***

    Дани премигна и застина. Не беше сигурен кое го шокира повече, това че колата им бе паркирана пред входа или свитата фигура на чичо Владо в ъгъла на полу-етажа. Беше облечен в пижама на райета и пушеше цигара. Светлината на уличните лампи течеше бавно през прозорците.
- Здрасти, Дани! – каза Владо – Ще стане ли моята работа или...?
- Ще ни закара, бе Владо, нали ти казах – намеси се Таня
    Дани се хвана за парапета и си пое дълбоко въздух. «Тук нещо не е наред, ама хич не е...»
- Чакайте малко!... трябва да се облека... да намеря ключовете... да... – краката му бяха изтръпнали и студени – Ей сега идвам...
    Той се пусна от парапета и с несигурни крачки се отправи към «death-ската» стая, където бяха захвърлени дрехите му. Погледът на Врана го блъсна в челото. «Мисли!!! Не прави нищо, в което да не си сигурен!» Той погледна към стария телефон с шайба и се опита да се сети къде може да са техните. Слушалката бе поставена на мястото си, но бе леко изкривена и през нея се долавяха звуци. Дани се наведе към нея бавно и наостри слух.
- ... няма смисъл... Стига си опитвал да се свържеш! Ще дойде със сигурност, каквото и да направиш...
    «Това е майка ми! Сто процента...» Пресегна се към слушалката, но безименният му пръст я докосна и тя се намести на вилката със специфичния звън... «Мамка му!» Той се изправи и продължи към стаята. Облече се и започна да търси ключовете за колата...
- Айде пали и да тръгваме, че стана сто часа... – подкани го Владо
    Той и Катя бяха седнали на задната седалка и наблюдаваха неуверените действия на Дани. Той освободи от скорост и запали. Гумите бавно започнаха да се въртят, следвайки наклона на улицата. Колата се движеше по инерция...
- Мини покрай РУМ-а – каза Владо – там пътят е по-хубав.
    Дани погледна в огледалото за обратно виждане и видя Таня да кима със съгласие.
- Таня? – попита плахо Дани
- Да? – отвърна жената
- Катя къде е?
- Тук съм, де. Кажи? – пак отвърна тя.
    Дани скочи върху педала на спирачките, но колата продължи да набира инерция. Той се обърна и я погледна право в очите. В тях блещукаха притеснителни пламъчета.
- Чакайте малко, бе!!! – извика той той – Вие майтап ли си правите...?
- Гледай си пътя – каза жената подигравателно – Млад шофьор си.
    Дани рязко извърна глава напред. По време на завъртането погледът му улови знака «Стоп» и се спря върху огромното кълбо светлина на метър вляво от него. В главата му започнаха да нахлуват мисли, а след тях натрошени стъкла, разкъсана ламарина и тъпа болка. Почувства как колата стои на място, а светът се преобръща около нея. Гумените уплътнения на вратата се вееха из купето, а искрите, нахлуващи през десния прозорец откъм тавана, пресушиха сълзите му. След тях от там долетя вълна пръст, сякаш някой я бе хвърлил с лопата... тишината бе грозна. Дани се пресегна и дъпна дръжката на вратата в опита да я отвори. Тя се изтръгна с лекота и той я загледа... наистина прличаше на телефонна слушалка.
- Аз ти казах, че ще дойде...


***

- Не ме гледай!!! Скачай!!! – крещеше полковникът.
    Тревата се бе огънала под натиска на въздушната струя от перките. Джунглата сякаш се опитваше да избяга от свистящите им остриета и бе залегнала под формата на кръг около машината. Дани скочи и се претъркули. Ушите му доловиха звук на удар на метал в камък. Фигурата на Конър изникна иззад един храст и помаха.
- Насам, новобранец – извика той.
    Дани се затича приведен към него. Едно коренище го препъна и той се сурна в краката на Конър.
- Внимавай, момче – изсмя се той – Пази си хубавото лице!
- Да, бе... няма начин.
- Давай да се измитаме от тук, че голяма олелия вдигнахме!
    Дани се изправи и побегна след Конър, който плуваше из растителността «в свои води». След половин час пробег двамата лежаха и асимилираха остатъците адреналин.
- Дишай бавно и дълбоко – каза Конър – Може да ти се наложи да се целиш в нещо. Трябва да си спокоен.
- Не ми обяснявай! Майка Тереза на наемниците. – захили се Дани – Нали само установяваме контакт и се връщаме?
- Вярваш ли си? – погледът на Конър беше сив
- Ами...
- Без «Ами», след мен!
    Те се изправиха и поеха бавно към отбелязаните координати.
- Мислех си – прошепна Дани – Да вземем да заобиколим, а?
- Не мисли, брат! Просто...
    За стотни от секундата Конър насочи оръжието си. Храстът на пет метра пред тях падна, като макет от куклен театър и двамата се вгледаха в грозната цев, насочена към Дани. Зад нея не се виждаше нищо, но те знаеха, че той е там. Чуваха го, усещаха го, помирисваха го. Телата им се превърнаха в молитви, които се насочиха в различни посоки, но към едно и също «нещо». Просто седяха и гледаха цевта... «Стреляй» каза наум Дани «Отнеси му грозната физиономия». Конър го погледна право в очите. «Стреляй, Конър, копеле недно!!!»
- Стеляй, мамка ти!!! – прошепна Дани, а Конър поклати глава и свали оръжието.
    Въздухът стана гъст, като желе с вкус на безизходица. След две трудни вдишвания «време», куршумите направиха със сърцето на Дани това, което бе специалитет на жените в неговия живот...
***

    Старата жена говореше нещо и дърпаше Дани за ръката. Той се обърна към аквариума и видя маймунката. Тя стоеше изправена и с усилия пазеше равновесие. Остатъците от ампутираните крайници бяха завързани зад гърба й за да не може да разплете бинтовете им. Тя се засили и със сила се блъсна в плексигласа. Муцунката й се окървави и прошепна «БЯГАЙ!!!» Безумен страх изпълни Дани. Тилът му настръхна и той погледна към сервитьорката, която държеше меню зад себе си.
- Може ли менюто? – попита с треперещ глас той
    Момичето бавно протегна ръката с папката. Погледът ù сякаш търсеше нещо на пода. Дани се концентрира върху пръстите ù. Бяха четири. Не, че бе загубила някой през живота си - просто се бе родила така.
- Боже мой!!! – каза възрастната жената – Онова момиче няма ухо... а онзи младеж... Боже мой!!!
    Дани я грабна за ръката и се втурна по ескалатора. Всеки негов поглед попадаше върху нечий генетичен недъг. Някъде нещо липсваше, другаде беше в повече. Паниката хвърляше всички сили да го завладее. Тя искаше да го препъне по ескалатора, да го накара да скочи от някоя от декоративна тераса, да го изпие. Фантазията му застана на нейна страна и доокрасяваше всичко видяно и почувствано. Те бягаха в състояние на амок. Всички ги гледаха с неопределими погледи, в които имаше твърде много емоции – завист, срам, желание, ненавист, болка, прошка, омраза... Те бяха единствените «здрави» хора в магазина и се чувстваха виновни за това...
    Той отвори задната лява врата на колата и внимателно вкара бабето вътре, след което влезе и той.
- Карай!!! Бързо!!! – кресна Дани
    Шофьорът бе жена на годините на жената, която той охраняваше. Той никога не я бе виждал извън колата. За него се променяха само цвета на косата, модела на слънчевите очила и обеците ù. Тя запали колата и тръгна с мръсна газ. Излязоха от подземния гараж и Дани се обърна назад и погледна към сградата на магазина. Той се намираше в средата на нищото... наоколо имаше само пустиня, колата се носеше по прашен черен път.
- Къде караш? – попита Дани.
- Където трябва – отвърна жената.
- Не, имам предвид, не излизай от пътя! И ускори малко, моля те!
    Той бе седнал зад шофьора, а старата жена от дясната му страна. Това бе нещо, което не допускаше да се случва, защото зад шофьора е най-сигурното място в колата и то по дефиниция е отредено за «обекта на охрана», но днес бе изключение... Колата бе просторна и удобна. Дани така и не успя да запомни модела, но беше някакво поръчково изпълнение на класически автомобил, разбира се бронирано и с всички модерни екстри. Той погледна към бабето. Тя гледаше в една точка и клатеше глава с неразбиране. Устните ù се движеха, но думите чуваше единствено тя... Две руси главички заподскачаха покрай десния прозорец до нея и Дани усети как стомахът му се свива на малка оловна топчица с шипове. Две момиченца се държаха за ръце и тичаха заедно с тях. Косиците им бяха вързани на «ку-ку-ригу» с червени панделки, големи почти колкото главичките им. Те се смееха и помахваха със свободните си ръчички. Колата започна да намаля и децата я изпревариха, като на шега. Те започнаха да бягат по-бързо и да увеличават дистанцията. Щом ги изпревариха с двадесетина метра, изскочиха на пътя и се обърнаха срещу колата.
- Заобиколи ги, но не спирай! – извика Дани – Чу ли? Какво... децата? Спри! Да не си сляпа, ма?!?!
- Разбира се, че е сляпа, Дани... – каза старата жена с учуден поглед.
    Чу се тъп удар и сърцето на Дани се скъса. То премина през гърлото и влезе в главата му. Изхвърли мозъка и застана на негово място. «ТУП- ТУП», «ТУП- ТУП» чуваше единствено пулса си. «ТУП- ТУП», «ТУП- ТУП» Той кънтеше в главата му с такава сила, че очите му щяха да изхвръкнат. «ТУП- ТУП», «ТУП- ТУП» Дани се опита да извика, но не си бе поемал въздух от цяла вечност. «ТУП- ТУП», «ТУП- ТУП» Обърна се назад и погледна през задното стъкло. «ТУП- ТУП», «ТУП- ТУП» Една малка фигурка се изправяше в прашния облак на пътя зад тях и махаше с ръка. «ТУП- ТУП», «ТУП- ТУП». «Не е възможно!!! Не е възможно!!! Не е възможно!!!» Повтаряше си той «ТУП- ТУП», «ТУП- ТУП». «Те бяха двечки... Къде е..?» «ТУП- ТУП», «ТУП- ТУП». Започна да оглежда трескаво пътя зад тях, но той бе завит в прашни чаршафи. «ТУП- ТУП», «ТУП- ТУП». Тогава погледна към празното място между него и жената на задната седалка. «ТУП- ТУП», «ТУП- ТУП». Подът на колата стана прозрачен и нечовешкият ужас прекърши душата му. «ТУП- ТУП», «ТУП- ТУП». Момиченцето се бе закачило под колата и оставяше диря с цвета на панделката си по пътя, покрит с фин прах. «ТУП- ТУП», «ТУП- ТУП». То го погледна «ТУП- ТУП», «ТУП- ТУП». «Всичко е наред. Не ти се сърдя...» Миг по-късно вината го уби...

***


    Краката му загубиха досег със земята. Той усети как крилото на планера улавя течението и започва бавно да се издига.
- Видяхте ли веееее, мърши? – смееше се Дани – Така се прави, с мислене! Какво си мислихте, че ще летите без да бягате срещу вятъра ли! Не става така...
    Безкрайно удовлетворение изпълни сърцето му. Успя, направи нещо, което другите не можаха. Нека да му се смеят сега!
- Ади смейте се!!! Хаха или нещо не ви е до смях? А?
    Вече се бе издигнал на два-три метра. „Пускам се... Височко е хич да не е... пускам се... определено е височко... пускам се... ох, не мога, високо е... пусни се бе, глупак, по-ниско няма да стане... не, не мога...” Топла вълна обля тялото му и всичко му стана безразлично. Прехвърли двете алтернативи, които имаше. Да се опита да управлява планера – нямаше как да стане. Той просто висеше на дръжките му. Да се пусне... не успя да го направи, когато бе по-лесно да го направи, а сега абсурд. Започна да оглежда квартала. Никога не го бе виждал от тази гледна точка. Блоковете бяха окъпани със смирената светлина на залеза, трите високи тополи също, детската градина, училището, високите военни блокове, улиците, хората – всичко... На двадесетия метър над земята не се чувстваше вятър. Там бяха само усещането за издигане и топлината на залеза. Всичко бе залез. Всяка емоция, всяка секунда (каквото и да значеше това), всеки звук, усещане, фибра, клетка, атом, вселена... Вселена от безнадежност и примирение. Той се примири с това, че никога няма да стъпи на земята. Никога няма да каже нещо. Никога няма да обича, плаче, мрази, радва, смее, има дете, жена, тъгува, роднини, приятели, бира, кола, дом, цигари, работа, колеги, внуци, пее, танцува, ненавижда, пада, заспива, мига, къпе, яде, крещи, чувства... НИКОГА!!! ТОТАЛНИ - НИЩО, НИКОГА и НЯМА... ВСЕЛЕНСКО ТОТАЛНИ...

***

    Дани отвори очи и загледа стената, осветена от слънцето. Сетне се обърна към прозореца и се разви, но остана легнал. Вратата на балкона бе отворена и през нея заедно със светлината се лееха звуци живот – коли, деца, някой тупа килим... Съботно утро през лятото. Напълно прекрасно... Той не се усмихна, просто стана и си направи кафе. Запали цигара на слънчевия балкон, отпи от горчивата течност и тя му се стори сладка след горчивата чаша, изпил през нощта. Тогава си спомни едно заглавие на статия „Дори най-дългият сън не трае повече от три секунди”. Тогава извади тетрадката и записа:


„Само истинският кошмар може да те накара да заобичаш живота истински...”