Каква е тази безизходица в ума ми?

Какъв е този хаос?

Аз... логичната, разумната и подредената...

как се озовах насред нищото... сама?

Някой вика ли там далеч в тъмното?

Защо не чувам нищо?

Крещя... и пак... нито звук!

Къде съм?

Като в сън е, като в объркан кошмар, който те разтърсва в безсилието ти.

Обещай, че ще ме спасиш...

обещай, че ще останеш, че няма да ме оставиш... сама насред нищото.

Обещай ми... на мен!

Нали съм твоя, нали си всичко за мен, обещай ми, за Бога, защо мълчиш?

Не разбираш ли, че сама няма да оцелея.

Сама без теб ще загина.

Душата ми ще изтлее в беззвучни викове, стонове, шепот...

Шепот, чуваш ли?

И шепотът ми стига, само ми го дай.

Защо мълчиш, кажи, защо ме изтезаваш?

Не виждаш ли, че ме погубваш?

Тишина и нито звук... само отдалечаващите ти се стъпки.

Защо, за Бога, тях ги чух...