Здравей, Насе!
Не мислих, че пак ще ти пиша. Помниш ли войнишките писма?
Колко години изминаха оттогава? Бяхме още деца, непознаващи болката и страха, следвахме пътя си смело. Ти – отракан хлапак, а аз – мъжко момиче!
Много те измъчих, нали? Всичко помня, а ти? Началото беше в края на едно лято. Помниш ли кой ни запозна, какво откри в това срамежливо селско дете? Аз знам. Бяхме толкова различни, но нещо ме привлече в теб. В мига, когато ме заговори, когато ме погледна с кафявите си очи в мен копнежът узря. Да те виждам, да знам всичко за теб, ето това исках!
Беше невъзможно. Ти живееше в града и идваше само през ваканциите. Не можеше да има връзка. Не бях еднодневка. Имах си свои виждания за любовта. Нищо не се промени и когато дойдох да уча в града. Казват, че без контрол от родителите децата пропадат. Не е така. Щом имаш ум в главата и уважение към създателите си, сам си поставяш спирачките. Това може, за това не е дошло още времето! Първите седем години, важните неща-примерът, обичт ...