IХ.

Каквото и да правят, както и да се стараят – по-голям ураган над алкохола от Врабчока не съм виждал.

Врабчока беше звеновод в ТКЗС-то в Бяла Слатина.

Едно лято аз и брат ми искахме да позаработим някой и друг лев, та се хванахме на полска работа.

Е, идеята беше да станем поливачи. Хич не леко, но много доходно. Хилядарка на месец – в зависимост, разбира се, от поетите площи за поливане.

Което означаваше нощно влачене на тръби, покриване на голяма територия...

И риск.

Едно момче така си отиде. Изправил тръбата да я изтръска от калта вътре. А тя към 5-6 метра. И точно под далекопровода.

Натам е ясно.

Обаче, местата бяха заети, та се хванахме при тютюноберачите.

Сутринта в пет бяхме на капанчето – сборния пункт.

Врабчока вече ни чакаше и опъваше сутришната ичкийка.

Така почваше.

После с един праисторически автобус, возил може би още ловци на динозаври, заминавахме за блока.

Жените беряха тютюна, ние го носехме в ремаркето.

С едни ластици на ръцете, та да обхващаме повече.

Врабчока беше навсякъде – дето се вика, и парцалите му работеха на тоя човек.

Но и черният дроб…

До обяд се движеше с две шишета вино в джобовете. Надигаше ги – до пълно изчерпване.

Към десет и нещо спирахме. Жега. Отивахме на друга работа. А на село работа бол.

Всичко на акорд – няма работно време. Колкото направим – толкова.

По пладне се опъвахме в пояса. Час и нещо спане или дремане с кротък лаф.

Врабчока пийваше кефски биричка. Жена му носеше две-три бутилки в чантата.

Сетне отивахме в сушилнята.

Разтоварвахме, жените почваха низането.

Едно време ходех с баба ми на работа в склада. Тогава жените нижеха тютюна с едни големи игли и с дебели канапи.

После низите окачваха навън.

Тук, след години, имаше прогрес.

Жените със замах нанизваха листата на железни игли върху яки форми. Над сто кила тежеше всичкото – зелената маса си е трупнала бая вода.

Ние ги носехме в пещта. Пълнехме я, после затваряхме, замазвахме и се включваше сушенето.

След няколко дни я отваряха, изстиваше, вадехме тютюна.

Всеки ден при подобен режим.

Освен веднъж.

Когато отидохме на полето, направи ни впечатление, че е празно.

Небивало нещо в този трудов сезон.

Позачудихме се, жените тръгнаха по редовете...

И в тоя момент забръмча мотор. Един селскостопански самолет слезе ниско и ни обсипа с бели топчета.

Торяха...

За отрицателно време всички се намерихме под ремаркето.

Забравили баш нашето звено да предупредят...

Та тогава отидохме на хибридната царевица – да опрашваме с едни въжета.

И така – до вечерта.

А вечер слизахме при капанчето, Врабчока оставаше – да намокри джуки след дневната жега.

Ние се прибирахме, миехме – ама как се трие тютюнев катран? – пийвахме по една ракия и спокойно си чешехме езиците до вечерята.

Никакво напрежение, никакви проблеми, никакви мисли...

Бачкаш – и толкова.

Щастливо време.

Х.

Абе, аз накъде тръгнах?

Уж бях под прозорците на момичетата, пък ме завея в Бяла Слатина...

То вече много живот, много истории, много хора.

И всички скачат, крещят, махат с ръка: “Ей, не забравяй за мен! И за мен разкажи...”

Ще разкажа, бе! Спокойно!

С тия три шишета ракия в машината на времето далеч се стига.

Макар че не е само пиенето.

И любовта да не пропускам, и тарикатлъците, и завистта, и амбициите, и приятели, и врагове, и...

Добре, добре...

Караме наред по хаотичната спирала на спомените.

Докъде бях?

Аха, в Бяла Слатина.

Там разбрах какво е това любов.

Имаше една циганка – Айша...

Не, не – не съм се влюбвал! Сакън! Много по-сложна история.

Айша си беше работна циганка /абе, де изчезнаха ония цигани? Сега някакви паразити ромстват и мишкуват, а циганите нещо изчезнаха.../.

Бачкаше наред с всички.

Не пиеше.

Но пък в дните, когато раздаваха пенсиите, яростно обслужваше пенсионерите.

Не й знам норматива, но се вихреше.

Личеше си как през деня й се спи, та две не види. Както викаше баба ми.

А, забравих да ви кажа.

Освен за себе си, Айша се грижеше за майка си.

И за брат си, който станал инвалид – без два крака, и бил изоставен от жена си.

И за децата му – четири.

Та малко ще се наложи човек да се позамисли, преди да я нарече както и да е...

Или поне да замълчи. Защото не е бил в нейното положение.

Била е женена...

Или май още се водеше с мъж официално.

Ама избягала.

“Отидох, вика, в Червен бряг. Намерих едно гадже, заведе ме в ресторанта на гарата. Ядене, пиене, пари даде човекът...

И после, даскале /така ни викаше – нали бяхме студенти/, моичкият научил от свой апапин къде съм. Дойде в кръчмата.

Побесня. Като почна гаджето – смля го от бой.

Ама оня не беше виновен!

Хванах го на пазара, врътнах му някое око, забедрих крака и...

Що да не удари нещо настрани?

После мене ме почна...Бой, бой...И ме рита с обувките в главата. Пък обул трандафори... /за младите – остри патъци, модни по едно време/“

“Ама, Айшо – викаме един ден като дремехме в пояса - ми ти що го остави твоя?”

Пък тя пали цигара /е, много пушеше!/.

“Биеше ме, даскале, много ме биеше. Щото все си мислеше, че съм шавръклива. Не, че не съм, ама чак толкова...Съблече ме гола, върже ме на пружината – и бой! После отива в кръчмата и ме оставя вързана. Тя, майка му, там. Ама не смее да ме пипа, щото и нея после...”

Пък ние – невинни бели душички, се зверим:

“И ти защо стоя?”.

“Па обичах си го, бе даскале!...”

Дръпна яката от фаса и рече:

“То и сега май си го обичам...”

Е, хайде който може – да направи научен труд за любовта...

Аз просто разказвам.

ХI.

Ама вие не мислете, че само сме пили и...таковата, безделничели?

Нееее...

Ние бяхме съвестни комсомолци и студенти.

Ама много съвестни.

Сещам се как кандидатствах.

Писмен, устен, политически.

Изкарах ги.

На устния ме препитваше комисия, по-сетне единият от тях се оказа доцент Симеон. Свестен човек, много свестен.

Макар доста затворен – направо капсулирал се.

Та на изпита ми се падна Смирненски.

Много го харесвам. Считам го за гениален поет. Но в българското училище няма време за него.

Едно, че у нас има много, ама много поети, които спокойно можем да наречем гении.

Второ, че творчеството му е  прекалено неудобно за всяка власт – независимо дали се нарича комунистическа или демократична.

Та говорих аз, каквото говорих – комисията кимаше. А отдолу на билета пишеше – “Наизуст “Юноша”.

Да, но не го знаех!

Това страхотно стихотворение, което разкрива образа на всеки младеж, изправящ се срещу света и осъзнаващ драмата на живота – не го знаех.

Обаче, още в училище поовладях покера.

И се специализирах в блъфирането. Помагаше. По-сетне – когато като студенти си организирахме цели нощни турнири по покер.

Не на пари – де такива благи неща у студенти.

Имахме бурканче от детски храни, пълно със стотинки. Всяка – чип. По 1, 2, 5 и така нататък. В намаляваща прогресия.

Една нощ стигнахме до 144 пъти пода.

144!

Увличахме се...Но – без парични залози.

Защото добре схващахме колко са ни ангелите и как спирачките са още по-слаби.

Добре, добре...Връщам се.

И казах аз: “Имам наизуст “Юноша”...Като ще се гине – с музика да е.

Симеон вика: “Няма нужда, чухме необходимото”.

Аз блъфирам: “Но да го кажа...”

Той пак пренебрежително маха. Какво иска тоя ученик-зубър с цайси? Да покаже какъв отличник е? Е, видяха, чуха – стига толкова!

Пък аз повече не предложих.

Щото можеше да се съгласят.

Приеха ме.

Бяхме по списък 32 – 14 човека и 19 момичета.

После стигнахме 200.

След бригадата. Когато се заредиха парашутисти и подводничари. Отвсякъде.

Връзкар до връзкаря, мила моя майно льо...

Ама никакви юнаци!

Та тогава видях най-красивото момиче, което е имало късмета да пресече пътя ми.

Появи се на втората седмица.

Хубавааааа...

Лице-картинка, фигура – като че баща й е стругар...

Седна на първата банка /там се слагаха веднага всички зубрачки!/.

И около нея – глутница чакали.

Няколко дни.

После се поизчисти.

Защото мацето беше...Абе, тъпа! Адски тъпа! Космически тъпа!

В подобен случай съм много скрупольозен. Бих предпочел гумена кукла. Поне ще си мълчи...

Пак се увлякох...

В първи курс имахме някаква комсомолска секретарка. От вчерашните ученички.

Натегачка, както казвахме в казармата.

Ма то събрания, ма то акции, ма то инициативи...

На народът му писна.

И преди втората сесия намерихме изход.

Отчетно-изборно събрание, ръкопляскания, листа, спусната от факултетския комитет...

Пък нашите ме предложиха и станах комсомолски секретар.

И отговорник на групата.

Четири години! Несменяем! Като другаря бай Тошо!

Веднага направих един Априлски пленум – макар да беше май месец.

И пак почнахме – събрание след събрание.

Но – на нашия таван.

Бързо и качествено.

Прочитаме дадените ни материали, някое момиче пише протокол, подписваме...

И минаваме към съществената част.

Което предизвика бая завист и дори омраза у някои примерни и ортодоксални комсомолци.

Та почнаха да мислят как да заемат така нужното им място.

Защото аз направо прахосвах поста. Дребен, но даващ възможност за контакти с отговорни другари, за изяви, за показност.

Ей го – в едната група беше записано синчето на  завеждащ спортния отдел на “Работническо дело”. Една година по-рано почнал училище, поради което още не беше в казармата.

Много амбициозен, инициативен, пробивен...Леке, с една дума.

“Тате каза, че днес като бил в ЦК...”

“Баща ми днес се видял с другаря...”

И така нататък.

Което вирееше в групата му. Но, макар да го направиха комсмолски секретар на курса, при нас не се мяркаше.

Освен веднъж, обаче тогава се подхлъзна, пийналият Компанейро искал да го подкрепи, ама някак си се изплеснал и юмрукът му цъфна джуката на лекенцето Влади...

Което ни помогна натам да развиваме свободна комсомолска дейност. И предизвика известен респект, та когато трябваха хора за черна работа, знаеше се кои ще са.

Абе, хора, що не свиркате, че ме чакат под прозореца в Аспарухово?

Пък аз къде се занесох...

ХII.

Ей го отдолу село Аспарухово – модел 1974 година.

В центъра на селския парк е училището.

Под прозорците, гледащи на юг, се е разположила нашата весела група.

И пее, та се къса: “Стани ми, стани – шо ми сладко спиш...”

Набляга се на “шо”-то.

Имаме бас профундо – Огито, тенор – Компанейро, Митьо баритон, аз неопределен и неопределяем глас.

И Коцето от Момчиловци, ама той малко така...

Отгоре са се накачулили момичетата. Ръкопляскат.

А Галя хвърля нещо.

Цветя и кутия бисквити.

Оги я вдига и казва важно: “Жоро, дадоха ни бутилка бисквити...”

Покланяме се. И се изнасяме към западната страна – да попеем на нашите мадами.

Които, обаче, проявяват яростна музикална антипатия.

Не щат и да ни чуят.

Само Коцевото бивше /както усещахме/ гадже се показа. И се замята от прозорец на прозорец, пускайки в действие двойно разцепения си език.

Как може, ма не ни ли е срам, четири часът е вече, хората искат да спят...

Хората нещо не се показваха – макар крясъците й сигурно бяха стреснали и призраците в гробището – току-що отпуснали се в удобните ковчези.

Е, призраците легнаха, ама звездните братя, чиято стая беше под прозорците на озверялата годзила, се появиха в целия си блясък.

Ако щете вярвайте, ама бяха в униформи! Със знаците! Звездите! Фуражките дори бяха нахлупили...

“Момчета, вижте колко стана, след малко сме на полето, не е хубаво така...” – занарежда Генади.

Генади беше командир. Натегач също, но страхливичък, мазничък, предпочитащ да се приплъзва по камъните, вместо да ги мята.

“Гена, викаме ние, ей сега ще си допеем – и лягаме...”

Той усети, че сме готови на компромис с изкуството и мъжката чест. И допусна голяма грешка – рече да покаже началническо юначество.

“Веднага!” – изръмжа.

А отдолу се чу един глас: “Гена, ти си педерасссс...”

Силен, ясен, съскащ глас.

И до ден днешен не знам кой беше.

Макар останалите да твърдят, че съм бил аз.

Но не беше само това, което ми се губи...

Прозорецът хлопна, Гената и братята се скриха.

А ние се огледахме.

Честта изискваше да довършим концерта.

Но – Огито?

Изчезнал беше.

Рекох да видя де сме го изтърсили. И се върнах зад ъгъла.

Ами да – седи си под прозореца и си гука с Галя.

Ромео /бая пийнал/ и Жулиета /кикотеща се/. Но не на балкона, а през прозорец.

“Оги, викам, хайде да вървим, че ни чакат...”

Той се обръща, слага пръст на устните и гръмко казва: “Жоро, тихо! Аз свалям...”

Галята направо се залива – ама аха да се изтърси отгоре.

В тоя момент Митьо Бежански се появи.

“Какво става?”

“Тоя сваля – обяснявам му – Не ще да тръгва...”

Взехме го внимателно – за краката, за раменете...Мъкнем го, задникът му оре земята, а той гледа нагоре и вика: “Сбогом, Галя! Мен ме отвличат, но пак ще се върна...”

Абе... Плевенската школа си е плевенска школа...