Тази история е истинска, само имената на хората са променени.

            Поклон пред светлата паметта на Божидар! Сега можеше да бъде на повече от 40 години. Да почива в мир! Неговите родители вече са с него. Там Горе на небето!

Камбаните в китното родопско селце забиха тъжно.  През осемдесетте години на миналият век, когато Родината ни гради „светлият“ комунизъм, звънът на църковната камбаната дори беше забранен. Преследвани бяха хората, които посещаваха храмове и манастири.  Тъжният звън на селската камбана изведе селяните на улицата в онзи дъждовен ден на месец април. По броят на ударите хората разбраха, че е починало момче. На главната улица за минути се събраха около двадесетина мъже и жени. Те си задаваха въпроса:“ Кой е починал?“

             По улицата се зададоха около двадесетина младежи с вързани пионерски червени връзки. Те плачеха и викаха от болка. Една от излезлите жени се извика:

            – Защо плачете, деца? Какво е станало? Не сте ли на училище?

            – Божидар са убили! Божидарчо, го няма вече!- извикаха в хор децата.

            – Има само един Божидар в село. Да не е на Ваня детето?

            – Същият е лелче. Убиха го! Клисарката ни каза това. Отиваше да бие камбаната. Целият клас сме тръгнали да търсим убиеца и да го накажем. Моят първи братовчед е убит. Беше само на четири годинки!-отговори един от учениците.

            – Вие се прибирайте по домовете си ! Има народна милиция за тези работи! Аз ще отида у Божидар, да видя. Та майка му ми е сестра! Веднага тръгвайте, че ще се обадя на директора на училището. И червените ви връзки ще свалят и поведението ви ще намалят. Не се шегувам!

            След тези думи децата се втурнаха по домовете си, а старата прегърбена жена влезе в своята къща. Облече черната си рокля и постави черна забрадка. Само преди месец беше загубила мъжът си. На излизане обу старите си скъсани галоши и нареждаше през сълзи: “Боже! Боже! Помогни ми, Боже! Дано не е вярно това за Божидарчо! Майка му го чака десет години да се роди и име Божидар му даде. А сега са го убили! Дай ми сили на мен и на нея! Моля те, Боже!“. Тя тръгна по пътят към долната част на селото. След около половин час пристигна на тяхната улица и от далеч видя две милиционерски коли пред къщата на Божидар. „Вярно е за убийството. Дано баща му да не го е убил от бой, че много пие и все скандали прави!...“. Тя събра сили и извика отдалече:

            – Братовчеде, ти ли уби детето ни? Ти ли уби Божидарчо?

            – Какво говориш! Полудя ли, жено! С пръст не съм го докосвал. От вчера го няма в къщи. Днес комшията Стоян, го е открил мъртъв и го е занесъл в кметството.-отговори бащата на Божидар.

            – Знам го, аз този твой комшия. Все пиете с него и след това биете жените си. Братовчедка ми все синя по лицето ходи по улиците. Забрадката не може да скрие следите. Задръжте го! Този е убиеца, другари милиционери!

            – Без доказателства, никой не можем да задържим. Такъв е законът. Ще му вземем отпечатъци и след това съдът, ще реши. Ние служим на Народна Република България!

             По улицата се зададоха две коли. Те спяха пред дома на Божидар. От белият „Москвич“ 403 слезе мъж с черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Жена с шарена рокля, черни рогови очила и с вързана на кок коса, слезе от задната врата на бяла „Лада“. Жената с черната забрадка се свлече в краката на другарят с костюма:

            – Богдане, моля те намери убиеца. Ти си партийният секретар на селото. Всички сме партийци и ти вярваме!

            – Моля те стани от земята, комшийке! Другарката Мария Бойчева, дойде от Пазарджик . Тя е следовател и над двадесет години разкрива убийства.Тя ще го открие, а народният съд, ще го накаже. Лично, ще се погрижа да разбива камъни до живот! Трябва да се изчисти партията и народната ни република от гадове и изверги. Смърт на врага!

            – Да се захващаме за работа! - отговори инспектор Бойчева.- Всеки, който има информация по случая ще бъде разпитан. Не се тревожете ще открия убиеца.

            – Нека се качим по колите. Каня всички да дойдете в кабинета ми в кметството. Там ще водим разпита. Моля милиционери, качете баща и майката на детето в едната кола, а в другата Стоян, който го е намерил. Те са виждали Божидар за последно. Да вървим, че цялото село се е събрало пред кметството, а напрежението расте.- нареди партийният секретар Богдан.

            След тези думи хората се качиха по колите и се отправиха към кметството. Бойчева наблюдаваше случващото се без да каже и дума. Дългогодишната и практика я беше научила да мълчи и да събира информация. Тя четеше погледите и жестовете на всеки от присъстващите. За нея това убийство беше извършено по особено жесток начин. Тя трябваше да открие извършителят на тази гавра с малолетното дете. Комунистическата партията го изискваше от нея!

            Кабинетът на партийният секретар Богдан се намираше на вторият етаж на кметството. В центъра на стаята имаше огромна, кръгла дървена маса. Около нея бяха седнали партийният секретар Богдан, кметът на селото, следовател Бойчева, четиримата милиционери, а до тях родителите на Божидар. Зад масата до стената на стаята имаше наредени още столове, които бяха заети от ръководството на партията в селото.

        – Да започваме, другари!- каза партийният секретар Богдан.

        – Къде се е скрил онзи човек, който го е намерил?- попита инспектор  Бойчева, намествайки своите черни очила.

        – Излез веднага братовчеде, Стояне! Защо си се скрил? Няма страшно тук сме само наши хора. Не се тревожи. Само кажи истината и толкоз.- каза Богдан.

        – Не съм го изнасилил аз! Не бях аз!- спирайки се пред масата отговори Стоян.

        – Никой не е казал, че си ти. Разкажи какво си видял. Почвай, а ние ще слушаме.-прекъсна го ядосано Богдан.

Думите „изнасилен“ се запечатаха в съзнанието на следовател Бойчева. Кой е казал на този човек, че детето е било изнасилено? Сам ли е поставил експертизата, като го е намерил или имаше нещо друго…Все въпроси, които чакаха отговор.

         – Знаете другари,че съм партиен член от двадесет години. Преди това бях член на ОФ ( Отечественият фронт) и помощник бях на избитите ятаци. Единият дори е мой вуйчо.

         – Това го знаем всички.- прекъсна го нервно кметът на селото. -И моят баща е убит от фашистите. Тук сме, за да открием убиецът на Божидар. Погледни в очите на родителите му и говори без да ни губиш времето.

            – Няма, какво толкова да кажа.- продължи Стоян и с треперещи ръце извади пакет цигари „Арда“ от джоба на своята риза.- Ще запаля една цигара, че много ми се насъбра тези дни. Главата ще ми се пръсне. Защо смятате всички, че аз съм убиеца.

            Инспектор Бойчева погледна Стоян в очите и след миг се наведе и записа нещо в черният си тефтер.

            – Тук не се пуши, Стояне! Продължавай!-надигайки се от масата каза Богдан.

            – Днес сутринта станах рано и впрегнах каруцата, да отида да кося трева. За коня и кокошките, прясна трева да имат. Като минах покрай спирката на гарата продължих по земният път, към нивата на баща ми.

            – Каква нива на баща ти? Тръгнал си да крадеш от нашето ТКЗС*? Знаеш, че не се краде от народното, че само за това в затвора ще те вкарам.- каза Богдан и удари по масата.

            – Как да говоря, като само ме прекъсваш, братовчеде! Седни и ме слушай поне. По-добре беше да не съм намирал Божидар и да си нямам проблеми. Сега ме взехте всички за убиец.

            – Говори, ние всички слушаме. Не се тревожи! Невинен си до доказване на противното. -каза инспектор Бойчева.

            – Само Вие ме разбирате, защото не сте от селото. Добра жена сте. Ще продължа, но тези тук да не ме прекъсват.             По земният път, който е успореден на релсите, карах каруцата и изведнъж конят спря. Ударих го няколко пъти с камшика, а той не помръдва. Започна да цвили и да върти глава. Усетих много неприятна миризма. Да ме извините, но миришеше на изпражнения. Тогава слязох от каруцата и от дясно видях някакви мръсни дрехи. Приближих се, а под къпините имаше малко човешко тяло. Извиках силно: “Спиш ли?‘, но никой не отговори. След това взех моята дълга тояга и го побутнах по гърба, но отново не помръдна. Набрах смелост и го обърнах по гръб. Веднага го познах. Беше нашето момче Божидарчо. Цялото беше нацапано с животински изпражнения и миришеше страшно. Взех шишето вода, което имах и измих лицето, че чак в устата му бяха влезли нечистотии. Някой го беше хвърлил там. Взех го на ръце и го качих на каруцата. Завих го с моето старо одело и го закарах в кметството. Тогава извиках милиционера, който беше в стаята си. Той дойде и му показах момчето. Той се обади на лекаря и от там го отведоха в съдебна медицина Пазарджик, за аутопсия. Това е всичко, което знам. Помогнах на детето, иначе кучетата да са го разкъсали, другари или предпочитате да се беше разложил там! Сега излизам да изпуша една цигара, че пот ме изби от тези ваши разпити.- каза Стоян и се отправи към вратата.

            – Не сме свършили, другарю!-каза инспектор Бойчева.-Това ли е всичко, което се е случило. Помислете добре! Казахте, че някой го е хвърлил там. Има ли нещо друго, което сте направили или видели да е съмнително.

            Стоян замръзна на мястото си. Потта се стичаше по челото му и той свали своя стар каскет от главата. Почеса се и след минута мълчание отговори:

            – Много ме ядоса днес сутринта Вила - лудата. Изскочи пред коня и каруцата от една улица и викаше силно.

            – Какво викаше? Какво странно имаше, че е викала.-попита партийният.-Всички знаем, че не е добре жената. Почина малкото и момченце на възрастта на Божидар.

            – Точно затова ме ядоса. Беше гушнала нови детски обувки и викаше, че са на сина и́. Тичаше, че я гонил някакъв непознат да и ги взима. За малко конят да я сгази и аз да лежа в затвора. Луда жена. Може тя да е взела обувките на Божидар, да го е престорила на нейното дете и да го е изнасилила, и след това убила.

            – Тя да не е мъж, да изнасили момче!-каза инспектор Бойчева.- Интересно от къде знаеш, че е изнасилено. Ние тук присъстващите не знаем нищо за това. Само съдебният лекар може да каже.

            – Видях, че панталоните му бяха разкъсани и нямаше обувки.-отговори Стоян.

            – Как да е нямал обувки, като преди седмица му купихме нови черни обувки за училище. Горкото ми дете. Кой ми изяде детето?- заплака майката на Божидар.

            – Ще го открием, другарко. Сега идете в къщи с милиционера и вземете възглавницата, където е спяло детето и някоя неизпрана дреха. Стари обувки, също ще свършат работа. След това елате с милиционерската кола на спирката на влака. Сега всички моля да излезете, че ще проведа разговори по телефона. След час Ви чакам всички пред спирката на влака. Моля само да остане партийният секретар Богдан.

            След тези думи на инспектор Бойчева всички излязоха от кабинета на партийният секретар. Тя стана от масата и каза:

            -Другарю Богдан, случая лека-по-лека започна да се разплита или по-скоро заплита. Сега, ще се обадя в съдебна медицина Пазарджик, да говоря с лекаря направил аутопсията и с милицията в Пазарджик, за да доведат следово куче. Вас Ви моля доведете ми онова момиче, което е тичало с обувките.

            – Добре, инспекторке. На вашите заповеди!-отговори Богдан и излезе от стаята.

            Инспектор Мария Бойчева взе телефонната слушалка на старият черен телефон. Завъртя шайбата, като гледаше през големите си черни очила в своя тефтер. От другата страна се чу мъжки глас и тя каза:

            – Казвам се инспектор Бойчева и моля да говоря с дежурният лекар на съдебна медицина. Добре ще изчакам на телефона. Докторе, много е спешно! Знам, че не може да ми дадете информация по телефона, но ви моля за изключение. Партийният ме натиска, за да успокои хората от селото, на улицата са всички. Благодаря Ви! Записвам, докторе. Божидар Петров е бил изнасилен и удушен с въже. По краката има охлузвания. Под ноктите има материал за изследване на ДНК. Благодаря Ви, докторе. Приятна работа. Извинете ме, щях да забравя да ви попитам. Имало ли е обувки детето?...Нямало е!?…Благодаря още един път.

            Инспектор Бойчева постави слушалката на телефона и се замисли гледайки през прозореца. По времето на „комунизма“ беше дори немислимо такова деяние и то на малко дете.“Значи си имам работа с мъж. Убиец и изнасилвач, а не с жена убийца.“ Помисли следователката. Погледна в черният тефтер и запрелиства страниците. Спря се на една от страниците и отново вдигна телефона.

            – Инспектор Бойчева съм. Моля да ми доведете възможно най-бързо кучето следотърсач. Да, намирам се в селото. Добре ще подпиша след това моето искане. Нямаме време другари. Убиеца, педофил е на свобода. Спешно е! Чакам ви на спирката на гарата в селото. Моля без журналисти! Още водя разследване!

            Слабата и висока жена постави слушалката на телефона и отвори прозореца на стаята. Пред кметството се бяха събрали около двадесет мъже с ловни пушки и ловни кучета. Един от тях извика:

            – На вашите заповеди сме, инспектор Бойчева! Убиеца ще си плати за стореното! Кръв за кръв, око за око! Божидар, беше само на 4 години! Аз бях негов кръстник!...

            – Слизам веднага и тръгваме пеш до спирката на влака.-отговори Бойчева и затвори прозореца.

            За наблюдателната инспекторка всеки един жест на хората около нея беше от значение. Тя постави своят бележник в чантата и тръгна към вратата. Нещо вътрешно не и даваше покой. Тя знаеше, че убиеца е много близо до нея, но за сега още събираше улики и търсеше доказателства. Тя слезе по вътрешните стълби на кметството. Пред вратата я чакаха ловджийските кучета, които бяха неспокойни и техните стопани въоръжени с пушки. В този момент тя видя партийният секретар да води за ръка едно момиче на около 20 годишна възраст. Бойчева се приближи и попита:

            – Това ли е момичето, другарю партиен секретар?

            – Това е Вили! Хайде Вили, сега покажи обувките, които си намерила днес.

            – Ще ми ги откраднете вие. Много са хубави и са за моето детенце.-отговори момичето.

            – Хайде, че бързаме. Покажи ни ги!

            Само след миг Вили извади от своята селска торба детски обувки.

            – Та това са червени обувки за момиче!-възкликна Бойчева.-Момичето отпада от подозрение! Сега другари да тръгваме с вашите кучета, че следовото куче, ще бъде докарано на спирката на влака.

            Всички събрали се тръгнаха пеш, към долната част на китното родопско селце, където минаваше влакът. Релсите бяха поставени още по времето на Цар Борис III, а самият той беше открил линията и карал влака. След около половин час ловните кучета спяха пред спирката на влака. От една камионетка слезе и кучето следотърсач, държано от един милиционер.

            – Хайде сега Стоил, човекът който го е намерил да покаже мястото. Милиционерът да вземе възглавницата на момчето и старите обувки и да ги подаде на кучето, за да „хване“ следата.-каза инспектор Бойчева.

            – Слушам!-отговори милиционера.

            Цялото село беше излязло и гледаше на отсрещната страна на железопътните релси, как следовото куче душеше мястото, което Стоил показа. То не беше много отъпкано. Милиционерът подаде пред носа на Вихър,(както го нарече) вещите на Божидар. Той подуши няколко пъти земята и дрехите. За миг се спря, но продължи, като задуши и панталоните на Стоил. Полицаят го дръпна за миг и викна с глас:

            – Търси, Вихър!Търси!...

            Кучето тръгна по следата, като дърпаше силно синджира, с който беше вързано. Излезе на черният пътя, като трескаво дуеше земята. След десетина минути се спя пред дълъг бетонен улей. Неприятната миризма се носеше отдалече. Това беше специално изграденият канал, които извеждаше изпражненията на прасетата от оборите на ТКЗС-то. Милиционера се загледа. Видя нещо по-голямо в канала и извика:

            – Инспекторке, има нещо голямо в канала. Не знам какво е? Да влезе някой, че аз държа кучето.

            – Ще вляза, аз да видя какво е.-каза бързо Стоил.-Да не се цапате вие градските хора. Като гледам, как си запушвате носовете…смях ме хваща.

            Още преди инспектор Бойчева да каже каквото и да е, Стоил вече беше влязъл в канала. Той хвана веднага непознатият предмет и го показа.

            – Това е обувката на Божидарчо!- изплака майка му. –Тук е било хвърлено детенцето ми. В лайната на прасетата е лежало.

            В този момент майката на Божидар се свлече на земята от видяното.

            – Повикайте веднага линейка!- извика инспектор Бойчева.- Кой би издържал на такова нещо! Ще открия убиеца! Запомнете от мен хора, че убиецът винаги се връща на местопрестъплението. Сега може дори да е сред нас, но аз, ще го открия. Да продължим с търсенето. Нека кучето отново да подуши вещите на детето.

            Милиционерът изпълни нареждането, като подаде вещите на детето на Вихър. Той както първият път ги подуши, но отново подуши  панталона на Стоил. Този момент направи силно впечатление на Бойчева, която се приближи до партийният секретар Богдан и каза тихо:

            – Дано не е това, което си мисля в момента, другарю! Да видим къде, ще ни отведе кучето!

            – Какво имате в предвид?

            – Вие се погрижете хората от селото да бъдат спокойни, ловците да бъдат обхванати и да няма своеволия.

            – Разбрано! Знаете ли кой е този изверг? Ще го удуша лично!

            – Казах без саморазправи! Всички служим на Народна Република България!

            Всички погледи бяха вперени в полицейското куче, което тръгна отново по следата. Когато свърши земният път и започна асфалтираният, то седна на задните си лапи и погледна милиционера.След това и Стоил, който с изцапаните си панталони беше неотлъчно до кучето. Явно беше загубило следата, защото бяха минали много автомобили по нея. Инспектор Бойчева се приближи и каза на милиционера:

            – Отлична работа, другарю. Сега отведете Вихър в Пазарджик и го нахранете добре за отлично свършената работа. Нека другите милиционери да отведат Стоил за снемане на отпечатъци в Пазарджик.

            – Да не съм го, аз убил, следователке? Само ви помагам да открием убиеца. Какви отпечатъци, та аз съм партиен член! Искам адвокат и защита!- извика Стоил.

            Никой не чу исканията му, а милиционерите го качиха веднага в тяхната кола. Хората се споглеждаха и се питаха той ли е убиеца.

            Инспектор Мария Бойчева погледна партийният секретар Богдан и каза:

            – От Вас искам незабавно да наредите на ловците  н на хора, които работят в чистотата на селото да ме последват.

            – Добре!-кимна с глава Богдан.

            След няколко минути групата се отправи към първите къщи на селото, които бяха на десетина метра, където кучето изгуби следата.

            – Другари! От Вас искам да свършите много важна работа за разследването. Търсим другата обувка на Божидар. За мен тя трябва да е в една от тоалетните на тези семейства, около местопрестъплението. Тук знаете живееше Божидар и неговият съсед Стоил. Моля да се захващаме за работа.

            – Слушам, инспекторке! – отговори партийният.

            След тези нареждания инспектор Мария Бойчева седна на циментовата ограда, която ограждаше двора на Стоил. Когато мъжете от ловната дружинка влязоха в двора на Стоил от къщата излезе неговата жена. Тя  ги гледаше, неразбирайки какво се случва:

            – С какво мога да Ви помогна?

            – Дай ни някоя стара кофа и лопати, ако имаш. Трябва да прегледаме външната тоалетната. Така нареди инспекторката.-отговори партийният секретар.

            – Ще ви дам всичко.Ще говоря с инспекторката веднага. -отговори жената на Стоил.

            Тя влезе в къщата и извади нужните материали. Обу скъсаните големи галоши на мъжът си и застана пред инспекторката:

            – Знам, че той е убил Божидарчо! Цяла нощ не се прибра, а като дойде беше пиян. Целите му панталони бяха в нечистотии. Преоблече се и впрегна коня. Той е изнасилвач! Изнасили и дъщеря ни. Детето полудя от него. Колко вечери, когато бяхме в леглото  ми говореше, че иска да прави любов с деца, с момчета. Той е за затвора и да не излиза от там. Нас ще убие с детето…Моля Ви, инспекторке помогнете!

            Инспектор Бойчева погледна жената. Стана и я прегърна.

            – Не се тревожете! Само да намерим другата обувка на Божидар! Ще се погрижа до живот да бъде в затвора.

            Не мина и час и един от мъжете, които гребеше с лопата изпражненията се извика:

           – Другарко, ето я другата обувка! Елате да видите!

Инспектор Бойчева беше седнала в стаята за разпит в следствието на Пазарджик.

Тя наместваше очилата си и четеше в своят бележник. На вратата се почука и тя отговори:

         – Влезте!

Вратата се отвори и тя видя двама милиционери, които водеха заподозреният Стоил. Тя показа с ръка стола срещу себе си от другата страна на масата. Стоил седна и веднага заплака:

       – Моля ви за милост! Ще си призная всичко, инспекторке! Бях много пиян!

       – Вие ли извършихте изнасилването и убийството на Божидар Петров?

       – Бях пиян, казвам ви!

        –Намерихме ваши следи по дрехите на детето. Вашето ДНК, беше навсякъде. За семенната течност да не говорим, че е вашата. Намерихме във вашата тоалетна другата обувка на Божидар. Тези доказателства за мен са достатъчни съдията да ви изпрати зад решетките до живот. Бих желала да ми отговорите на въпроса. Защо сте преместили тялото на детето от канала с изпражненията в района на спирката на влака? Защо сте изхвърлили едната обувка в тоалетната?

       – Не знам! Казах Ви, че бях пиян и не помня нищо.

       – Аз ще Ви кажа, защото знам вашата психика. За мен Вие сте примамили детето. То ви е познавало и не сте имали проблем да го заведете, където поискате. То е тръгнало с вас. Отвели сте го на разходка до вашата нива, около железопътната линия. Изнасилили сте го и сте го удушили с въже, за да не говори. Взели сте трупа и сте го хвърлили в канала с изпражненията на кравите, като сте си мислили, че миризмата ще заличи следите. След това сте решили, че след като е било в канала вашата миризма е изчезнала и сте го преместили до железопътните релси. Мисли ли сте, че от влака ще го видят и намерят. Чакали сте половин ден и сте „намерили“ детето. Обувката на Божидар в бързината е останала в канала с изпражненията, а другата сте я хвърлили в вашата тоалетна. Така ли е станало?

       – Не си спомням, нищо! Бях пиян! Помня само, че в джоба на работната куртка имах детска обувка, като се събудих сутринта. Заспал съм на каруцата. Добре, че коня не бях впрегнал. Хвърлих обувката е нашата тоалетна. Пияна работа. Как съм могъл да направя това!

       – Това не ви оневинява! Милиционери, моля отведете другаря. За мен случаят е приключен! Изпълних моят човешки и комунистически дълг. Открих и задържах убиеца на четиригодишният Божидар! В нашето общество, което градим няма място за убийци с партийни билети! 

   Телефонът на бюрото звънна...    

________________________________________

-* ТКЗС - Трудовото кооперативно земеделско стопанство (съкратено ТКЗС) е земеделска кооперация в Народна република България по съветски модел.