Сянката
Седеше на края на леглото без да помръдва. Главата бучеше, гореше. Страничната лампа го очертаваше целия. Почти реална сянка върху стената, с вдигната ръка. Нямаше мисъл, нямаше звук. С прикован поглед в замръзналата сянка.
Подпря се на ръце и продължи да се вторачва в сянката. Опитваше се да си спомни какво точно се случи, но сянката мълчеше стоически.
Малко по малко шумовете в главата ѝ започнаха да заглъхват, помръдна рамене и разтърси глава.
Изведнъж скочи и започна бързо да се преоблича.
Слънцето се опитваше да се промъкне през щорите.
Затропа в антрето, разбута обувките, нахлузи набързо някакви, удари две четки през раздърпаната коса и хукна навън.
Скоро се върна с кварталния ключар.
Докато той трополеше и бръмчеше, тя приседна на табуретката, бавно се събу, пое си дълбоко въздух, сякаш кислород не ѝ достигаше, и бавно въздъхна.
Надигна се и влезе в стаята. Сънцето си играеше с щорите.
Сянката беше избледняла. Само ръката още замахваше заплашително.
- Госпожо, готово! Елате да пробвате ключовете!
Разплати се с ключаря, блъсна вратата и с удоволствие се наслади на трясъка.
Влезе в банята, грабна легенче с вода и кърпа и влетя в стаята. Започна ожесточено да търка там, където беше сянката. Търка, търка, докато я изтри от съзнанието си. Попи с ръкав потта от лицето. Седна отново на леглото. Сянката я нямаше. И нямаше никога повече да се завърне.
Обърна се, пресегна ръка и издърпа щората. Целият ден светна в стаята.
© П Антонова All rights reserved.
