Сърце в кафез от злато
- Хей! Я, по-тихо! Какво си се разбесняла толкова!
- Искам навън! Пусни ме!
- Защо искаш навън? Имаш си всичко. Де да бях и аз като теб - да живея в голяма златна клетка, да си чуруликам по цял ден, да радвам някого и да кълва трошици от ръката му.
- Не! Не съм щастлива тук! Искам да видя света! Позволи ми да летя!
- Да летиш ли? Твърде крехка си за външния свят. Той е студен и опасен. Ще измръзнеш или ще умреш от глад. Есента ще ти се стори зима. Всяка капка дъжд за теб ще е порой, а всеки полъх на вятъра ще усещаш като ураган.
- Нима е опасно да живееш истински? В това се различаваме помежду си. Ти търсиш сигурност, а аз - свобода. И в най-хубавата и голяма клетка да ме сложиш, тя винаги ще е по-различна от гората. Не искам да се храня от ръката ти. Твърде лесно е. Искам да събирам трошиците сама от земята. Вие хората храните душата си със злато, за да я накарате да се чувства щастлива. Купувате си свобода и забравяте, че времето ви на този свят не е безкрайно. Това е най-голямата ви грешка. Не осъзнавате, че целият ви живот се събира в едно тире, издълбано върху мраморна плоча. Пусни ме, моля те!
Из "Малките хора и големите истини"
© Християна Манева All rights reserved.
