Толкова крехък в ръцете на Бога
Крещеше когато се раждаше, толкова крехък в ръцете на Бога. Чувах виковете ти от земята и се молех Той да те пусне да слезеш при мен. А ти крещеше и крещеше, сякаш искаше да сгрешиш. Когато се изтръгна от ръцете му виковете ти стихнаха бавно и тръгна да падаш. С бясна скорост идваше към мен. Тогава протегнах ръцете си, за да те хвана, но те... те бяха чакащи и уморени. А вътре в главата ми всичко случило се преди, сякаш не се беше случило и чакаше теб, за да се повтори. Ръцете ми се отдръпнаха от теб и ти падна на земята. Очите ми се затвориха. А колко исках да те уловя във времето и да те запазя до себе си. Отворих очите си и те видях да стоиш пред мен, кръвта се стичаше по лицето ми , а моите сълзи ми пречеха да те видя. В миг прозрях как нещо бяло и леко се отделя от тялото ти. То се отдръпна назад от теб и полетя нагоре. Тогава Бог разтвори небето и те улови в ръцете си, като бебе. Но ти вече не плачеше, а се усмихваше с велика радост. Просто се сгуши в него и заспа спокоен, спокоен, че си добре.
Прибрах се у дома и там напалих огън от всяка ласка, трепет и забравен час. Усетих се закичена в окови. Усетих студ сред огъня и чувах нечий глас, как плахо с бавен тон повтаря:/-Ела/. Погледнах огъня, колко различен е той от небето. Как изгаря, как изпепелява и не оставя нищо след себе си. Той е от онези неща, които просто преминават през човешкото съзнание, а оставят трайни следи. Като ураганите. За миг се усъмних, че това не е моят дом, но съмнението ми бързо се отдръпна. Тук аз всеки път изпитвах болка, а винаги се връщах. Като че ли нещо ме теглеше. Като че ли самата тя ме влачеше след себе си и двете се прибирахме у дома.
Ще се моля за теб, докато се моля за себе си. Обещавам ти. Ще се моля заедно с нея, когато дойда при теб времето да е спряло и да видя усмивката ти. Ще се моля следващият път когато падаш ръцете ми да те хванат, а аз да те задържа до себе си...
2003
© Николина Милева All rights reserved.
