СВАТБА НА ПОГРЕБЕНИЕ

          На Коледа бяха насрочени две погребения. Душите на Пенка и Христо неспокойно, но мълчаливо чакаха мига, в който близките им ще си вземат с тях “последно сбогом”. И, за да не скучаят, решиха пак да понаобиколят любимите си места и хора.

          Приживе Пенка демонстрираше весел и безобиден характер напук на трудния си семеен живот, изпълнен с насилие, грубост и лицемерие. Затова не ú беше мъчно, че се разделя с роднините си. Не ú беше мъчно. Освен за четиригодишната ú внучка, която много я обичаше.

          Христо пък бе на пръв поглед студен и темерутест човек, чиито чувства никой не можеше да разбере - нито кога се сърди, нито кога е весел. Но дълбоко в сърцето си той бе предан, обичлив и честен .

          * * *

          Скоро асансьорът изкара от хладилното помещение на Погребалното ковчега с тялото на Пенка. Тя го прие като акт на уважение, от страна на Христо, да минат първо дамите. Най-вече защото той бе починал часове преди нея. А пък и никой не ú бе правил такъв жест, откакто мъжът ú се повлече с онези пияници.

          Отдалеч се забелязваше, че съпругът е дошъл пиян. А всички останали опечалени близки  и приятели или гледаха тъпо, или лицемерно подсмърчаха.

          Скоро погребалният служител излезе пред всички и зачете приготвеното от близките слово:

          - Пенка Русева Добромирова е родена…, учила…, завършила…, омъжила се през… за…и т. н.,и т. н.

          Пенка чакаше своята човешка присъда. Вече не беше тъжна. Бе им простила за огорченията. На всички.

          - Най–после съм свободна. - рече на себе си тя. После замълча, сякаш се замисли нещо и… Закикоти се силно. Дръпна Христо за ръката и буквално го довлече до бившето си тяло.Той се изненада от спонтанната ú реакция, но, по житейски навик, не издаде, че му е неприятно.

          - Гледай и слушай, – кикотеше се без да може да спре – какъв цирк ще се разиграе сега, хи-хи-хи… Не си бил никога на такова представление… Пък днеска ще си на две, хи-хи-хи… Какви небивалици и глупости ще чуеш сега, хи-хи-хи… Направо ще паднеш от смях, хи-хи-хи… Точно обратно на онова, което е било… Ела по–близо, де! Ела, ела, хи- хи-хи… И моя, я го гледай, като не е забравил, че днес ще ме погребват, хи-хи-хи… Че как иначе, като има пиене, хи-хи-хи…Ей го нà. Бившият. Хи-хи-хи…Ама че лицемер. Хи-хи-хи… Господи, какво ме прихваща…- превиваше се от смях душата – Уффф, че вони… Хи-хи-хи…Приживе ме биеше, обиждаше, крадеше парите за децата за пиене, изневеряваше ми… не ме смяташе за нищо, хи-хи-хи…Виж, виж какво е написал на некролога: “Скъпата ни и непрежалима…” Хи-хи-хи… Добре, че си вярва, хи-хи-хи…

          Вибрациите на нейния смях сякаш отекваха в душите на скърбящите

и ги нагнетяваха. Лицата им бяха изопнати и напрегнати.

- Може сега да си е дал сметка какво е изгубил. - възрази Христо.

          - И ти вярваш? Само гледай какъв театър ще изиграят и твоите, хи-хи-хи… Колко лицемерни думи и за тебе ще кажат, хи-хи… Половината от тия тук лицемерно реват, ти казвам, хи-хи-хи… Не ги ли чуваш какво си мислят? Хи-хи… пък и ако са ме обичали, щях да го почувствам. Нямаше да ми кроят номера, да ми правят интриги и да ме карат да страдам без нужда, хи-хи-хи… Хайде де! Тия ги разправяй на баба си, хи-хи-хи…

          Скоро речта за нейните “достойнства” свърши и “опечалените” наобиколиха ковчега да си  вземат “последно сбогом” и да предадат своите съболезнования на съпруга ú

          Пенка се тресеше от смях. "Скоро и те ще са тук и ще гледат сеира на останалите, хи-хи-хи… Кълват се като змии, хи-хи… И ако си мислиш, че смъртта ми е превърнала отровата им в бистър планински ручей… Ха –ха- ха – ха –ха…"

          Понесоха ковчега към гробището. Попът измънка набързо някакво опело, прочете едно-две “Алилуя”, без грам състрадание в сърцето си. И само миг след това “опечалените” лапаха и пиеха като невиждали… За “Бог да прости” де. А мъжът ú, както винаги, обръщаше най-голямо внимание на винцето и ракийката. И всичко в името на “Скъпата ни и непрежалима” Пенка.

          - Сега, ако ги питаш що са се събрали, сигурно няма и да си спомнят –саркастично продължаваше да говори и се смее тя.

           Изведнъж душата се натъжи. Но само за кратко - при вида на хлипащата и забравена от всички четиригодишна Петя.

          - Само тя ме жали, милата… Само тя ме жали… Е, стига ми и това, за да си отида простила и спокойна. Ех, горкото ми детенце! – въздъхна, приседна до нея и тихо погали челото ú. – Май и тебе те чака същото…

          *  *  *

          В два следобед асансьорът изкара в погребалната зала и второто за деня тяло. На Христо.

          - Ела, ела – Задърпа го пак Пенка, като не преставаше да се смее – Ела да се наслушаш на лицемерни хвалебствия и за себе си…

          - Не е вярно! – отсече Христо – Те ме обичаха!

          - Гледай и слушай колко те “обичат”, хи-хи-хи…

          - С Христо Петров Христов ние загубихме един добър предан съпруг, баща, дядо, колега и приятел…

          Душата на Христо се впечатли. Но от друго. На погребението присъстваше един непознат мъж. Кой ли е? Откъде ли се познават… Той непрекъснато следваше жена му: “ Добре, че пукна –мислеше си той без да подозира, че някой чува мислите му в този момент – Добре, че пукна. Тя тая, глупавата, нямаше да го зареже. Пък и сега като му вземе паричките…”

          “Сега вече ще продам проклетия апартамент. И ще си поживея, както аз си знам.” – мислеше съпругата, додето рони сълзи лицемерно. После се направи, че припада и прочее, и прочее…

          А бе, с две думи, голям цирк.

          Христо се вкамени от ужас.

          - Майка ú кучка! – просъска душата. -  Подозирах аз… Подозирах. Мамила ме е, кучка недна…

          Христо скочи към жена си и я задърпа за ръкава.

          - Ще те измами, кучко… Ще те измами… - но, разбрал абсурдността на реакцията си, дръпна се. – Да те мами пък. Да те мами. Тъй ти се пада, кучко…

          - И на твоя  некролог пише “скъпия и непрежалим”… ха-ха-ха… От съпругата ти. – извади го от вцепенението пенкиният кикот.

          - Млъкни най-после! Че и синът ми не дойде…

          *  *  *

          Пенка успя да успокои тревожната Христова душа, да го убеди, че, след като е вече свободен, какво му пречи да им прости. По-добре да си иде спокоен, отколкото душата му да тежи и да не може да се издигне до нозете на Бог. 

          Представлението свърши. Вече отърсена от театъра на близките си, душата на Христо също се развесели.

          - Добре си изиграха ролите, хи-хи-хи… - кикотеха се в един глас те. - Добре поне, че си повярваха. Защото ние не, хи-хи-хи…

          И нито грам злоба, нито грам скръб. Господи, колко било хубаво да си свободен и независим!

          Изпълнени с безкрайна любов, хванати за ръце (нищо не ги свързваше повече със Земята), преливащи от смях и щастие, двете души полетяха нагоре - да се срещнат с Бог.