May 31, 2006, 5:29 PM

Сянката под стола ти 

  Prose
1100 0 4
9 мин reading

Сянката се тресе под краката на стола и ти, ужасен, трепериш, стъпал отгоре му.

“Каква е тази сянка, която толкова много ме плаши?” - питат очите ти.

“Какво иска от мен?” - гърчат се устните.

И ти си безпомощен. Сам, необичан вече дори и от мен. А и как бих могла да те обичам, щом страхът ти е толкова голям, че чак не се сещаш да погледнеш назад...

  

Виждам, че пижамата ти те влудява. Толкова ярка и цветна, толкова издайническа.

 “Ами, ако ме издаде?” - мисълта потраква в такт с ченето ти.

Ами, ако окото на Нещото - собственик на тази сянка - види крясъкът на ярките цветове? Това ли си мислиш? Или може би има и друго, още по-ужасно?

 

“А този прозорец?”

Той така нагло се оглежда, прозрачен в очите ти. Безплътен за черния ти кошмар.

Защо той стои така отворен и безразличен към танца на пердетата?

“И те ли искат да ме издадат?”

Ще те издадат ли?

“Ще примамят още Нещоподобни да нахлуят през прозореца, нали?”

 

Нали?

Нали се побъркваш? Гримасата, сковала лицето ти, е толкова отблъскваща. Зениците ти - огромни, улавят с луд подскок всеки трепет на сянката под стола.

Жалък си...

 

Мислиш, че трябва да затвориш прозореца.

“Трябва да затворя прозореца”.

Но как?

“Ще падна”.

Не можеш.

”Не мога”.

Страхливец!

“Страх ме е”.

Ще трябва да се протегнеш.

“Ще загубя равновесие”.

Страх те е.

“Ще падна”.

 

А аз пък се смея. Смея се, защото тебе така те е страх, че чак не се сещаш да погледнеш назад. Да се обърнеш, за да видиш мен.

Виж как се треса от смях. Сянката, която толкова много те плаши, съм всъщност аз. Защо не се обръщаш? Виж, че това съм аз - тази, която те обичаше...

Някога...

 

Някога, тогава, се опитах да ти помогна, но безпомощна се изгубих в сенките на твоите столове. Черните кошмари на лудите ти очи.

И сега ти не се сещаш да се обърнеш. Да видиш, че сянката в краката ти не е от твоите, а моя, единствена. Последната.

 

Защо не се обърнеш да видиш как се приближавам към теб, разплакана и засмяна. Обърни се и погледни как бутам стола ти.  

Осъзнаваш ли, че не твоите, а моята последна сянка те погуби и запрати през отворения прозорец...

 

Видя ли?

 

 

Накрая аз - по-лудата, сама и безпомощна, се качвам на стола, за да те последвам в сянката.

Общата.... Вечната...

 

                                                                                                            Zimed

© Зимед All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Яко
  • Хареса ми пресъздаването на неговия страх и нейната безпомощност.
  • ми не е хорър филм, не е и чак напрегнато, съспенс да кажеш, че има. По-скоро ми е тажно. И си го харесвам хих
  • дълбоко харесва ми.
    не знам дали трябва , обаче когато започнах да чета си помислих, че ще е някакъв откъс като че ли от филм на ужасите ми не се оказа това харесва мии
Random works
: ??:??