10 min reading
Животът е като сладкиш – сладък до блудкавост и пълнен с калории – знаеш, че трябва само да вкусиш няколко хапки и да спреш, но не можеш. И преяждаш, преяждаш… до припадък. Не искаш никога да свършва, а само да лапаш, докато ти нагорчи.
За пореден път се прибирах тотално разбита. Имах ли сили за още? Едва ли? Младото ми тяло, колкото и силно и здраво да бе, едва издържаше експлоатацията, с която го тормозих непрестанно. Не спирах да го правя! И защо не? Утре можеше да е последното днес. Това занимаваше умът ми, всеки път, когато бях толкова уморена, като пребито вързано куче. За пореден път! Да, за пореден…Едва успях да се измия, сложиш уморено две хапки в устата си, но дъвченето ми се видя непосилно. Преглътнах ги почти цели. Умората ме изпепеляваше, но това беше добре – означаваше, че все още ще ям от проклетия сладкиш „Живот”. Дълго лежах на неудобното легло, вперила мътният си и уморен поглед в тавана. Тъмнината ме успокояваше, защото избухващите цветове на ежедневието ме караха да ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up