Aug 9, 2011, 10:39 AM  

Убиец на дракони 

  Prose » Narratives
1964 0 11
23 мин reading

         Нощта се е спуснала над притихналия град. Минава полунощ и всички прозорци, един по един, угасват. Уличните лампи едва мъждукат и под оскъдната им светлина сякаш хиляди призрачни сенки се плъзгат край стените. Повечето хора отдавна са се пренесли в царството на Морфей, отпуснати в своите топли и уютни легла. Само аз вървя през тъмната улица, криейки се в мрака и напрегнато се ослушвам. Старая се да се движа край стените на къщите, където светлината не ме достига и се притаявам в техните ъгли. Сигурно отстрани изглеждам доста странно – приведен напред и здраво стиснал ръцете си една в друга. Навярно някой би се учудил, ако можеше да ме види. Всъщност в левия ръкав съм затъкнал нож – голям и наточен – и съм готов всеки момент да го използвам. Кръвта в тялото ми кипи и всяка клетка в мен е напрегната и готова да действа – сякаш предусещайки, че тази нощ няма да бъде обикновена, а ще бъде нощ на битки и смели подвизи. Дошъл е моментът отново да докажа, че съм безстрашен защитник на хората, единственият, виждащ опасността и готов да ù се противопостави. Защото аз съм убиец на дракони.

           Приклякам  край оградата на една къща и напрягайки до крайност очите си, се взирам в тъмнината. Очаквам го да се появи откъм края на улицата. Драконите имат развити сетива и лесно могат да ме усетят, затова трябва да бъда много предпазлив и безшумен. Затаявам дъх и се приготвям да чакам.

           Изведнъж откъм близкото дърво ненадейно запява славей и аз целият подскачам от изненада, когато го чувам. Забравил съм, че славеите пеят нощем. После бързо се успокоявам и се заслушвам в песента. Толкова е красива и омайна! Наслаждавам й се известно време, като не спирам да се питам как е възможно мелодията да бъде всеки път различна и да не се повтори нито веднъж. Замислям се колко прекрасни са всъщност птиците и как не могат да ни сторят нищо лошо. Могат само да ни радват с песента си. А хората, те са зли и жестоки и не биха се поколебали да ни наранят, но въпреки това аз ще ги защитя и ще спася човешкия род.

           Вглеждам се отново в края на улицата. Вече е време той да се появи. Проучил съм добре навиците му и знам, че смяната му в магазина, където работи, приключва в два часа след полунощ. Магазинът е на две преки оттук – на голям и осветен площад, където дори по това време на нощта има движение на хора. Но за да стигне до дома си, той трябва да мине оттук. А аз съм готов да го посрещна.

           Изведнъж в далечината проехтява забързано тракане на токчета и един тъмен силует изплува от мрака. Най-сетне! Това е той. Усещам как всички мускули в тялото ми се напрягат и дишането ми се учестява. Кръвта пулсира в слепоочията, а ушите ми бучат. Той върви към мен и всяка нова стъпка го приближава все повече и повече.  Остават му само няколко последни крачки и ето, че ме достига. Аз приклякам като животно, готвещо се за скок и в мига, в който се изравнява с мен, се нахвърлям отгоре му, като едва сподавям изплъзващия се от устните ми вик. Той е изненадан и опитва да изпищи, но аз покривам с ръка устата му, преди да е успял да го направи. Усещам как за секунди тялото му застива от изненада, а след това започва да се бори и мята във всички посоки, за да се освободи. Но аз съм едър за възрастта си, притискам го с все сила към близката стена, замахвам с ръка и пробождам с ножа гърба му. Явно съм улучил точното място, защото конвулсивните му потръпвания скоро престават, той издава хъхрещ звук и се отпуска тежко в ръцете ми. Измъквам ножа от гърба му и усещам как топла струйка кръв се стича по него, а после се отдръпвам настрани и тялото се свлича безжизнено на земята. На бледата светлина на уличната лампа то изглежда толкова слабо и беззащитно! Ръцете все още стискат малката дамска чантичка. Едната обувка се е изхлузила и е изхвърчала някъде встрани, главата е отметната назад и от полуотворените, начервени устни се процежда тънка, кървава струя. За момент ми става тъжно. Винаги, когато освободя някое човешко тяло от вселилия се в него дракон, изпитвам в мен тези объркани чувства. После приклякам до трупа, обръщам главата му така, че светлината да пада точно върху лицето и внимателно, много внимателно се вглеждам в очите, за да съм сигурен, че всичко е наред. Защото драконът е скрит точно там – в очите – и само някой случаен и непредпазлив злобен поглед може да го разкрие. Но бързо се уверявам, че всичко е както трябва – погледът сега е празен и безизразен, и успокоен, се изправям отново. Сега вече пред мен лежи просто тялото на едно двайсетина-годишно момиче, крехко и слабо, имащо обаче лошият шанс да бъде обсебено от дракон. Защото те, драконите, не подбират и се вселяват във всякакви човешки същества, крадат сърцата и обсебват мислите им и ги правят лоши, много лоши и жестоки. Но за жалост, никой освен мен не ги вижда и не знае за тяхната цел. Ето например мъртвото, лежащо на земята момиче – за всички тя е само една касиерка, работеща в денонощния супер наблизо. Всеки я отминава с безразличие, без дори да погледне лицето ù, без да се замисли, че тя изобщо съществува. Аз обаче често ходех там, за да я гледам. Харесвах стройното ù тяло, бялата и чиста кожа, нежния овал на красивото ù лице. Заставах зад някой стелаж със стоки и дълго,  дълго я наблюдавах. Понякога купувах и по нещо дребно, за да мога да мина край нея на касата и да послушам гласа ù. И така доста време. Веднъж обаче тя ме стрелна със презрително свити очи и изсъска:

            - Хей, малкият, какво си ме зяпнал? Да не мислиш, че не съм забелязала как се навърташ наоколо? Какво си намислил да правиш – да крадеш ли? Да знаеш, че ако те видя още веднъж, ще повикам охраната да те подреди! – и тя мяташе към мен тъмни мълнии с очите си.

            Аз не казах нищо, само наведох глава и излязох мълчаливо от магазина, но вече бях видял всичко, каквото ми трябваше. За един кратък миг в погледа ù беше проблеснал онзи зловещ и злобен блясък, по който се бях научил да ги разпознавам. В нея се беше вселил един от тях и пускаше своите зли корени в сърцето ù. Още тогава знаех какво трябва да направя, но ми беше мъчно, че те избират винаги хора, които иначе харесвам.

 

            Отново се оглеждам внимателно наоколо, за да се уверя, че улицата е все така пуста. После свалям гумените ръкавици от ръцете си, събличам дъждобрана, по който има засъхнали капки кръв и го навивам на руло, а вътре напъхвам окървавения нож. Сега вече съм готов да се прибера у дома. Поглеждам за последно към лежащия на земята труп – около него вече се е образувала голяма локва кръв, която на оскъдната нощна светлина изглежда черна на цвят. Жалко, много жалко, момичето беше наистина хубаво. Въздъхвам дълбоко и тръгвам с бавни, уморени крачки към дома.      

 

 

 

         За първи път разбрах за драконите преди година, когато видях един от тях в очите на сестра ми Сюзън. Тогава тя беше на шест. Сю се роди, когато аз бях осем годишен и понякога си мисля, че те са били в нея още от самото ù раждане, просто аз не съм подозирал за това. Защото още от тогава тя беше едно истинско, малко чудовище. Преди тя да се появи, между мен и мама имаше нещо много специално. Аз бях нейното малко, прекрасно момче. Така ме наричаше тя. Двамата прекарвахме много време заедно и си имахме нашите тайни ритуали. Всяка петъчна вечер тя ме водеше на кино, после се разхождахме по Крайбрежната улица, а накрая отивахме в някоя сладкарница, пиехме сок и ядяхме торта, или сладолед. Разказвахме си забавни случки и се заливахме от смях. Понякога си избирахме някой случаен човек от седящите наоколо хора и започвахме да измисляме смешни истории за него. Трябваше да останем сериозни до края, а който не можеше да издържи и пръв прихнеше от смях, губеше играта. Обикновено човекът ни гледаше смутен и дори понякога се попипваше неловко, чудейки се какво не му е наред. Но най-много обичах вечерите, когато станеше време за сън и мама сядаше на леглото до мен, за да ме приспи. Всеки път тя измисляше някаква нова история и ми я разказваше, а във всяка от тях аз бях главният герой. Понякога бях смел рицар, спасяващ своята любима,  друг път – безстрашен владетел, завоевател на нови земи. И винаги, всяка вечер след поредната история, тя ми пееше една и съща приспивна песен, която беше измислила специално за мен. Казваше ми: „Франки, тази песен е само твоя, никое друго дете на тази планета не я е слушало, тя си е само за моето сладко, прекрасно момче.” И запяваше, а гласът ù беше топъл и нежен, сякаш ме докосваше най-мекото и гладко кадифе. Докато пееше, грижливо подпъхваше завивките ми, а ръцете й бяха винаги ласкави и меки. Обичах, когато се надвесва над мен, за да ме целуне за лека нощ, да вдъхвам аромата на косите ù - тогава се чувствах истински блажен и щастлив.

         Друг път пък се случваше да сънувам кошмари и да се будя със силни писъци. Тогава тя винаги дотичваше, вземаше ме в прегръдките си и нежно ме залюляваше, докато се успокоя и отново заспя.

        Но нещата се промениха отведнъж в мига, в който се роди Сюзън. Още от самото начало тя прикова вниманието на всички. Когато я донесоха у дома, целият ни делник се засуети около нея. Биберони, памперси, бебешки плач – струваше ми се, че всичко това няма край. Тя плачеше почти непрестанно, а мама не я изпускаше от ръце. Все по-рядко имаше време за мен, а когато изобщо ме забележеше, бе за да ме навика за нещо – бе станала много нервна и раздразнителна. В началото си казвах, че това е само временно и скоро, когато нещата се уталожат, животът ще си потече по старому. Повтарях си – мама ме обича, аз съм си нейното малко момче, просто Сюзън е още бебе и има нужда от грижи. Когато поотрасне, всичко ще си дойде на мястото. Но времето минаваше, а този момент все не идваше. Нямаше ги вече петъчните разходки, нямаше ги историите за лека нощ. Когато идваше вечер при мен, мама машинално и разсеяно ме целуваше, пожелаваше ми набързо сладки сънища и тичаше при ревящата Сюзън. Около година след раждането й, в една зимна нощ се събудих от поредния ужасен кошмар. Страхът беше забил остри нокти в сърцето ми и се чувствах парализиран от страх. Имах нужда мама да ме прегърне и да усетя топлината ù. Промъкнах се тихо в коридора и се запътих към спалнята. Но от съседната стая, където спеше Сюзън, дочух плач. Открехнах вратата и погледнах вътре – мама я беше взела на ръце, полюшваше я леко и ù пееше, за да я приспи. Пееше ù моята песен. За миг се вцепених и дъхът ми сякаш спря – почувствах се като пронизан с хиляди, нажежени игли. Не помня как съм се върнал в стаята си, хвърлих се на леглото и дълги, безкрайно дълги часове неудържимо плаках. А на следващия ден казах на мама, че никога, никога повече не искам да ме целува за лека нощ.

             С времето Сюзън се превръщаше в принцесата на дома, а аз в неин верен паж, готов винаги да отстъпва. Когато нещата не ставаха по начина, по който желае, тя с плач и манипулации пак успяваше да ги подреди така, както ù се иска. В един септемврийски ден, точно преди година, аз седях във всекидневната пред телевизора и гледах спортно състезание. А тя сновеше край мен и не спираше да хленчи, че иска да превключим канала. Отвърнах ù, че няма да стане на нейното и я помолих да спре. Тя обаче започна да тропа с крак и да повтаря като латерна – „Искам друг канал, искам друг канал!” Започвах да се изнервям, но въпреки това се постарах да не ù обръщам внимание. Ядосана, че нещата не стават както желае, Сюзън се повдигна на пръсти и протегна ръце към полицата на стенния бюфет. Там, сред другите фигурки, беше наредена и любимата ù порцеланова кукла, подарък от мама и татко за рождения ù ден. Тя я достигна, хвана я, а после с все сила я затръшна на земята, където куклата се строши на хиляди малки парчета. В следващия миг тя се разпищя с цяло гърло. Мама беше в кухнята, но чувайки писъците ù, веднага дотича. Когато я видя, Сюзън започна да нарежда как аз съм счупил порцелановата кукла. Тя тъкмо гледала детския канал, давали любимото ù куклено шоу, а аз съм се появил, сменил съм канала и когато се възпротивила, съм грабнал куклата и съм я хвърлил на земята. Тя цяла се тресеше, почервеняла като божур, а от очите ù се стичаха водопади от сълзи. Аз гледах потресен и онемял, не можех да промълвя и думичка, а мама се обърна към мен, бясна от гняв  и каза:

            - Франк, не те ли е срам да тормозиш сестра си?! Погледни я как изглежда! Не мога да повярвам, че си способен да счупиш най-любимата ù кукла! Станал си наистина невъзможен и ще си изтърпиш наказанието за това. За една седмица те лишавам от телевизия – да видим дали това ще те накара да обмислиш поведението си и да си вземеш поука! – и тя излезе, затръшвайки силно вратата.

           Аз стоях, зашеметен от този обрат, а Сюзън, в мига, в който мама излезе, престана да плаче и ме погледна с тържествуващ и победоносен поглед. Очите ù сякаш казваха – видя ли, пак аз излязох победител, отново ти показах кой командва тук. Не забравяй никога, че аз съм тарторът! Погледът ù излъчваше това, но в дълбините му имаше и още нещо, нещо странно - сякаш там се беше стаила неописуема, сатанинска  злоба. Сякаш хиляди демонични пламъчета горяха в него и бяха готови да ме изпепелят. Аз я гледах  и ми се струваше, че и някъде другаде бях виждал този злобен и жесток блясък. Напрягах се и опитвах да си спомня кога преди съм се сблъсквал с него, но споменът ми се изплъзваше. А тя продължаваше да гледа с насмешливо присвити очи, тържествуваща от своята победа и имах чувството, че погледът ù ме хипнотизира. И в един миг истината избухна като мълния в главата ми! Как не можах да се сетя веднага, как не разбрах  на мига!? Та това бяха очите на драконите! Прозрението ме разтърси целия и едва успях да се задържа на крака. Гледах я и истината все по-ясно и натрапливо изплуваше на повърхността. Тези ужасни, жестоки създания, тези смразяващи дъха чудовища, ме гледаха през нейните очи! Та те са били в нея и са контролирали всяка нейна стъпка! Десетки нощи съм се будел с писъци, когато са навестявали сънищата ми и  съм се опитвал да прогоня страха, а те са били толкова близо до мен, на метри в съседната стая! Още преди години, когато прочетох за тях в комикса, който тате ми бе купил, живеех със ужаса от тяхната жестокост. Те, расата извънземни дракони,  дошли да завладеят Земята, завземаха душите и умовете на хората и ги превръщаха в един от тях. Тайно и неусетно обсебваха нови и нови души, докато накрая цялата планета щеше да стане тяхна, а човешкият род да бъде затрит. Завинаги се беше врязал в съзнанието ми чудовищният им образ от картинките в книжката, с техните бълващи огън ноздри и горящи, демонични очи. А дали те не са дебнели мига, в който ще могат да се доберат и до мен?! Дали не искат да обсебят и моята душа? Отново сякаш ток разтърси цялото ми тяло, а страхът блокира мислите ми. Знаех само, че не искам да стана тяхна жертва, не можех да бъда един от тях! Сюзън ме гледаше и очите ù ме караха да полудявам от ужас. Не издържах повече на този поглед! Не помня как съм протегнал ръка към масата, как съм достигнал ножа за рязане на плодове и съм го стиснал здраво в ръката си, а в следващия миг той вече пронизваше тялото на Сюзън. Като в просъница си спомням краткия й вик и как тя се свлича безшумно на земята. После мама отвори вратата и очите й станаха огромни, ужасени, когато ме видя коленичил до окървавената Сю. Тя се втурна към нея и я сграбчи, а погледът ù бе нечовешки, обезумял. Знам само, че не можех да понеса този поглед и тази омраза точно в нейните очи, затова вдигнах ръка и ножът промуши и нея. Тя се олюля, опита се да каже нещо, но се задави от бликналата от устата ù кръв, конвулсия разтърси тялото ù и после падна на пода до Сю.  Телата им се бяха преплели едно в друго, а на земята под тях се образуваше голяма локва кръв. За част от секундата ме бодна мисълта, че дори и сега Сюзън я е взела със себе си. Че дори и в самия край, тя пак е само нейна. Но после бързо се окопитих и един глас в главата ми ми нашепна, че трябва да бягам от тук, трябва да изчезвам час по-скоро. Погледнах ръцете и дрехите си – целите бяха подгизнали от кръв и за кратко усетих силен пристъп на гадене в стомаха, но бързо се окопитих. Съблякох се и натъпках всичко в една голяма, наилонова торба, пъхнах вътре и ножа, а после старателно измих ръцете си. Облякох чифт чисти дрехи, а гласът в главата ми все така настойчиво ме караше да бързам. Хвърлих един последен поглед към двете тела, лежащи на земята и с облекчение забелязах, че сега вече погледът на Сюзън е празен и демонският блясък го няма в него. Бързо отворих вратата и излязох в двора, където скрих торбата с дрехите в една голяма дупка, покрита с камък. Бях я изкопал преди време, за да крия в нея разни неща, които не исках да докопа малкото чудовище. Наместих добре камъка, а после побягнах към баскетболното игрище на съседната улица. Там се бяха събрали момчетата и аз, опитвайки се да успокоя дишането и треперещите си ръце, се присъединих към тях.

             Няколко часа по-късно, когато се прибрах, видях пред къщата ни  паркирани полицейски коли, а група съседи стояха скупчени встрани. До тях на земята се беше свлякъл татко, придържаше главата си с ръце и плачеше.  Една приятелка на мама ме забеляза, приближи се до мен, прегърна ме през раменете и хлипайки, каза:

          - Франки, момчето ми, имал си голям късмет, че не си бил в къщата този следобед, миличък...

 

 

          Следващата ми среща с Тях бе няколко месеца по-късно. Бях решил, че е време да споделя и с другите това, което знам и да разкрия пъклените им планове. Събрах група съученици и започнах да разказвам за драконите, за това как се домогват до нас и как могат да бъдат разкрити. Описвах зловещия им нрав и жестокост и мислех, че всички ще бъдат поразени от новината. Те обаче започнаха да се побутват,  да се подсмихват подигравателно, а някои даже се почукваха с пръст по челото. Постепенно всички се разотидоха и аз останах сам в класната стая. Тогава забелязах мисис Смит, която стоеше до вратата и втренчено ме гледаше. Явно беше стояла там през цялото време и бе чула всичко. Аз никак не я харесвах – винаги ми e изглеждала някак безчувствена и лишена от емоции, като робот. Тя влезе, доближи се до мен и каза:

           - Франк, от известно време те наблюдавам и ми се струва, че нещо странно става с теб.  – гласът ù звучеше студено и неприятно – Най-вероятно се дължи на шока от смъртта на майка ти и сестра ти – продължаваше тя, – но ти сякаш не си същият. Разсеян си, изглеждаш отнесен и неспокоен и аз определено се тревожа за теб. А ето и днес – слушах те какви небивалици разказваш и вече наистина смятам, че проблемът е сериозен. Мисля, че имаш нужда от помощ. Искам утре да повикаш баща си, за да разговарям с него и смятам да го посъветвам да те заведе на психолог. Според мен въпросът не търпи никакво отлагане. – гласът ù беше станал непоносим, сякаш хиляди метални стружки стържеха в гърлото ù. А и начинът, по който ме гледаше, беше обезпокояващ. Очите ù ме изгаряха и като че проникваха вътре в мен, сякаш можеха да видят всичко, което става в главата ми. Усещането беше неприятно и ме накара да потреперя. А и ми се стори, че едно познато, издайническо пламъче проблесна там. Беше само за секунди, но ми бе достатъчно. Аз бързо сведох глава, за да не издам, че съм забелязал, но вече знаех – демонският огън трудно можеше да остане скрит. Тя беше една от Тях. Явно затова никога не съм я харесвал. А сега вече знаеше, че съм разбрал за тайната им и се опитваше да мe изкара луд. А навярно в най-скоро време щеше да опита и да обсеби душата ми. Без да се издавам, че съм разбрал, аз й отговорих с тих глас:

           - Да, мисис Смит, разбира се, ще кажа на татко да дойде утре в училище.  – и после бавно и без да се обръщам, се отдалечих.

            Още в този миг знаех какво трябва да се направи. След училище се прибрах до вкъщи, за да взема ножа от скривалището на двора. Не го бях докосвал от последния път. Погледнах и окървавените дрехи в торбата и една предупредителна лампичка светна в главата ми. Трябваше да измисля нещо. Върнах се в къщата и измъкнах от килера един стар дъждобран. После се сетих, че някъде там трябва да се въргалят и гумените градинарски ръкавици на баща ми. Открих ги и взех и тях. Навих дъждобрана на руло, мушнах вътре ръкавиците и ножа и стиснах всичко под мишница. Сега вече се чувствах спокоен. Знаех къде се намира домът на мисис Смит и се запътих натам. Навън зимният следобед преваляше и беше започнало да притъмнява. Стигнах до началото на нейната улица и се мушнах в сенките на едно дърво, облякох дъждобрана, сложих ръкавиците и зачаках. Знаех, че часовете ù в училище са вече свършили и очаквах всеки момент да мине край мен. Усещах леко треперене в коленете и ръцете, затова стисках ножа още по-силно - трябваше да бъда силен и да не се поддавам на страха. Изведнъж тъмна фигура премина край мен и по силуета разпознах мисис Смит – тя вървеше бавно и спокойно, без да бърза. Оставих я да ме подмине с няколко крачки, а после с един скок се нахвърлих отгоре й и с тежестта си я повалих на земята. Опитах се да замахна с ножа и да я промуша, но тя вдигна ръка и успя да хване моята за китката. Хватката ù беше силна и за момент помислих, че ще го изпусна. Борех се с всички сили, но съпротивата ù бе ожесточена – тя се мяташе, извиваше се във всички посоки и аз оставах без дъх. Единственото ми предимство беше гладкият и хлъзгав дъждобран, по който се плъзгаха ръцете ù. Опитах се да замахна пак, но тя подложи пред гърдите си чантата и ножът се удари в нея, отново без да я нарани. В този момент от гърлото ù се изтръгна приглушен, дрезгав вик и аз едва успях да го спра, като запуших с ръка устата ù. Тя отново се замята и зарита с крака, когато, възползвайки се от едно кратко отпускане на хватката ù, замахнах с ръка и с мълниеносно движение на ножа прерязах гърлото ù. Тялото продължи да се мята още няколко секунди, а после се отпусна и ръцете ù ме освободиха. Изправих се с огромно усилие. За миг бях помислил, че тя ще надделее и ще успее да се измъкне – толкова силно и яростно се съпротивляваше. Явно драконът, обсебил тялото ù, беше особено жесток и опасен. Сърцето ми биеше неудържимо. Помислих си, че оттук нататък трябва да бъда особено предпазлив и внимателен, за да не се повтори това, което се беше случило – не знаех с какви екземпляри ще си имам работа занапред. Накрая, когато усетих, че вече имам сила, се изправих и бавно тръгнах към дома. А на следващия ден изчетох внимателно цялата литература, която успях да намеря. И в учебника по биология открих, че сърцата на гущерите се намират на гърба им.  А в крайна сметка драконите са просто големи гущери, нали? Сега вече знаех къде е слабото им място и оттук насетне нямаше да позволя на никой от тях да ми се изплъзне.

           След онази случка в училище, съучениците започнаха да ме отбягват. Усещах ги как се подбутват като ме видят, шушукат и хихикат зад гърба ми. За мен обаче това е без значение - дори и сам, аз пак ще търся дяволските изчадия, ще ги откривам и ще се боря с тях. Единствено Синди не се държи така с мен, а е винаги мила и добра. И много красива. С нетърпение очаквам всеки нов ден, за да я видя, а след училище я изпращам до дома ù и по пътя си говорим за хиляди неща. И винаги ни е приятно.  Веднъж обаче тя ми каза, че се налага да остане в училище след часовете и няма смисъл да я чакам, щяла да се прибере сама. Аз се съгласих и тръгнах. На следващия ден обаче разбрах, че всъщност я е изпратил Марк. Не можах да се сдържа и се нахвърлих върху него – той знаеше за чувствата ми към нея и нямаше право да ми се изпречва. Победител в боя, естествено, излязох аз, защото винаги съм бил едър и силен, но когато накрая погледнах Синди, в очите й видях нещо странно. Стори ми се, че там се чете тържество и задоволство, сякаш бе доволна, че сме се сбили за нея. А за миг имах чувството, че виждам и още нещо – сякаш някакво дяволско пламъче проблесна там за секунда, но не бях съвсем сигурен. Надявам се да съм сгрешил и просто да ми се е сторило, но от този ден нататък започнах внимателно да я наблюдавам. Сигурен съм, че рано или късно ще открия истината.

 

 

         Нощта е вече преполовена. Сега е царството на тъмнината и нощните сенки. Аз вървя по пътя към дома, а по пустите улици ме следва само тишината. Тишината и непрогледният мрак, криещ хиляди призрачни тайни, които смразяват кръвта. В края на една от улиците мъждука слаба светлина – това е прозорецът на нашата къща. Татко явно пак е заспал пред телевизора и е оставил лампата да свети. След смъртта на мама и Сю, той почти спря да говори. Прибира се вечер от работа, отваря хладилника и хапва надве-натри, а после сяда на креслото пред телевизора и цяла вечер остава така. Гледа в една точка, без да превключва канала, а накрая заспива и прекарва там нощта.

            Мама все още много ми липсва. Липсват ми смехът ù, топлият ù глас и начинът, по който докосва с устни челото ми, когато ми пожелава лека нощ. Понякога нощем я сънувам и в съня си плача от радост. Сънувам, че сме отново заедно, както преди, че сме в нашата любима сладкарница и ядем сладолед, а тя се залива от смях на шегите, които ù разказвам. После хванати за ръка се разхождаме по любимата ни Крайморска алея, говорим си, а пътят пред нас сякаш няма край. Накрая се събуждам, облян във сълзи и дълго, дълго стискам очите си, за да запазя спомена за нея.

            Вече съм пред нашата къща. Тя е пуста и тиха, само прозорецът на горния етаж все така самотно свети. Прекрачвам прага и влизам вътре, а в главата ми все още звучи песента на славея. Толкова е красива и омайна! Да, птиците са добри и прекрасни, и ни даряват само наслада. А хората - те са лоши, много лоши и зли и са готови винаги да ни наранят. Но въпреки това, аз ще им помогна и ще спася човешкия род. Защото аз съм Франк,  Франк -  убиец на дракони.

© Мария Вергова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • И аз те поздравявам за страхотния разказ!!!!!!!!!
  • Ина, за мен е чест, благодаря ти!
  • Добро попадение! Хареса ми изненадата.
    Поздрав!
  • Маги, благодаря ти! Твоите коментари ме радват винаги изключително много.
  • трябваше ми време да прочета...
    и не съжалявам, шокиращ и затрогващ разказ...
    хареса ми, Мария...най-сърдечно..
  • Благодаря!
  • Мрачно и кърваво - съзнанието изкривява болезнено реалността.
  • Единствено Изкуството може да осъществи превенция на онези битийни събития, чиито измерения наричаме с необичаната от никой дума престъпления... Оценям твоя Избор,създал този художествен образец като достойна гражданска позиция.
  • Благодаря ти, Светлана! Докато пишех разказа, знаех, че той няма да се приеме от широкия читателски кръг, затова много се радвам, че има хора, на които идеята и посланието са се харесали. Поздрав!
  • Страхотен разказ! Няма да правя интелектуален анализ на емоциите, които изживях при прочита, просто искам да ти кажа Браво!
  • Благодаря ти! Всъщност, най-шокиращо е това, че в основата на разказа е залегнала истинска история. За съжаление, действителността понякога е по-страшна и от най-развинтената фантазия. Радвам се, че ти е харесало!
Random works
: ??:??