Сватбата

Войн Петков Баятурски продължаваше да обработва с ожесточено усърдие земята си, като не се мешаше много-много в политиката.

Ристода Клингов, който му бе комшия по парцел в Черниче и само една улица ги делеше, му бе рекъл в деня, когато бе тръгнал за Брежани и бе арестуван в Ракитна, заради събитията около Герасимовата банда, следното :

- Войне, нещо се мъти. Каква ще излезе тя - не е ясна, но май ще вземат и земята на хората.

Сега, когато Ристода бе в затвора, Войн често си спомняше за пророческите му думи и натискаше плуга, колкото се може по-дълбоко, та да се роди и вземе повече от тази морна и измъчена земя, тъй като не се знаеше, какво има да се случва нататък.

Голямата му дъщеря се задоми. След година малката я последва. Само синът му Петър, наскоро върнал се от казармата, не мислеше да се жени.

Интересуваха го само книгите.

Всичките лични моми в селото, идвайки на гости у тях ахваха, виждайки голямата му библиотека, отгоре върху шкафа. Петър току разгръщаше книгите, подреждаше ги или почистваше от прах.

Случваше се да работят на някоя нива в “Полето”. Когато сядаха да пладнуват, след като хапнеха по някой залък, преди да затвори за малко очи, Войн го виждаше да разгръща дебелото томче, опрял глава на дънера на дървото. Когато се събудеше, оня продължаваше да чете. Тогава Петър слагаше една фина, суха сламка между листите и ги затваряше без да ги прегъва.

Живка Чивиева, Ивановата щерка на Войновия приятел, хълцаше от удивление и току му подвикваше :

- Хайде бе, батко Пешо, моля ти се, дай ми една книга да я занеса в къщи и да я прочета!

- Не може. – отговаряше Петър категорично. – Ако желаеш да четеш, сядай на масата и чети цял ден ако желаеш, но трябва да знаеш, че моите книги от тук не излизат.

- Е-е-е, бе, батко Пешо, моля ти се! – настояваше момичето.

- Няма какво да ми се молиш. На тези селяни, дето виждат хартията като нещо, което служи само за увиване на сланина или за свиване на цигара, книга не давам. Както казва дядо Петко най му е сладко, когато си увие цигара с хартийка от библията. Но, ако някой желае да чете, да заповяда, щом съм тук, никога няма да го изгоня. Но да му дам книга и да я развее – това няма да се случи – никога!Това просто няма да се случи! – завършваше категорично Петър и вдигаше длани във въздуха.

Войн се усмихваше и ги оставяше да си бърборят и отиваше да нагледа животните.

Хубаво момче. Умно момче. Но колкото и пъти да му подмяташе за женитба той все отговаряше :

- Нито една мома не ми хваща окото бе татко. Остави ме. Като му дойде времето – тогава.

С политика много не се занимаваше, макар че както всички млади хора ходеше на събрания. Четеше много и винаги искаше да си създаде собствено мнение по всеки въпрос.

Войн виждаше, че синовете на комшията срещу тях Доне Гърков, особено големият Самуил се вреше настървено в работата на младежката комунистическа организация и рече един ден на Петър :

- Синко, като ги гледам тия, как безспирно ровят, като червей по торище - все да са първи, все да са начело, си мисля, че ти си умно момче и трябва правилно да се ориентираш. Затова, дето виждам какви са времената, си мисля, че трябва да влезеш в тия организации, пък може да се издигнеш, да станеш голям човек.

- Не им вярвам, татко, не знам защо, но не им вярвам!- клатеше с глава синът. – Като го гледам, тоя Самуил, колко е прост, с ограничен мироглед, една книга не е прочел през живота си, но се надува и се мисли за най-големият, сякаш ще решава съдбините на целия свят, а не живее тук, в това забутано село, намиращо се някъде в дебрите на географията. Ум имат ли тия хора?

- Синко, ти недей да говориш така открито. – прекъсна го бащата. – Ще те чуят и ще те намразят, пък после ще търсят начин да ти отмъстят, нали го виждаш какъв бърльок е тоя Самуил. Казвам ти истината, макар, че баща му Доне ми е приятел. Така, че внимавай.

Тези мисли не даваха мира на Войн и когато ходеха на “свински сватби”, годежи и кръщенета при свои приятели и родственици, наблюдаваше дъщерите им и правеше преценки. Трябваше му младо, работливо момиче, още ненаучено, та те да си го научат по техните си разбирания и по техен тертип, така, както млад вол се научаваше да влезе и върви в браздата. Както се научеше в началото, така вървеше през целия си живот.

При едно от посещенията им в Брежани хареса Милка, малката щерка на Никола Костурков, сестрата на Атанас Костурков бившия кмет, хора с авторитет, имотни и свестни, нищо не се е чуло лошо за тях. Те бяха добра партия за осватяване.

Милка беше излъчващо очарование, към осемнадесет годишно момиче и с много правилни и притегателни черти на лицето си. Със стройното си тяло облечено в ново фустанче, бе пъргава и пъстра като пеперудка. Тъкмо такова момиче му трябваше за снаха. Да е пъргава и работлива, да върти домакинството, да ражда деца и внуци, пък идваха стари години и тя щеше и тях да гледа и да тимари.

Приседна при Никола и поговориха надълго по въпроса.

Милка бе учила до трето отделение, знаеше прекрасно да чете и пише. Бе учила вероучение, български език, смятане, дори и македонски език бе учила за кратко, докато траеше спогодбата и такава точно снаха му трябваше – да са си е лика-прилика със сина му и хем да опере и да сготви, хем сметки да ти направи. Щяха да си паснат с неговия Петър и да са си лика прилика.

Когато Никола поговори с дъщеря си, тя дълго време гледа незнаещо. Беше виждала на няколко пъти Петър. Хубав мъж, но нямаше никакви чувства към него, но когато бащата рече, че така ще бъде решено, тя не се възпротиви.

Знаеше, че ще отиде в заможни и трудолюбиви хора, с много имот и пари, а през това лято тя, докато бе работила на кариерата заедно със своите дружки си бе събирала пари и си бе купила една пружина за легло и туфлек. Това бе нещо модерно, а болшинството от хората в селата продължаваха да спят на дървени легла, покрити отгоре със сламеник. Още по-бедните пък спяха на рогозки направо на земята.

За нея този пружинен креват приличаше на онези кревати от приказките, в които спяха принцесата и принцът.

Работата бе уредена и наесен, когато кърската работа привърши и всякаква селскостопанска продукция бе прибрана, вдигнаха тежка сватба в Черниче.

Разтегнаха дълги трапези в двора на новата къща върху подравнената земя, върху която до скоро растяха чушки, домати, зеле и други зеленчуци.

Събра се мало и голямо, от близо и далеч. По това колко хора имаше на една сватба се съдеше колко заможни са и стопаните.

Два оркестъра – духовият оркестър от Крупник и циганските чалгаджии от Брежани се сменяваха през целия ден да свирят, играха се хора, пяха се стари македонски песни, играха се дори танга и “ инглиш валс”.

Пъстрото множество се разотиде, едва когато вече се притъмняше.

Прислужващите роднини зачистиха трапезите и се разотидоха, останаха само най-близките, кумовете, сестрите, зетьовете и старите, които влязоха в долния етаж, където чакаха печено агне и “блага ракия”.

Всички насядаха около масата, без да консумират нищо и приказваха общи приказки, очаквайки момента – без никой да говори за това – когато Старата ще излезе за да види чаршафа. Ако нямаше малко, червено, кърваво петно на него – нямаше да се пие блага ракия и всички щяха да се разотидат тихомълком.

По едно време дъските на горния етаж изскърцаха и входната врата на горната тераса се хлопна.

Кръстана пъргаво изтича навън, след малко влезе и със широка усмивка, държейки чаршафа в ръце изрече :

- Е, вече съм свекърва! – и обръщайки се към сестрите додаде - Давайте благата ракия! Заслужили са да пийнем по една блага ракия за тяхно здраве. Хайде, за здравето на младоженците!

- Хайде, да ти е честита снаха ! – отговориха всички останали и вдигнаха мъничките стъклени напръстници и отпиха, сетне стария Войн излезе с ловната пушка на двора и гръмна на няколко пъти от кеф.

Яденето и пиенето започна с нова сила и продължи до ранни зори, прекъсвано от време на време от буйни песни като: “Яна е шума градила”, “Ела се вие превива, мома се с рода прощава”, “Градил Илия килия”, “Расти, боре, расти”, “Вземи огън запали ме, направи ме пепел”, “ На 4 май 903 година падна Гоце Делчев” и които от време на време се разреждаха с някоя революционна песен от македонския фолклор, а накрая всичко се поливаше с много ракия и вино.

Накрая като по правило се завърши с:

“Македонийо, Македонийо,

пуста да е тая граница,

що ни раздели братя и сестри,

бог да бие пусти душмани,

Македонийо, Македония,

майко родна Македонийо…”

Щастието бе изпълнило къщата.

Войн най-сетне бе щастлив.

Оженил и задомил бе всичките си деца, сега оставаше да чака внуци.