***
– Каква е тая Ева, отде изскочи пък тя сега?
– Моля те, Антоне, не започвай отново – нали ти казах, съученичка и приятелка от моя край – бях ù обещала да отскоча до града и да се видим, когато отида за Александър, но знаеш, че не го направих!
– И чак сега - ей тъй, ти се обажда по нощùте. Не ме будалкай! Нали те чух – мънкаш нещо, обещаваш, успокояваш… Ще я вземеш, ще я водиш… Коя е тая, бе?
Мета искаше да му изкрещи, че това си е нейна работа, че няма да му позволи да ù се бърка, особено за важните за нея неща, а Ева и детето ù бяха такива – важни. Дълго време живя сама, за всичко сама вземаше решение – непокорната ù природа се бунтуваше, гневеше, но и беше сложила намордник „засега”, помисли Мета. Сега трябваше да го излъже и то така, че хем да не остави капка съмнение в него, хем да помогне на жената, така както бе ù дала дума. А „думата” си тя ценеше. Когато „прие” да се върне тук, бе тъй далеч от всичко, а за Ева бе напълно забравила. Мета си даде сметка, че независимо от обст ...