Убежище
Малките измъчени от студа снежинки се завъртат сякаш презряни около бледите, тъжни, неонови светлини на пропития със зимен, влажен въздух град. Падат бавно, прогонвани от свирепата миризма на оловния вятър, прегърнал пустошта на кафявите, изсъхнали клони на дърветата.
Ние с теб сме обречени. Обречени да бъдем част от този грандиозен шедьовър на самозаблудата. Лъжем се. Безспирно. Студена игра. Ние сме пионки на зимата. Вътре в мен отдавна сезоните спряха да се менят. Направо воня на обреченост. В гърлото ми е заседнала огромна, жилеста буца тъга. Искам да я изтръгна заедно със студенината, залепнала като дъвка по сливиците ми. Искам да избягам от собствените си лъжи. Затова почвам да лъжа теб. Отмалялото ми от студ тяло те докосва. Прелъстява те. Лъже те, че е топло. За да те превърне в убежище. За собствената си зима.
© Ирен Попова All rights reserved.
