Терапия - ч.3

– Давай, Маестро! - подвикна Клод, като махна с ръка над главата си, в подкрепа на думите които каза.

https://www.youtube.com/watch?v=cF5bArRnTwM&t=1964s

https://www.youtube.com/watch?v=2dDM8NSNDaw

 Жан- Пиер свиреше непознатите и стари за него песни подред, без избор. Беше му интересно! Радваше се най- вече на реакцията на присъстващите. Поклащаха глави и рамене в такт с мелодията, дори някои станаха да танцуват...Усмивките  не слизаха от лицата им. Всички вече бяха на неговите години !В душите си ! Върнаха се в младостта си...

– Каня те на танц- Жаклин отправи поканата си към мъж, който през цялото това време стоеше на своя стол със странно неподвижни ръце и увиснали рамене - извинявай, не видях до сега болката ти...ръцете...как ги загуби? Може ли да седна тук?- възрастната дама седна на свободното място до  него, след одобрителното му кимване с глава .

– На фронта...през войната...1944 година...не мога да забравя...пред очите ми  е... стои все там...с години...

– Разкажи ми. Може да ти олекне...

– Беше червено! Червено от кръв...В далечината, по- близо до линията на  хоризонта се виждаха приближаващите лодки и бомбите, които падаха върху тях... Тела, много човешки тела плуваха върху червените вълни...червени гребени и трупове...Тела...много, много тела идваха  все по- близо до брега...с вълните...на части...Океанът не беше  с бели гребени , а цветни...червени...от кръв...носеха ни трупове, разкъсани от бомбите, или удавени от ужаса...От стигналите здрави лодки до брега, изскачаха млади мъже с автомати , боеприпаси и много воля, за победа!За победа! И всички  са млади! 18-десет , 20- десет годишни момчета...Всички! До един!...И аз бях един между  тях...На пясъка имаше други...пак млади...някои от тях с още ненабола брада...проснати върху пясъка, без крака...с разчленено от мина тяло...с липсващо лице...с липсващи ръце...и аз бях един от тях... От бункера и танковете също се стреляше...без почивка...Улучените момчета нямаха време дори да извикат “ мамо“ или “ Господи“...Аз бях един между от тях... По долините и полята имаше мини и колове- капани “ Аспержи на Ромел“ им казваха. Бяха против пехотата и парашутистите... И аз бях между тях...

Пианистът продължаваше да свири! От залата бяха излезли всички, за обедна почивка! Само Жаклин и мъжът до нея си говореха. Той не чуваше разговора им, но усещаше, че става нещо...лично...в душите им...Свиреше отново Бах...най- трудните пасажи...без грешка...като в хипноза...

https://www.youtube.com/watch?v=ghTitIMtTCM

– Имаш ли си някой сега?...- след дълго мълчание попита дамата

– Не! Само спомена за едно момиче. Целуна ме. Подари ми картичка със снимка на Париж и ми каза “ Благодарим ви! Обичам те! “

Жаклин сложи ръката си върху протезата на възрастния мъж . Имаше усещането че ще я разтопи с горещината на своята длан...

– И ние с майка ми...в мазето...половин картоф...шепа ориз...ряпа и за месо...случайно хванат гущер...целия град беше с назъбени сгради...стъклата липсваха...покривите и  част от стените- също...оцелелите като нас...озъбени от глад. мизерия и ужас...Не далече  имаше концлагер. Казваха му “ Нацвайлер“. Там беше братчето ми...Видяхме го с майка...бяха много...в един вагон...телата им бяха нахвърлени...едно върху друго...с раирани дрехи...скелети,,,

По пътя до там, срещнахме и другите...виновните,,,бяха с изцъклени очи от умора и безсъние...взимали хапчета за смелост “ Первитин“- магичното хапче за кураж ...200 тона опиати...40 процента от световното производство на морфин и кокаин...без милост... 73 милиона жертви...49 милиона мирно население и 24 милиона военни...жертви!- и все по- тихо почти прошепна

– Аз бях това момиче което те целуна и ти даде за спомен картичка... като хиляди други...

Жаклин спря да говори...нямаше сили повече...

Гледаха се! В очите! Не забелязваха дълбоките бръчки по лицата си....Не виждаха побелелите си коси...Не виждаха и телата си, смалили се от годините...Търсеха се там...в очите...на тругия...

Беше се родила най- добрата терапия...Любовта!

– Ехо...тук съм... Жан- Пиер...погледни насам... тук съм... - размахваше ръце и подскачаше пред големите прозорци, в парка  младата Жаклин.

– Седнете удобно на стола , дами и господа! Краката ви да са на пода, без да се допират...Изправете тяло, плътно до облегалката на стола...Затворете очи...вдишваме през носа...бавно, с корема, не с гърдите... задържаме въздуха...издишаме ... бавно...дишаме... И отново...дишаме...дишаме...

                                                      Край