15 min reading
***
– Каква е тая Ева, отде изскочи пък тя сега?
– Моля те, Антоне, не започвай отново – нали ти казах, съученичка и приятелка от моя край – бях ù обещала да отскоча до града и да се видим, когато отида за Александър, но знаеш, че не го направих!
– И чак сега - ей тъй, ти се обажда по нощùте. Не ме будалкай! Нали те чух – мънкаш нещо, обещаваш, успокояваш… Ще я вземеш, ще я водиш… Коя е тая, бе?
Мета искаше да му изкрещи, че това си е нейна работа, че няма да му позволи да ù се бърка, особено за важните за нея неща, а Ева и детето ù бяха такива – важни. Дълго време живя сама, за всичко сама вземаше решение – непокорната ù природа се бунтуваше, гневеше, но и беше сложила намордник „засега”, помисли Мета. Сега трябваше да го излъже и то така, че хем да не остави капка съмнение в него, хем да помогне на жената, така както бе ù дала дума. А „думата” си тя ценеше. Когато „прие” да се върне тук, бе тъй далеч от всичко, а за Ева бе напълно забравила. Мета си даде сметка, че независимо от обст ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up