Убийство на поет
В една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти. Христо Фотев (,,Предчувствие")
Толкова е лесно да убиеш поет! Душата му е като есенна мъгла – разсейва се при първата гореща целувка на слънцето. Нервите му са опънати до краен предел, за да чува пулса на света – едно по-силно дръпване и се късат необратимо. Очите му са "широко затворени", за да не го разсейват подробностите от бита. И този бит, оскърбен от незачитането от страна на Негово Величество Вещателя, бавно го унищожава за отмъщение.
Поетът мизерства, защото поезията витае в сфери, на които са чужди материалното и изгодата. Намерú го, болен и гладен, подхвърлú му залък в замяна на предателство или подлост – и вече е мъртъв. Накарай го да се труди честно, но там, където не го влече сърцето – и после тържествувай над трупа му. И какво от това, че е останал един поет по-малко? Те са толкова много! Във всеки от нас дреме и бленува един поет. Имаме ли нужда от него? Какво, ако след смъртта му Вселената се свие с една билионна част, угасне една искрица нежност, не разцъфне едно цвете или се стопи една усмивка? Завистта, както и лудостта на света имат толкова много помагачи! А в битката за душата най-често си сам. Разрушителното ентропийно начало дреме у всеки от нас. Колко по-лесно е да не му се съпротивляваме, да унищожаваме, вместо да градим, да се подчиним, вместо да въстанем, да сме подли, вместо достойни, да лъжем, вместо да казваме истината, да крадем, вместо да създаваме със собствени усилия. Така бързо и лесно далечните цели стават близки, а ние трупаме остатъци от чужди разбити съдби и градим състояние от чуждата болка. Колко трайно е натрупаното? Не е ли непосилна цената му – вечно да сме неспокойни и гузни: как и кога ще дойде разплатата и как да я предотвратим? И така незабележимо износваме душите си, остаряваме, а после сами умираме – стъпващи върху камари нещастие живи трупове. Във вечен страх – дали убитите в нас или извън нас няма да възкръснат някой ден и да ни потърсят сметка. И пак протягаме алчна ръка – отново да убиваме, защото ставаме зависими от чуждото щастие, самите ние сме щастливи, единствено ако го разрушаваме. Нетърпим е за такива хора блясъкът на слънцето, защото прогонва сенките и полумрака – недоизказаното и прикритото. Нетърпима е красотата, защото означава хармония, а не хаос. Нетърпим е животът, защото единствено той може да се съпротивлява на разрушението. Но във Вселената има милиарди и милиарди слънца. И из нея странстват душите на мъртвите или убити поети и подхранват с живителна сила огнените им сърца. Мъртвите живеят в спомените ни и ни дават сила да продължим напред. И, в крайна сметка, мъртвите винаги възкръсват. Като Христос, защото с невинната си кръв са изкупили за нас слънчевите и ведри дни, които получаваме за утеха след житейските бури.
Толкова е лесно да убиеш поет. И толкова невъзможно!
27.10.2006
© Мария Димитрова All rights reserved.
