СТРАННИК

Вървеше по пясъка, близо до вълните. Беше буря, студено, мъгливо, ветровито. Морският бряг бе пуст, отдавна вече нямаше и помен от летовниците. Тук-там летяха птици, зловещо крякаха, черни или бели, не се различаваха в сумрака - беше ден, а мъглите, едри, намръщени, го правеха на вечер. Нямаше слънце, нещо сънливо и отмъстително мъждееше отзад, зад побелелите вежди на суровото небе, но не топлеше и не обещаваше добро.

Странникът, облечен с палто, което отдавна не ставаше за носене, вървеше нанякъде. Замислен, тромав, тежък, той оставяше стъпки върху мокрия пясък. Вълните заличаваха тези следи незабавно, по заповед, природата не искаше да има диря от присъствието му. Беше ненужен. Обувките му - мокри, шляпаха, риби на сухо, търсеха пристан, нямаше пристан, вървяха към нищото.

Бе излязъл срещу вятъра. Странник, уморен от топлото или стоплен от умората, върви край морето, вятърът го блъска назад, а той продължава. Тази неуместна шапка, нещо като кепе, тя защо му беше? Поривът я вдигна и я запокити, една вълна я взе и я подхвърли по-дълбоко. Той се спря, загледа се, не каза нищо, изгуби я от погледа и продължи. Бавно, смислено, напред.

Бесен беше вятърът. Това бе неговото време, всички се съобразяваха, той хвърляше шепи кал върху лицето му, те оставаха там да дращят, да дълбаят, песъчинки влизаха в очите, кръв ли беше или сълзи, но течеше нещо от тях, очите му изтичаха. Влагата режеше бръчки, каньони ставаха бузите, хлътнали вече.

Злобен беше вятърът. Намери шала, скрит под балтона, сив като всичко останало, отвърза го от шията и го захвърли до вълните. Човекът спря, шалът беше важен, взе го, намокрен, провиснал и тежък като парцал, изстиска го, подпъхна го наполовина в джоба. 

Погледнах по-далеч, там, пред него. Нямаше нищо. Нямаше сграда, нямаше хотел, дори и къщица нямаше. Накъде беше тръгнал, изобщо къде си въобразяваше, че отива? Пустош беше и пред него, и след него. А той продължаваше, с тежки крачки, които не оставяха следа, вървеше някак, омаломощен, бореше се, свиваше балтона, криеше се, сякаш пазеше не себе си, а нещо в себе си. Дали не е крадец, разбойник?

Каква беше тази глупава борба? Един глупак, ненормален вероятно, се бореше с времето, с вятъра, върви напред, към себе си, решил ли беше да довърши нещо или пък да започне? Май силите му вятърът изцедваше; шалът капе със солени сълзи, солта запазва раните; краката му, не той, поспираха, разкрачени, като върху кораб без кормило, странникът не спираше, гологлав, посрещаше вълните и шамарите на вятъра: изгнила коруба от потънал кораб. Призрак.

Не знам какво ми стана, но реших да го погледам. Мъглата го остави там, до острова на някаква скала, озъбила се срещу нещо, там го видях за последно.

Останах там, където бях. А там ли бях? Замръзнах, стана ми студено, вътре го усетих, не отвън, тук стана нещо важно, а не го разбирах. Бавно като мъглата, трайно като вълните, прояли със солта си очите на този нещастен човек, нещо у мене узря, проясни се.

Човекът не вървеше срещу вятъра.

Вятърът излезе срещу него.