Седях си кротко във фотьойла, чатих си, надниквах по форумите, нормално прекарване на времето на човек от 21 в., на който приятелите му са основно виртуални. Тъпеех и завиждах. Завиждах на 99% от човечеството, че може да си легне и да заспи, просто така опирайки глава във възглавницата. За да съм честна трябва да кажа, че това е единственото нещо, за което завиждах на околните.

Не че не ми е минала мисълта да имам и аз някои материални ценности и парични възможности, но това е просто така, между другото. Исках да мога да заспя. Както всички хора. Абе как заспиват те? Няма ли някаква мисъл да им минава през главата и да ги разбута? Явно – не. Кофти, за мен де.

Гардеробът от дясно на мен поскърцва и стене. Защо? Там беше едно време леглото на свекърва ми. След инсулт и счупен крак я прибрахме у дома. Там изпадна и в кома, но си почина в болница жената, не у дома. Защо тогава стене и скърца тъпият гардероб? Много съм си мислила: иска да каже нещо – аме не. Нищо не казва.

Принципно такива неща не ме вълнуват. Не се страхувам от нищо, което не е от реалния живот. Дори и призракът й да е там – все тая. Ни се страхувах, ни ми пука. Вярвам, че всеки си има свой следващ живот, било в астрално, било в някакво друго пространсто. С две думи – вярвам в преражданията. Май станаха три, не не са – това е частица на  речта... хихим.

Палех следващата цигара, яд ме беше на околните че спят. Попийвах си от чаша черено вино и куфеех. Или поне куфеех до преди миг. Нещо изпука, светна една мека синя светлина. Не валеше дъжд, та нямаше възможност от кълбовидни мълнии. Реших, че нещо май си въобразявам... Да, ама не.

Пред мен изникна някакво синкаво туловище на нещо огромно и не точно фокусирано. Прекалих с виното. На пук на всякакви физични, химични и други нормални закони това нещо се изправи пред масичаката ми с лаптора и каза:

-          Искам да говоря с теб. – Ха сега де, аз пък не исках да говоря с никой и го игнорирах.

-          Трябва да говоря с теб – настоя синкавото нещо и приклекна пред масичката.

-          Хубаво, да говорим – отвърнах – ама ти си моя фантазия, а аз и без туй не мога да заспя, само привидения ми липсват.

-          Не съм привидения, не стопляш ли?

-          Не, не стоплям. И какво си ти?

-          Молод.

-          Какво си-и-и-и?

-          Молод.

-          И какво значи това? Дръпни се малко, ще обърнеш компа.

-          Да ти имам и компа – изхили се то – първобитна работа.

-          А ти какъв искаш да е?

-          С въздушен екран и гласови команди – изцепи се динозавърчето.

-          Още нещо да искаш? Казвай, че ми се спи.

-          На теб почти никога не ти се спи.

Това нещо пък от къде знаеше за моето безсъние. Изобщо от къде беше, какво правеше в стаята ми и изобщо беше ли нещо или си говорех с обратната страна на географията. Последната му реплика ме поотрезви малко и започнах да се накокошинвам. Мразя да ми нахлуват в личното пространство, а това беше почти опряло нос в масичката ми. Вярно, беше синкаво и леко размазано. Ощипах се. Пак беш там. Запалих цигара и включих телевизора.

-          Спри тази аларма – програчи нещото.

Спрях телевизора, пийнах глътка вода и го загледах тъпо и упорито.

-          Сега пък ми се блещиш. Що за човешко същество си? Аз искам да си поговорим, да те поразпитам, а ти какво? Да не те е страх.

Определено не изпитвах страх, поне не страх от него. Май ме беше страх от себе си, но не го признах. Какво е страха. Обикновено най-големият страх идва от нещо непознато, непреживяно. Човек се страхува и от реални неща. Само че според мен има няколко вида страх. Само дето в момента не го изпитвах, май бях пийнала повечко и хич и не ми пукаше. Дори да говоря със себе си или с онова леко размазано синкаво нещо.

-          Не, ама вземи и застани на фокус, че започна да ме заболява главата – рекох, колкото да кажа нещо.

-          Фокус... – изблещи се нещото – а да, вие имате доста ограничен процент възможност за зрително възприятие – и наистина застана на фокус като се и смали до малко под нормален човешки ръст. – Така добре ли е?

-          Да, казвай сега. Какво си и какво правиш тук?

-          Абе нали ти казах че съм молод и тъй като на моята планета липсва нещо реших да те питам дали можеш да ми го дадеш. Ние сме господстващия вид, ние сме хората както вие се определяте.

-          Като сте толкова развити защо си дошъл до тук за нещо? Технологията ни е на това ниво, аз пари нямам, аз дом като хората нямам, а ти точно при мен цъфна.

-          Ние не цъфтим.

-          Уффф, казах го в преносна форма. Научил си езика на един народ, които е  ограничено използван само на тази територия. По-разумно беше да научиш английски например и да се телепортираш в Америка.

-          Тццц – поклати глава. В орбита съм от две и половина ваши години. Бая езици научих, с доста хора се опитах да говоря. Просто само ти не започна да пищиш, нито хукнаха нанякъде – та за това останах при теб.

-          Благодаря – чудех се доколко може да се вярва на този... молод – та след като не хукнах на никъде казвай какво искаш, че ми се приспа.

-          Трябва ми...

-          Нямам нищо, къш оттук – почваше определено да ми писва.

-          Абе не искам нищо материално, искам подкрепа.

-          Не става.

-          Защо?

-          О, моля ти изчезни

Той или то взе че наистина изчезна. Започнах да си мисля имало ли го е, наистина ли е искало нещо от мен... И най-важното – какво може да иска, та аз нямах нищо.

Запалих последна цигара, вече дори не ми се пиеше... исках да си легна и да заспя.

Легнах си, но за всеки случай ударих няколко хапчета. И взех та заспах.

Две

Няколко дена се заредиха нормално: събуждане, закуска, робота, пазар, търчане по къщата и накрая компа и спокойствието на анонимността. Спомням си, че на следващият ден имах бая мисли и съмнения относно вероятността да съм изперкала, мислих и за молаода ама някак така, като за герой от филм или книга. Дори вечерта чаках дали пак ще се появи нещото, но не. Вечерта мина спокойно и тъпо.

Та така го карах още около десетина дена, но сякаш някакъв свредел ми човъркаше в мозъка. Отхвърлях идеята. Убеждавах се, че това са фантазии, глупости, сънища. Дори започнах да търся доказателства, че това не е съществувало и просто да спра да мисля. Само че не можах.

На следваща вечер не издължах, предадох се и току лекичко повиках:

-          Ей, молод ....

-          А, ти се реши – рече нещо откъм прозореца.

След това се материализира в нормален за нас размер и пак приклекна през масичката.

-          Знаеш ли, бях решил да се откажа. Реших, че и ти си като останалите. Ей, много сте бъзливи бе – изхихика то/той.

-          Не съм бъзлива, просто съм предпазлива. Така че седни някъде и започвай от начало.

-          Пак ли бе...

-          Какво „пак ли бе”, та ти нищо не си казал. Поне се представи. Като не ти знам името, дори пола как да започна разговор с нещо си.

-          Името ли? – ококори очи – Сигурно имаш предвид номера ми?

-          Номера ти ли ? – този път аз ококорих очи – Нямате ли си имена? Само номера?

-          Имена имаме там – посочи някъде нагоре и наляво. – Когато пътуваме имаме само номера, по-лесно е за контролиращите.

-          Уффф, добре кажи си номера.

-          24SD308IKLTRP701

Тази път наистина занемях, а нещото – пардон, молода изобрази нещо като хитра усмивка – Готино завършва нали, на единица. Аз съм един от първите.

-          Значи си от мъжки род?

-          Сега – да.

-          А после?

-          Когато изпълня мисията си в космоса ще се върна узрял, за да си направя пашкул и да премина във втората фаза.

-          Много развита цивилизация сте бре-е-е, размножавате се като насекомите. В кошери ли живеете?

-          Сега пък обиждаш? – нацупи се молода. – Вие като живеете в твърди неща, ходите с крака по твърди неща, предвижвате се и летите с твърди неща – да не сте по-напред?

-          Тези твърди неща се наричат домове, пътища, коли, самолети и ракети – все технически постижения.

-          И се храните със себеподобни, пфууу.

-          Това пък от къде го измисли? Вярно в далечната ни история е съществувало канибалството, но вече – не.

-          А месото, което готвите?

-          То е от животни.

-          И как решихте вие, по-висшите същества наричащи се хора, че животните са на този свят за да ги ядете. Дори ги отглеждате, развъждате и генетично изменяте, за да използвате телесните им течности и телата, за да засищате глада си.

-          Чак пък телесни течности…

-          Как наричате онова бялото дето го пиете от кутии?

-          Мляко.

-          А какво според теб е млякото ако не е телесна течност?

Хъмм, вярно е, помислих си аз, но реших да настъпя. – А вие с какво се храните?

-          С чиста храна.

-          Слънчева енергия?

-          Да.

Замълчахме. Молода продължаваше да клечи през масичката. Не правеше нищо, нито     движение, нито потрепване, клатушкане или друго. Как успяваше да е толкова неподвижно, а в същото време нещо в него непрестанно пулсираше. Огледах се. Всичко в стаята си беше по местата, като изключим синкавото нещо, клечащо срещу мен. Понечих да запаля цигара, но се отказах. Цигарите са отрова за мен, в такъв случай и за него, хранещо се със слънчева енергия. Какво пък ми пукаше дали ще се отрови от цигарения дим. Миналия път не възрази когато пушех. Въпреки това не запалих. Гледах го и се чудех. Не е фантазия, нито е привидение родено от алкохолни пари. Бях трезва като краставичка. Гласът му чувах не в главата си, а с ушите си. Значи имаше гласни струни и можеше да възпроизвежда звуци. Не виждах през него въпреки синкавия му неплътен вид. Значи светлината не преминаваше през тялото му. Тогава наистина в стаята ми имаше нещо, което е реално. И защо за Бога се беше довлякло точно при мен? Каза, че иска нещо, но какво? Аз нямах нищо. Нищо, което би представлявало ценност за някой човек, а още по-малко за някой НЕ човек.

      То ме гледаше, по-точно имах усещането, че ме гледа. За първи път се взрях разумно в него.          

     Да, имаше хуманоидни черти, имаше нещо като глава, торс и крайници, но въпреки това не    беше баш с човешка форма, въпреки че доста наподобяваше. Вгледах се в горната част, която трябваше да е глава и май наистина видях три наподобяващи на очи отвори и един по-ниско – явно това беше устата му.

В този момент молода се хвана за края на масичката и видях че има три пръста и един срещуположен, признак на съвършенството и възможността за захващане. Само дето и доста животни го имаха, а това не ги правеше хора или поне разумни същества.

Не че се хвана, по-точно се подпря на нея. Масичката не трепна сякаш не бе докосната от нещо материално. Взрях се в тях. Дебелички, синички и полубезплътни пръсти.

-          Що не седнеш вместо да клечиш там, срещу ми?

-          Че ти си седнала на единствения стол.

-          Фотьойл.

-          ?????

-          Добре де, няма значение. Стол е и си прав, нямам друг.

-          Няма проблем и да клеча, както се изразяваш. Принципно ми е все едно как ще застана, но реших, че така ще ме възприемеш най-добре. Като същество срещу друго същество – на едно ниво.

Отново ми стана тъпо. Хем ми беше интересно, хем тъпо. Май все още не гледах на него като на нещо реално. Все едно си говорех с герой от книга или въображаем приятел. И друг път ми се е случвало да си говоря сама, представяйки си, че не съм сама – та нищо ново за мен.

-          Откъде си – попитах.

-          От една планета - малко след това, което наричате Млечен път, близо е.

-          И какво те води при мен?

-          Искам нещо?

-          Пак ли? Казах ти, че нямам нищо.

-          Имаш. Всички хора го имате.

-          Тогава върви при всичките останали хора и си го поискай.

-          Нали ти казах, че не ми се получава. Не ме взимат на сериозно или бягат, викат и се щурат. Един дори го прибраха като излезе гол от банята и хукна по улицата.

-          Ми, редно ли е да влизаш в баните на хората, това е строго лично пространство.

-          Разбрах – наведе виновно глава – но тогава още не знаех. По-късно разбрах, че не ме приемат ако работят, вървят по улиците, карат коли или се хранят, когато са в група и разговарят. Трябва да уцеля момента, а не знаех как да го позная. Момента де, в който да се появя.

-          Аха – не ми хрумна нищо по-читаво за отговор.

-          Тогава надзърнах и те видях, че не правиш нищо и реших … че може би това е момента.

-          Аха – отвърнах, прозвуча още по-глупаво.

-          Усещах, че се страхуват. Че не знаят дали ме виждат или не, страхуват се другите хора да не ги помислят за луди ако покажат с нещо, че ме чуват и виждат.

-          То и аз още се чудя дали изобщо те виждам и чувам – усмихнах се криво.

-          Да, ама не хукна да бягаш, разговаряш с мен. Помниш ли, ти ме повика.

-          Да, така е. Просто не ми излизаше от главата дали наистина те е имало или съм започнала да полудявам.

-          Сега убедена ли си?

-          Не знам, но давай нататък.

-          На къде и какво да давам.

-          Идиоми в езика. Продължавай да разказваш.

Молада се размърда някак притеснено. Не че започна да кърши крайници, но повърхността му се развълнува, за момент дори реших, че ще се разлее. Нече беше мях с вода, но създаваше подобно усещане. Сякаш му стана неловко и се чудеше как да продължи. Започна …

-          Виж … не бях точен в началото. Знам достатъчно добре нравите и езика ви … знам какво е къща, кола, улица, шофиране, пари, власт и желание за притежание. И не се размножаваме като насекоми. Понякога се държа детински, стараейки се да се правя на маловажен, за да не си помислите, че ви подценявам и правя грешки, който поправяйки ме ще ви даде усещането за превъзходство над мен и… над расата ми… та да не се чувствате маловажни.

Ха така де. Да не съм се чувствала маловажна, да не ме стресира с факта, че е висше създание. Тоя май взе доста да го прекалява. И не само към мен, но и ни обобщи всички хора на планетата. Замислих се.

Толкова ли сме и ние прозрачни за него та вижда нуждата ни да се чувстваме важни, да чувстваме превъзходството си един над друг, да се опиваме от усещането че сме по-добри от онзи там зад ъгъла, колегата на съседното бюро или шоу звездата на екрана на телевизора. Желанието да възвисяваме собственото си АЗ над останалите. Да крием недостатъците си, а ако не можем да ги изтъкваме като нещо индивидуално и наперено. Да подценяваме тези, които ни обслужват в ресторантите, чистят кабинетите ни или заемат по-ниши постове от нас. Мале-е-е.

Наведох глава.

-          Съжалявам – промърморих – май си прав. Ние не сме кой знае колко добри, но като цяло някои от хората имат и положителни страни.

-          Знам, разбрах го.

Ама нещо ме зачовърка пак от зад. Тоя да не е дошъл да прави психоанализ на обществото като цяло и в частност на мен. Пак започнах да се накокошинвам. Усетих как моето АЗ излиза на преден план с едничката цел да разгроми разсъжденията на съществото пред мен. После се свих и се засрамих от себе си. Реших да прекратя разговора, за да поразсъждавам над новата гледна точка, която се разпростря в ума ми. Че аз съм една нищожна частица от микро- и макровселената, дори не съм и песъчинка в океана на времето. Че всичките ми желания, стремежи и мечти за материално благополучие и успехи са нещо елементарно от гледна точка на вселенския мир и разум (ако изобщо имаше такъв).

-          Виж, уморих се. Искаш ли да продължим друг път?

-          Да не те обидих с нещо?

-          Не, просто искам да помисля малко, а трудно ще го направя в твое присъствие.

-          Добре – рече, чу се леко прошумоляване, като от въздишка и изчезна.

Стаята отново стана пуста, празна – някак още по-празна от всичките други пъти.

Три

Мина седмица. В службата беше бая натоварено. После задължителната домашно/къщна работа с готвене и най-важното – клюките от Фейсбук. Като си помисля май най-важното стана този пуст Феисбууууууук – замени всичко: приятелство, социални контакти, рождени дни и сватби – лайкваш или те лайкват – модерна работа, няма що.

Не мислех за молода. Поне съзнателно се опитвах да не мисля. Но той беше в мен. Искаше ми се пак да го повикам, да имам смелостта да го разпитам подробно и изслушам всичко за неговия свят, живот, нрави и обичаи (сигурно и те си имат). Но се срамувах да го повикам. Срамувах се да призная пред себе си, че вярвах в тази измишльотина като извънземно същество, което каца в стаята ми и разговаря с мен като живо. Май бях за лудницата погледнато от страни, но се хванах че вярвам в съществуването му. И си бях съвсем наред, от моя гледна точка де. Още два дена се борих и спорих със себе си докато една вечер просто казах „молод“ и веднага чух:

-          Да, тук съм.

Леко настръхнах.

-          През цялото време ли си бил тук?

-          Не. Дори се бях отказал и ако не беше ме повикала тази вечер си заминавах.

-          Търпелив си.

-          Напротив. Чакането е миг от живота ми.

-          Колко е продължителен живота ви?

-          Зависи от мерната единица. За теб векове или миг, за мен – мигове или нищо.

-          Та да се върнем на въпроса – какво искаш от човечеството?

-          От него не искам нищо. Искам от определен човек да ме научи на нещо, да ми даде нещо.

-          И какво е то?

-          Да ме научи на любов, да ме научи да мечтая и да фантазирам.

-          О-о-о-о

-          Трудно ли е?

-          Да мечтаеш и фантазираш – не, но да обичаш – много трудно.

-          А не може ли по кратката процедура, че разполагам с малко време – трябва да тръгвам.

-          А защо не ми каза, че толкова бързаш?

-          Ти не ми даде възможност. Губеше време в това… как му казвате… да търсиш под вола теле… да се убедиш, че съм истински и да се съгласиш на сериозен разговор с мен. Загуби много време – моето и твоето време в размисли и колебания.

-          Вярно – смутолевих.

-          И?

-          Мечтите ни са да притежаваме неща, което нямаме. Да пътуваме между световете и да пътуваме между самите нас. За мен това е мечта, за теб това е реалност. Фантазираме, че можем да срещнем точния човек за нас. Ти го опита и не попадна на точния човек – значи за теб вече е реалност. Да обичаш е лесно, но да те обича точния човек, който и ти обичаш е много, много трудно. Мечтаем за това и фантазираме, че сме го постигнали.

-          Значи не можеш да ме научиш какво е любов?

-          Не, не мога. Но когато се върнеш и преминеш през втория си стадии на развитие, когато създадеш твое поколение с любимия си молод – ще разбереш какво е любов. Любовта не се учи – тя трябва да се изпита.

-          Значи все още има шанс за мен?

-          Разбира се има молод, това е една мечта и фантазия, която никой не може да ти отнеме. И само от теб зависи дали да стане реалност.

-          Благодаря човеко, ще запомня думите ти.

-          Кажи ми името си молод, моля те.

-          Аз съм твоята фантазия на сбъднатата ти мечта за пълноценна любов.

Благодаря, молод. Стаята вече не беше така празна и куха. В мен остана посланието на един молод.