През изумрудено синия прозорец на заведението за първи път видях лицето й. Леко грубо, леко мъжко, но все пак едно невероятно красиво женско лице. Опаковано от мрака, който тичаше стремглаво по улицата, гонен от поройния септемврийски дъжд. Влезе, внасяйки със себе си свежестта на бурята, от която ме отделяше само крехката витрина на кафенето. Място, в което прекарвах вечерите си в последно време, сам с мислите си – опитвах се да напиша една книга, имах добра идея за сюжет, но нещо не се получаваше. Момичето седна на съседната маса, където я очакваше веселата й компания и, слава Богу, мястото й беше с лице към мен. Гледах я и не можех да откъсна очи от нея, съжалявах, че не мога да рисувам, така щях да оправдая и арогантния си поглед, с който нахално я зяпах. Не бях виждал такова лице до тогава - острите му черти се поотпуснаха от топлината на помещението и няколкото глътки алкохол и тя се усмихна, погледна към мен и продължи да се смее, може би на глуповатия израз, който имах в момент ...