Синьото птиче и днес гледаше към простора, към полята. Това беше любимата му гледка, неговата мечта и най-силно опиянение. Както ние, хората, завиждаме на птиците, че могат да летят, така това птиче искаше да бъде човек и да пътува. Да, то можеше да лети, но не смееше. Странно, нали - птица да се страхува да лети?! Но и такива неща се срещат по широкия свят. Та това свято създание, което беше самото съвършенство, продължаваше ден след ден да се любува на всяка тревичка, на всеки стрък жито, на всяко потрепване на листата на далечните дървета. Тези тъмни и гъсти гори, изградени от няколко реда дървета, разделяха полята на части. Това бяха границите. Но птичето обичаше дори тях, макар че те представляваха края на неговия простор. То знаеше, че след всеки пояс, следва ново поле, още по-обширно и по-свободно. Тази малка красота не се чудеше дали свършват някъде полята. За него важно беше това поле, което всеки ден му даваше свободата да мечтае и да обича. Колко малко му трябваше на това пт ...