Сънуваните хора

Изобщо не помня как се бях озовал там. Как бях влязъл, как се бях качил по стълбите, и влязъл в стаята. Но сега я гледах и ме беше страх да не се събуди.   Чувствах се като крадец. Какво щях да и кажа ако се събудеше и ме видеше тук. Очите и бяха игли. Бяха черни и дълбоки. Никъде другаде не бях виждал такъв поглед. В тях имаше разбиране и опрощение. Но бяха твърди и сякаш гледаха през теб.

 Сега спеше, спеше спокойно и отмерено, а аз се зачудих откъде ми е толкова познат този поглед, и откъде въобще бях толкова убеден, че той е на момичето което спи в тази стая.

Въздухът в стаята беше спарен, но с познатият мирис на нормалния семеен живот. Някой път като се събудя по-рано, когато всички спят, този мирис и тишината се смесваха, и нещо ме жегваше под лъжичката. Сега пак стана така.

 По прозорците проблясваха капчици конденз, защото навън беше студено, а тук топло и пълно с цветя. По-скоро храсти, разположени между леглото и от двете страни на прозореца. Обиколих стаята и се помъчих да съм на нейно място, за да видя всичко това, но от друг ъгъл.

Подът беше от паркет, стар и потъмнял.

Който и да беше слагал мебелите и постелките държеше на това той да се вижда, защото пътеките бяха много тесни, разположени от двете страни на леглото. В дъното на стаята, срещу прозореца беше сложен шкаф, но с ракла и чекмеджета и върху него малко огледало и гримове. Погледнах в огледалото и видях очите и защото то ги беше попило. Нещо ми мина по гръбначния стълб, случвало ми се е и друг път. Отгоре на раклата и на стола до леглото имаше разхвърляни различни вещи, книги, очила, една диадема и забравена чаша от чай.

Зачудих се дали човек би могъл да се влюби в някого само докато му разглежда стаята. На стената, в дясно от раклата висеше часовник. Кръгъл, с черна периферия, и цифри на бял фон. Секундната стрелка се въртеше, но звук нямаше, нямаше го досадното цъкане, така че чувството за време отсъстваше и, въпреки че го видях не запомних точният час. От под леглото се подаваха кутии пълни със стари списания и бележки, ненужни вещи, неща сложени и забравени там.

Всичко това ми харесваше, скринът, гардеробът, те бяха различни, и въпреки това си пасваха, малката масичка с металният свещник, непретенциозната нощна лампа, която се закачаше като щипка, няколкото картини по стената, пейзажи нарисувани с молив..

Когато обърнеш внимание на всеки детайл и на всяка подробност една стая може да се уголеми до безкрайност и да стане една вселена.

До толкова се бях увлякъл в изучаване на стаята, че почти бях забравил за страховете си.

Какво ли щях да правя ако ме хванеха? Не знам. Никога досега не бях влизал в чужд дом през нощта, а даже не знам как бях влязъл. Толкова беше тихо.

През дантеленото перде се виждаше улицата осветена от уличните лампи.

Всичко беше много естествено и точно на място, като в картина. Аз си бях на мястото, макар и за пръв път да влизах тук. Точно това усещане, както и факта, че не си спомнях как съм влязъл ми даде да разбера, че това е сън. Погледнах към нея. Тя се беше завила почти до брадичката със завивката, която беше светла, с някакви вероятно светлокафяви орнаменти, но в стаята беше тъмно, тя не бе оставила светната нощната лампа, и цветовете не личаха добре. Възглавницата беше със същата шарка, но черната и коса я закриваше наполовина. Беше странно – всички жени по начина по който спят, и стари, и млади ми приличат на момиченца и тя не правеше изключение от това.

Никой не можеше да ме убеди, че тя е сън, защото беше много по-реална от всичко в моя живот. И все пак. Протегнах ръка и докоснах кожата на ръката и малко над китката. Беше топла, докоснах малките косъмчета по нея. Сънуваните хора имат ли пулс? Защото тя имаше. Бавен, успокоителен, на вълни. Сякаш имаше в себе си море. А сънуваните хора, дали сънуват?

Тя се размърда разтревожена от нещо . После нещо си промърмори и пак потъна в съня, а аз се бях притаил в тъмното. Все още ме беше страх и не бях свикнал с обстановката. В случай, че тя се събудеше трябваше пак да се върна по стълбите на обратно този път на бегом, а после накъде? Нямах никаква представа.

Дървената врата, тази от която бях влязъл, и зад която знаех че има стълбище беше затворена. Реших да не я отварям, защото както не бях сигурен какво имаше след нея, и ако действително сънувах, това със сигурност щеше да ме изплаши и да се събудя.

Реших също, че ако в момента я сънувам, винаги можех да наглася нещата така, че тя да не се събуди и да ме види. А от друга страна много исках да се събуди и пак да погледна в очите и. Бях в безизходица. Не знаех къде съм, не знаех как съм дошъл, не знаех даже кой съм. Не знаех коя е тя, и не знаех откъде знам всичко за нея. Единственото което знаех е, че исках да видя още веднъж очите на сънуваното момиче.

Седнах на другия свободен стол в стаята и реших да изчакам да се събуди, дори ако трябваше да чакам цяла вечност. Нямах нищо против това да продължи цяла вечност, защото в тази стая и в това момиче имаше много смисъл и всичко това си струваше.

Вече не ме беше страх от това да ме хванат.

 Страхувах се, ако всичко това е сън да не се събудя преди тя да отвори очи.