Родната ми къща е почти на брега на Искъра.  Между нея и водата може да има 100 метра. Може и да няма. Реката е различна  през сезоните, различна е през деня и нощта, различна е сутрин  и вечер. През лятото е спокойна и се влачи бавно. През горещите месеци се отдръпва от бреговете, обрасли с върби и една особена трева, която расте на туфи. Тази трева е с тъмно зелени, кухи листа, които са прави, остри в края, приличат на тънки сламки и израстват по 50-60 сантиметра. Когато бях малка, берях от тези зелени сламки на снопчета и от тях си плетях гривни, слънца и рамки за картинки. А истинските речни камъни са феноменални! Само през лятото можеш да видиш “нови” речни камъни. Те са бели, сини, сиви, зеленикави, бежови или пъстри - като пъдпъдъчи яйца. По големина са различни – виждала съм огромни, които няколко човека не могат да извадят от пясъка. Има кръгли, плоски, елипсовидни, всякакви.  Речните камъни са една неизследвана вселена от форми и цветове. Като малка си мислех, че и хората са толкова различни, колкото камъните по брега на Искъра през лятото. И също така твърди – като този разноцветен гранит, нахвърлян безразборно, сякаш от самия Крали Марко.

   През есента реката става много бърза и пълноводна от дъждовете. Но не по начин, както през пролетта. Тогава винаги има опасност от заливане. И почти винаги се случва. Водата започва да мие зидовете на къщите, отнася  градините, залива казана за ракия и крайречната улица, която се нарича “Искър”. Съседите газят през водата с гумени ботуши,  но не, че няма откъде да минават. Това е очакваното, сензационното и интересно явление за Долната махала. Пък и за всички в селото. Хората идват да наблюдават реката, слагат колчета, за да мерят дали опасността е минала или пък предстои. По това време могат да се чуят прелюбопитни истории от минали години, за драматични наводнения и за мъжки геройства. Жените и децата не играят в тези истории, освен, ако не са се удавили по най-мистериозен начин… Аз  не помня по време на наводнение да са се случвали тези страшни неща, за които се говори. Всичко е ставало  “някога”, преди да бъдем родени. Обичах да слушам тези разкази…

    Искърът  през зимата!  Това е моята зимна приказка!  Реката се е скрила под синкавия лед, набразден от гладки, замръзнали ручеи.  Но не спира да лудува във вълшебните пещери и ледени лабиринти. После изскача неочаквано от ледената прегръдка на студа и пак се гмурва в искрящата бездна на някой завой по течението.  Над нея са спуснали клони старите върби – и те обледени, заскрежени, красиви и неземно украсени с ледени висулки. По-добър художник от зимата няма! Само с един цвят, но с хиляди нюанси, зимата рисува  възторг, копнеж, радост, надежда, влюбване, музика и гласовете на ангели. Зимата вдишва и издишва. И го прави по най-красивия начин – в синкаво-сребърни, искрящи тонове на бялото – цвят, който Бог е избрал за най-хубавите неща на земята. Някои казват, че бялото не е цвят…Може и да не е. Усещам го прекалено близо до Твореца, за да е нещо, което се назовава с думи…

    В моето детство Искърът беше чист – истинска прелест! В бистрите води се виждаха риби и водни змии, над него прелитаха  водни кончета, понякога плуваха лодки надолу по течението и имаше много рибари. После реката почерня. От нея се носеше зловоние, а децата, които се осмеляваха да се  потопят в гъстата вода, после се разболяваха. Но никога не се плашехме от реката -  това нямаше как де се случи…

   Исках да разкажа за циганите… но започнах с реката. Аз съм се родила с усещането за нея… Разказите от моето детство без реката, не са истински…

   Те идваха в ранната пролет преди Великден. Тогава хората чистеха домовете и дворовете, подновяваха някои неща  по къщите и изхвърляха ненужното край реката. По това време всички съдове в домакинството – тави, котли, джезвета и тигани, трябваше да бъдат калайдисани за празника. И циганите пристигаха. Каруците с дрипавите чергила  спираха в  кръг под тополите край Искъра. Още преди да разтоварят покъщнината си, палеха огъня. Разнасяше се специфичният мирис на цигански катун и всички хуквахме да ги видим.  Черният мъж, когото познавахме открай време, се наместваше до въглените и разгъваше духалото. Това духало прилича на гайда. Един голям кожен мех, почернял като  всички наоколо. В единия край има къса, дървена тръба, обточена с железни шинички. Тръбата е широка колкото бебешка ръка, не повече. В другия край духалото завършва с две дървени дръжки с кожени каишки, в които старият циганин си пъхваше пръстите. А той имаше адски дълги пръсти. Черни. Сгъваше и разгъваше дланта си и духалото ту вдишваше, ту издишваше. Огънят се разгаряше и всички деца – от катуна и от махалата, сядахме около него. В това време от каруците се разтоварваха кафезите с проскубани кокошки, кончетата се разпрягаха и младите цигани им намираха място край реката. Между каруците връзваха въжета и по тях разцъфтяваха пъстрите поли на циганките и шарените ризи на мъжете им. Малко след това, нарамили торби, жените тръгваха из селото да събират дрехи, храна и съдове за калайдисване. 

   Не знам от къде идваха. Това знаеха възрастните. За нас оставаха само тайнствените предположения, че са обиколили света, за да дойдат тук – такива странни, кресливи, шарени, незлобливи и вечно усмихнати. Старият циганин разказваше истории, които сигурно беше научил от баща си и дядо си и които нямаха нищо общо с живота по това време. Напълно невъзможни и невероятни цигански фантазии… Тогава за първи път чух думата “паун”, но не знаех какво е това и си замълчах. Циганчетата също мълчаливо слушаха дядото, но те със сигурност са знаели, че паунът е птица. Специална при това. Защото паунът царствено се е разхождал по моравите на всички палати по света.

   Може и странно да е, но аз редовно си хапвах при циганите. Жените мятаха на въглените едни малки мекици, колкото момичешка длан. Правеха десетки от тях. Трупаха ги върху плитки, бакърени подноси и всеки си вземаше, колкото  иска. Мисля си, че тези питки се печаха постоянно, през целия ден. Бяха страшно вкусни. Само от вода, сол и брашно. Не вярвам да е имало друго в това тесто, което вълшебните пръсти на циганките месеха постоянно. Баба ми направо пощуряваше, когато привечер се прибирах вмирисана на цигански огън, пушек и калай. И дори не бях гладна. Чудеше се как не ме е гнус да ям от циганските “гюзлемички”. И аз не знам как. Но ги обичах.

  После махалата замирисваше на лимонена кора и ванилия. Дни и нощи наред се месеха, втасваха, плетяха и украсяваха великденските козунаци. Във всяка къща се приготвяха поне по 10-15 тави и тавички и се носеха в къщата на баба Марика, където имаше пещ.  В най-малките тавички бяха козуначетата, които  даваха на нас, но след като изстинат. Иначе не си струваше да висим и да чакаме напразно. Козунаци и шарени яйца имаше и за циганите. Те им се радваха като деца. Не знам дали са били християни, но Великден беше празник и за тях. Пълнеха каруците с различни неща, които хората им даваха - храна, дрехи и покъщнина. Печелеха добре и от калайдисването, защото от няколко села наоколо всичко бакърено минаваше през ръцете им. Циганите по онова време не крадяха. Никога не бях чувала история за кражба. Нито намек дори. Докато не заспах в една каруца.

   Било е в деня, когато са си тръгвали. Вероятно ми е било тъжно, че тези странни хора си отиват и съм наблюдавала как товарят багажа си. Може дори да съм помагала, макар да съм била около 4-годишна. Нямам спомен.  Винаги, когато циганите заминаваха, махалата опустяваше. Вероятно затова и никой не е забелязал, че ме няма. Единствено чичо ми – буен капитан с красива униформа, попитал къде съм. И тогава хукнали да ме търсят. Нито русо дете, нито цигани. Чичо ми полудял. Взел си пистолета, яхнал един мотор и тръгнал да ги гони. Не че те бягали, но били тръгнали преди доста време. И когато някъде напред по пътя видял да се кандилка чергилото на циганска каруца, той започнал да крещи да спрат, защото ще стреля. Вече ги наближавал. Хората и хабер нямали какъв е този мъж дето вика, ръкомаха и кара като луд мотора си. И тогава той стрелял във въздуха. Конете се уплашили и дръпнали неистово напред. Е, тогава и аз съм се събудила и съм се показала сред вързопите. На циганите им светнало какво се е случило и спрели кервана. Помня колко се уплаших, като видях чичо - беше бял като ризата си, а устата му – тъмна. И аз ревнах. Една циганка така се развика, че чичо ми се втрещи.

   - Що стреляш бе, човек. Ще уплашиш детето, засрами се. Ние да не сме “айдуци”. Заспало детето, чудо. Да го заведете да му баят, щото си е глътнало езика от страх. Чу ли?

   Чичо се протегна и ме свали от каруцата. Разбра, че работата е съвсем различна. И се засмя с неговата много, много широка усмивка.

   - Хайде да си прибирам в къщи това русо цигане, че щях да направя беля. Прощавайте.

   После не знам какво стана. Но на другата пролет катунът пак дойде край реката, пак миришеше на пушек, калай и гюзлеми. Слушах любовни истории, които не разбирах и приказките на стария циганин с духалото, а циганките се кискаха и за стотен път разправяха на хората, които идваха при калайджията, как чичо ми щял да ги разстреля всичките, защото мислел, че са му откраднали племенницата. И  ококорени  завършваха историята с думите, че когато се роди русо циганче в катуна им, светът ще тръгне към свършване…

   Не знам дали това е пророчество. Циганите ги умеят тези неща. И ги усещат. Но сега има много руси циганчета…и няма катуни край Искъра…