„Кал, кал и пак кал! Ей тая пуста кал, цял живот не мога да се изчистя от нея. Тъкмо си купя нови обувки и хоп – стъпя в калта, заради някоя дупка по пътя или „плуваща плочка”.  Какво пък, нали съм с нови обувки, маркови, трябва да се окалям хубаво, така...„

-          Това е глупаво, смени канала...

Той не отговори, просто прещрака нататък.

-          Хубава работа. От трън, та на глог, ех, видяло се е, че няма да се гледа телевизия днес, ами да взема да поизляза малко навън, пък ти си стой тук, както обикновено. Говори си с тъмнината... смотаняк.

Той беше свикнал с обидите на брат си. Знаеше, че двамата са коренно различно и едва ли някога ще намерят общ език, затова и го игнорираше напълно. Брат му беше от онези известни момчета, с които всички искат да се мотаят. Такива като брат му бяха повърхностни и се страхуваха от различните от тях. Той ли? Той беше мълчалив и замислен още от малък. Не обичаше да говори много, предпочиташе да пише стихове и разкази или пък да чете. Да, вечно беше с книга в ръка. Нямаше почти никакви приятели и много рядко излизаше от къщи. С брат му учиха в един клас в 104-то СОУ. Никой от класа не го харесваше особено, защото си беше особняк. Малцината, които не бяха с предразсъдъци, пък ги беше страх от него, тъй като обикновено беше облечен в черно, косата му беше боядисано в черно. Злите езици дори мълвяха, че е член на секта и реже вените си ритуално. Той преглъщаше всичките обиди и боя, който понякога му хвърляха момчетата от училище, ей така, за да си запълнят деня. Казваше се Антон, но май дори брат му не беше сигурен за името му.

Майка им беше починала при раждането му и братята живееха с баща си, който се беше пропил от мъка и въобще не полагаше нужната грижа за децата си. Брат му – Слави, изкарваше незаконно пари покрай продажбата на наркотици, веднъж дори бе забил една спринцовка в ръката на брат си, за да му каже дали „стоката е добра”, тъй като Слави беше дълбоко убеден, че Антон е наркоман, въпреки че Той не бе пушил и цигара през живота си.

Тази година завършваха. Всички от класа му бяха много ентусиазирани и чакаха с нетърпение бала. Момичетата трескаво обсъждаха с какво ще бъдат облечени. Всички момичета, освен Нея. Тя беше нова в класа. Беше дошла в началото на годината... и беше особена. Не говореше много, големите ù сини очи създаваха впечатлението за красива душа. Слави ù беше хвърлил поглед, но не защото я харесваше особено, а защото беше известен и трябваше да забие новата, за да се докаже пред другите момчета. Той я харесваше. Двамата седяха един до друг (единствено до него винаги имаше свободно място) и тайно хвърляха погледи един към друг. Слави беше много ядосан от това. Момиче да избере брат му – смотанякът, а не него него – великият Слави? Главата му не го побираше. С времето Той и Тя ставаха все по-близки и накрая станаха гаджета. Когато се появиха в училище, за пръв път хванати под ръка, всички ги зяпаха странно и им се подиграваха. Те се правеха, че не ги чуват. Тя също обичаше да чете и пише, както него. Веднъж Той й бе написал стих:

„Очи има, хиляди, нощта,

а денят само едно;

Ала дневната искра посреща смъртта

с умиращото слънце, ведно.

Очи има, хиляди, умът,

а сърцето само едно:

Ала умира всичко; и светът,

с умиращата любов, ведно.”

(бел. Авт. – „The Night has a thousand eyes” от Francis William Bourdillon; превод на Денис Метев)

Оставаше около месец до бала. Всички изглежда очакваха събитието с огромно нетърпение. Единствен Слави не можеше да се примира с факта, че брат му има момиче, което трябваше той да има... въпреки че щеше да я захвърли след два дни, нещата бяха принципни, според него. Този факт бе влязъл така дълбоко под кожата му, че не му даваше спокойствие. Слави почна сам да взима от наркотиците, които продаваше. Стана още по-агресивен и почти всяка вечер пребиваше брат си до смърт, затова и Той се изнесе. Не можеше повече да понася такъв живот, спря и да ходи на училище, макар и никой да не забеляза. Двамата с нея отидоха да живеят в една стара, изоставена къща в края на града. Подгизналата стая беше пълна с книги. Имаше една маса и много свещи на нея, както и хартия. Обичаха да пишат до късно, въпреки че така и никой не прочете творбите им, освен самите те. За първи път в живота си Той се чувстваше щастлив. Беше беден като църковна мишка, но беше щастлив. Искаше да живее с нея, без значение от друго. Искаше да са заедно.

В нощта преди бала Слави беше излязъл с няколко съученици, за да се напият. В същото това време Той и Тя бяха излезли на разходка сред природата, бяха седнали на брега на реката и се любуваха на красивия блясък на луната. Нощта бе прекрасна. Слави и приятелите му вече бяха доста пияни и решиха да се прибират с колата, която бяха наели. За нещастие, точно тогава Той и Тя се прибираха пеша. Колата мина точно покрай тях. Щом ги видя, Слави веднага извика на шофьора да спре и колата спря малко напред. Отвътре излязоха четирима. Той усети накъде отиват нещата и ù прошепна „Бягай”. Тя побегна в гората и се скри в мрака.

-          Смотаняк, къде изчезна оная курва?!

-          Тя не е курва. Млъквай

-          Какво каза? Не съм те чувал да казваш нищо от години, чух само някакъв тънък, изродски глас. Я пак... – Антон не отвърна. – А, разбирам... сторило ми се е, виж какво... или твоята курва ще бъде моя, или ти ще умреш? Ясно ли е? – Слави вече се бе приближил до брат си, а зад него и другите. – Не я докосвай, проклет да си!

Слави го удари. Право в носа. Ударът беше толкова силен, че го събори на земята и разкървави носа му. Слави беше ядосан, нямаше спирка. Започна да рита и удря брат си, а другите от колата се включиха в побоя. Пребиха го до смърт и си тръгнаха, сякаш нищо не е станало.

На следващия ден беше балът. Дългоочакваното събитие. Момичетата бяха навлечени със скъпи рокли и обувки. Момчетата носеха маркови обувки и костюми. Имаше шампанско, слънцето грееше ли, грееше, веселбата беше пълна... Никой не забеляза, че нито Той, нито Тя са там. След време намериха трупа му. Беше захвърлен в реката. Казаха, че е умрял от удавяне. Никой не протестира. Тя ли? Сигурно е някъде там... чете неговите стихове. За нея. И за него.