- Алън... Алън, пусни ме! - промълви тя в усилието си да си поеме дъх - Алън, моля те...
- Успокой се, Никол, всичко ще бъде наред.
Никол усети студен полъх. Зад гърба на любимия й беше вампирът. Стоеше неподвижен, фигурата му беше така неестествена, сякаш статуя. По бузите на Никол се търкулнаха няколко сълзи. Алън ги избърса с ръка. С ледена ръка.
- Отдай му се, Никол - прогърмя гласа на новодошлия вампир - Отдай му всяка частица от душата си, бъди негова изцяло и само така ще живеете. Забрави всичко, ти го обичаш, ти искаш да имаш само него, нищо друго на този свят!
Никол се взря в очите на Алън. Две черни бездни, в които имаше чувството, че ще потъне. Две дълбоки очи, в които можеше да види собственото си отражение. А то беше бяло като стената от ужас, изплашено както никога. Алън я държеше здраво и я беше затиснал към яката стена, досами един от шкафовете.
- Обичам те - промълви Алън.
Нещо не беше наред. В очите му нямаше обич, само онзи така хищнически блясък. Времето сякаш беше спряло. Пердето на отворената врата към терасата не помръдваше. Не се чуваше нито звук. Вампирът се беше озовал до тях. Никол не можеше да види нищо през черните очила, които си беше сложил.
- Хайде, направи го - бавно изрече той.
Но на кого говореше? На нея? Че трябва да се отдаде напълно на любимия си? Не! Думите бяха насочени към Алън. Той бавно кимна и се наведе към врата й.
- Не ме докосвай, чудовище! - изпищя тя и се опита да го срита, но не можа дори да помръдне. Усети дъха му на себе си. Все още имаше дъх. Стисна очи и заговори с ясен глас - Отче наш, който си на небето, да бъде името ти, да бъде волята ти...
Алън рязко се отдръпна от врата й и я погледна ледено. Лицето му беше непроницаемо. Другият вампир се засмя.
- Нима се надяваш, че това ще помогне? - каза той - О, не, дори и най-искрената вяра няма да те спаси сега! Алън, не й обръщай внимание, направи го, хайде!
Но тя го беше разконцентрирала за миг, точно за толкова, за колкото й трябваше. С една ръка беше бръкнала в шкафа и беше взела нож.
- Съжалявам, Алън - проплака едва-едва. Той вдигна вежда и в следващия момент Никол заби острието право в сърцето му. Алън изпищя от болка и залитна назад. Другият вампир се хвърли към нея, но тя отскочи назад. Той извади ножа от Алън и с него сряза кожата на собствената си ръка.
- Пий и живей! - изръмжа - И силата ти ще бъде голяма, но не необятна, докато не пиеш от кръвта на жена, която искрено те обича!
Никол не дочака да види какво ще стане. Тя се затича по стълбите, метна върху себе си едно палто и по пантофи се затича към колата. Влетя в нея и подкара с пълна газ право към близката църква. Изскочи от колата и се затича към вратата на храма.
Вътре вече беше празно. Никол разбра, че е в католическа църква. Свещите проблясваха и бяха единствената светлина в тази голяма и разкошна зала. На многото пейки нямаше никой... всъщност почти никой. На една от най-задните стоеше висок млад мъж с рошава коса, който си работеше нещо.
Тя се приближи. Мъжът вдигна поглед и я изгледа. Твърде мъдър поглед за това нестаро лице.
- Видяла си го, нали? - попита я той с глух глас.
- Кое? - подскочи Никол.
- Вампирите - отвърна той и вдигна това, което държеше и по което работеше. Беше пушка - Личи си по лицето ти.
- Оръжие в църква? - ахна жената.
- Сребърните куршуми действат по-добре, когато са заредени на света земя - сви рамене той - Седни. Аз съм ловец на вампири.
Никол колебливо седна и го изгледа.
- А сега какво?
- Разкажете ми какво точно стана.
Тя се разплака и без да се осъзнае разказа всичко на непознатия. Разказа му как е срещнала за първи път Алън, как той й е завъртял главата от самото начало, как са се пренесли в общ дом, за всичките й чувства. После му разказа за кървавата бележка, за състоянието на Алън през деня и за обяснението на вампира. За второто му идване и опита на Алън да я убие, за кръвта, която другият му беше дал с думите, че силата му ще бъде необятна чак когато пие от кръвта на жена, която искрено го обича.
- Умно е това с ножа, но имате още една задачка - поклати глава тъжно ловецът. Той й подаде пушката - Вие единствена можете да го убиете, госпожице. Ако не го сторите, той ще изпие кръвта Ви без капка жалост. Този мъж никога не Ви е обичал. И сам е пожелал да стане такъв, какъвто е.
- Не! - изкрещя Никол и скочи на крака. Пушката падна на земята - Не мога да го сторя!
- Ако не Ви е жал за собствения Ви живот, помислете за тези животи, които този звяр ще отнеме! - извика още по-силно ловецът и скочи на крака. Чак сега Никол осъзна как кънтяха гласовете им.
Отнякъде се подаде главата на нисък и възрастен плешив свещеник със сбръчкано лице и кръгли очилца. Щом ги видя, заприпка към тях.
- Карлос! - възкликна той. Имаше много тънко гласче - Тя ли ще ги спре, Карлос?
Никол ахна. И попът беше замесен.
- Да, падре - твърдо отвърна ловецът.
- Новият вампир ще преглътне страха си от Бога и ще дойде тук жаден за кръвта й - изписка свещеникът - Така е писано от години... Че тъй ще стане точно в тази църква. Но не с това ще го убиеш, миличка - каза той и посочи към колана на Карлос - С ей онзи пищов ще стане, примамиш ли го под олтара, той ще се замае и това ще е момента. Ако ли не ще те убие. И не само теб, дете, ще избие всички от района заедно с новия си господар...
- Падре, добре ли сте? - прекъсна го Карлос с притеснена нотка в иначе железния си глас - Изглеждате зле...
- Стар съм за тия работи! - разгневи се Божият служител, доста недоволен от това, че са му напомнили годините му. След като изгледа ловеца през очилата си отново се обърна към Никол - Трябва, момиче. За Алън Лейн е написано пророчество още отпреди да се роди, той е променен отпървом от зъл магьосник или нещо подобно, а после... после получава вампирска кръв. След твоята би станал всесилен и би създал хаос. Дори и Божият кръст ще е безсилен, и Слънцето ще е нищо. Ще настъпи кървав вампирски Апокалипсис...
Никол се свлече на пейката. Лицето й беше обляно от сълзи. Никога не я беше обичал. Той никога не я беше обичал. Беше я използвал през цялото време. Но кого обичаше пък тя? Алън? Не, само представата за него такъв, какъвто не е. Нима щеше да жертва живота си и този на още хиляди заради чувствата си? Заради лъжата?
Но тя не беше убиец. Тя не можеше отново да посегне. На когото и да е. Не можеше да го стори. Но оставяйки го жив, щеше да избие цялото човечество...
Карлос хвана ръката й. Положи в нея пистолета.
- Знам, че знаеш какво правиш - заговори й той на "ти" - И знам че ще се справиш.
Никол не разбра кога остана сама в залата. Тя коленичи пред олтара и вдигна очи нагоре.
- Господи, помогни ми да се справя, дай ми сила да го сторя, аз го обичах и все още може би го обичам, но... но така трябва и аз го знам. Дай ми сила да го спра. Дай ми сила да го направя...
Студен повей. Никол скочи. Някой открехна вратата и се появи в дъното на залата. Беше Алън.
- Никол? - прогърмя гласа му - Знам, че си тук, не се опитвай да се скриеш от мен!
Тя бавно се изправи.
- Какво искаш, Алън? - попита го високо и гласът й заехтя с ехото на неговия.
- Няма да ти навредя, Никол. Ела при мен, всичко ще бъде наред.
- Не! - изкрещя тя - Не желая да те слушам повече! Ни искаш кръвта ми, нищо повече! Винаги си я искал! Винаги съм чувствала дълбоко в себе си, че нещо не е наред, но ти ме беше обсебил, не ми даваше да дишам! Вярвах във всичко, което ми казваше!
- Повярвай ми и сега!
- Внимавай къде говориш за вяра!
Алън закрачи по пътеката. Пистолетът беше в джоба на Никол, на най-удобното място. Не се виждаше.
- Нима вярваш на тези глупости? - засмя се той. Този смях беше зъл и студен, изражението на лицето на Алън беше презрително и студено, изпълнено със свирепост. В очите му блестеше само омраза, а кожата му лъщеше абсолютно бяла - Ако имаше Господ, вампири нямаше да съществуват изобщо!
Още малко. Още три крачки и щеше да е досами олтара. Но той спря.
- Хайде, Никол, стига сме си играли като малки деца. Ела, ще те заведа някъде, където ще ти хареса.
- От какво те е страх, щом не вярваш? - попита жената със студен, но треперещ глас - Защо си на това разстояние? Аз ще ти кажа. Ти трепериш. Ти умираш от ужас пред тези кръстове. Теб те е страх и знаеш, че има сили, които са далеч по-мощни от вашата!
Алън изръмжа зло. Лицето му се разкриви от бяс.
- Страх ме е било, така ли, кучко! - прогърмя гласът му, последван от проглушително ехо - Е, добре! Ще изпия кръвчицата ти точно тук, под Светата Дева и Младенеца!
Той направи трите крачки. И в този момент залитна.
Никол извади пистолета и го насочи към Алън. Нови сълзи замъглиха зрението й. Тя ги избърса и видя, че фигурата на вампира се разкривява, лицето му започва да се разлага. Той виеше от болка и огромните му вампирски зъби блестяха все по-остри и по-остри.
Това не беше лицето на Алън. Това беше друго лице. Лице на чудовище.
И Никол дръпна спусъка. Сребърният куршум уцели право сърцето на вампира. Той се срина съвсем и се загърчи още по-силно. Продължи да вие. Ехото се усилваше и усилваше, и усилваше. Никол изтърва пистолета и запуши уши с ръце.
Зад нея се появиха свещеника и ловеца. Калос занарежда:
- Иди си, създание на Злото и нека смъртта ти сложи край на твоите зли създатели, нека душата ти гние в Ада завинаги!
- За тези души Ад няма! - извика свещеникът и заръси със светена вода вампира. Тялото му бавно и сигурно се изпепеляваше пред смаяните очи на Никол - Нека отидеш в Забвението, чудовище!
Пепел. Остана само пепел.
- Слава тебе, Господи! - почти пропя свещеникът - Отървахме се от това зло!
Никол цялата се тресеше от ужас и мъка. Усети, че й се завива свят.
- Ще се оправиш - каза й Карлос - Всичко свърши.
© Теодора Момина All rights reserved.